Колин Уилсън
Знаменити престъпници (68)

Убийства във влак

На 25 юли 1814 г. една странна машина с железни колела започнала да пъшка и съска и потеглила с осем вагона въглища по успоредни железни релси. Този първи локомотив, ласкаво наричан „Пуфтящия Били“, отвел своя изобретател под прожекторите на световната история.

Джордж Стивънсън, самообразовал се син на миньор от Нортъмбърланд, бил не само находчив гений — той се оказал вдъхновен пророк, когато заявил в британската Камара на общините: „Ще дойде време, когато железниците ще се превърнат в главни пътища за краля и всичките му поданици…“ Обаче не предвидил, че великото му изобретение отваря нова глава в историята на убийствата.

Колкото и да е странно, класическите случаи на „убийство във влак“ — Мюлер, Дикман, мистерията в тунела Мърстъм, убийството в рокайландския експрес — днес имат носталгично въздействие върху криминалистите. Можем да очакваме, че ще дойде ден, когато железопътните гари ще изчезнат и ще отстъпят мястото си на летищата, както вече се случва в много краища на Америка, и мисълта за парния двигател, пуфкащ между зелените ниви, ще придобие чара на приятен блян.

Посегателство върху парите му

Първото убийство в английски влак, а навярно и изобщо на света, било извършено от Франц Мюлер, немски шивач, който емигрирал в Лондон, но искал да се пресели в Америка. На 9 юли 1864 г. той се качил на влак в Боу и се оказал сам в купето с възрастния джентълмен Томас Бригс, който имал златен часовник. Мюлер го нападнал и след кратка схватка го изхвърлил от влака. По-късно старецът починал. Но в бързането си да слезе от влака в Хакни Уик Мюлер взел чужда шапка. В резултат на рутинна проверка полицията свързала ланеца на часовника с чипсайдския бижутер Джон Дет. Файтонджията Матюс, който прочел за случая във вестника, съобщил в полицията, че годеникът на дъщеря му Франц Мюлер й направил подарък в кутия от магазина на г-н Дет. Файтонджията разпознал шапката на Мюлер.

Гонитбата започнала, ала Мюлер вече пътувал за Ню Йорк. Инспектор Дик Танър го последвал с по-бърз кораб и успял да го арестува при слизането му на пристанището. Мюлер носел часовника на г-н Бригс. Той упорито твърдял, че е невинен, до самата си екзекуция и си признал точно преди капакът на ешафода да се отвори.

Вторият убиец в английски влак Пърси Мейпълтън, също известен като Лефрой, имал гърбав нос, ниско чело и амбицията да си изкарва прехраната като писател. Разказите му били силно сантиментални и съчинението, което Мейпълтън довършил в средата на юни 1881 г., не правело изключение. Разказвало се за комедиант, чиято съпруга Нели го напуска, за да води живот на веселие и грях, и накрая се завръща, умираща от „студ и бедност“. Естествено мъжът й прощава.

„И накрая, Джо, скъпи съпруже, сбогом…“, и Нели с щастлива усмивка умира. Мейпълтън бил суетен младеж и обичал да се облича добре. С писане на разкази явно не можел да забогатее, затова на 27 юни 1881 г. той взел същото решение като на героя на романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски: да извърши само едно престъпление за пари и да ги използва, за да финансира кариера, посветена на просветата и напредъка на човечеството.

Видели го да се разхожда нервно по перона на гара Лъндън Бридж и да наднича във вагоните. По онова време между отделните вагони най-често нямало връзка — щом се настаниш в едно купе, оставаш в него до следващата гара. Мейпълтън избрал купе, в което пътувал възрастен, заможен наглед господин. Това бил пенсионираният търговец Фредрик Голд.

Точно преди влакът да влезе в тунела Мърстъм между Лондон и Брайтън, пътниците се сепнали от няколко револверни изстрела. В Хорли, село от отсрещната страна на тунела, неколцина души от къщи, разположени близо до линията, забелязали двама мъже да се борят в едно от купетата. Няколко километра по-нататък, докато влакът минавал през тунела Балкоум, някъде се затръшнала врата. Когато пристигнали в Престън Парк, Брайтън — там живеел г-н Голд, — на гарата слязъл млад мъж и видът му привлякъл вниманието на неколцина пътници.

Лицето му било окървавено, яката и вратовръзката му ги нямало и изобщо приличал на човек, който се е бил. Когато забелязал, че от обувката му виси ланец за часовник, кондукторът го спрял и го попитал за името му. Младежът се представил като Лефрой и обяснил, че в тунела Мърстъм го нападнали. Според „Лефрой“ в купето му имало още двама души: възрастен джентълмен — г-н Голд — и груб наглед мъж със „селски“ вид.

В тунела Мърстъм, заявил Лефрой, му бил нанесен силен удар по главата. Когато дошъл на себе си, другите двама пътници ги нямало… Това било абсурдно — искал от тях да повярват, че крадецът първо го е повалил в безсъзнание и после е скочил от вагона с г-н Голд. Кондукторът пратил да повикат полицай и Лефрой бил арестуван.

Скоро намерили трупа на г-н Голд в тунела Болкоум — без часовника и портфейла. Смъртта му обаче се дължала на силен удар по главата, нямал огнестрелни рани. Лефрой с известно достойнство попитал дали може да отиде в квартирата си, за да се преоблече. Полицаите се съгласили. Лефрой ги завел в един дамски пансион в Кройдън, който според него бил собственост на лелите му. Помолил полицаите да го почакат навън и колкото и да е странно, те се съгласили. Лефрой изчезнал вътре. След половин час полицаите разбрали, че е избягал — просто бил излязъл през задния вход.

Ала видът му бил прекалено отличителен, за да остане дълго на свобода. Художник от „Дейли Телеграф“ го нарисувал по описание на свидетели — първият подобен портрет. Когато го отпечатали във вестника, собственичката на евтин пансион в Степни познала странния младеж на име Парк, който държал щорите си спуснати и по цял ден си стоял в стаята. Бил й казал, че е гравьор и има нужда от тишина, за да работи.

Ала когато пристигнала полицията, Лефрой, чието истинско име било Пърси Мейпълтън, кротко се предал. На процеса упорито твърдял, че е невинен. Освен това поискал разрешение да го съдят в официално облекло, убеден, че никой английски съдебен заседател няма да осъди „джентълмен“ на обесване. Грешал. Преди смъртта си признал, че е убил Фредрик Голд. Обесили го на 29 ноември 1881 г. Колкото и да е странно, така и не намерили револвера му.

Извършителят на следващото убийство във влак останал неразкрит. В осем и двайсет и пет вечерта на 11 февруари 1897 г. чистачът, който влязъл в един железопътен вагон на гара Ватерлоо, видял два крака да се подават изпод седалката. Цялото купе било потънало в кръв. Тялото принадлежало на трийсет и три годишната Елизабет Камп, сервитьорка от лондонския Истсайд. Мотивът бил обир — носела чадър със сребърна дръжка и модерна брошка, всъщност направена от стъклени „диаманти“. Освен това имала шестнайсет лири в чантата си, която също липсвала. Жената била пребита до смърт.

Окървавеното чукало

Тя пътувала в купе втора класа — сестра й я била изпратила на гара Хаунзлоу в седем четирийсет и две същата вечер и отбелязала, че купетата от трета класа са по-безопасни за жени. Госпожица Камп отговорила, че предпочита типа хора, които срещала във втора класа. Убиецът, който навярно я убил много бързо, тъй като влакът спирал през няколко минути, така и не бил заловен. Единствената улика, окървавено аптекарско чукало, открито на релсите, не довела доникъде.

През 1901 г. някой си г-н Пиърсън бил застрелян в тунел край Уимбълдън. Присъствал трети пътник и убиецът, някой си Паркър, скоро бил арестуван и екзекутиран. Но следващото британско убийство във влак си остава интригуваща загадка. В единайсет вечерта в неделя на 24 септември 1905 г. група работници, които се готвели да започнат ремонт на тунела Мърстъм, същия, в който Мейпълтън нападнал г-н Голд, открили труп край железопътните релси. Той бил обезобразен от влак и внимателният оглед установил, че тялото е на млада жена. Първото предположение било самоубийство. Главата била смазана, лицето — неузнаваемо, левият крак бил отрязан, ръката била смачкана.

Скоро два факта убедили полицията, че си има работа с убийство. Устата на жената била запушена и по покритата със сажди стена на тунела имало дълги следи, показващи, че е скочила или е била хвърлена от влака. Жената паднала под колелата. На другия ден младият фермер Робърт Мъни видял тялото и разпознал сестра си, двайсет и две годишната Мери София Мъни. Мери била счетоводителка, работела в мандра в Клапам и живеела там.

И тогава полицията се изправила пред неразгадаема мистерия. Онази неделя Мери била дежурна. Свършила работа в седем и казала на друга жена, някоя си госпожица Хоун, че отива да се „поразходи“. Скоро след това се отбила в сладкарницата на гара Клапам и казала на продавача, от когото купила бонбони, че отива до гара Виктория. Не открили други свидетели, които да са я виждали, след като се запътила към влака за Виктория на гара Клапам.

Тук обаче възниква проблем. Мери Мъни можела да е блъсната само от два влака, които пътували от Лъндън Бридж до Брайтън. Преди тунела Мърстъм и двата влака спирали в Кройдън. Изглеждало, че тя е излязла от мандрата, твърдейки, че отива да се поразходи, с ясното намерение да отиде до Виктория. Защо? Почти със сигурност на среща с някого — с мъж. Кой знае защо, отишла до Лъндън Бридж или Кройдън. Шафнерът, който стоял на перона на гара изток в Кройдън, забелязал в едно от купетата — №508 — млад мъж и жена, които изглеждали толкова „интимни“, че друг пътник, на когото шафнерът отворил вратата, отишъл в съседното купе.

На гара юг в Кройдън същият шафнер, който, изглежда, имал воайорски наклонности, отново надникнал в купето и видял, че изглеждат още „по-интимни“ — били вдигнали облегалката помежду си и имали гузен и плах вид, като че ли са се целували. Описаната от него жена приличала на Мери Мъни.

Свидетелствата предполагали, че въпросната вечер Мери Мъни е отишла на среща с мъж на гара Виктория с намерението по-късно да се прибере в Клапам. Мъжът я убеждава да вземе друг влак до Лъндън Бридж или Кройдън. После я убеждава да се качи на влака за Брайтън с него. Тя е достатъчно увлечена по него, за да се съгласи. Те се целуват и натискат от Кройдън до някъде преди Пърли Оукс, после мъжът се опитва да я изнасили. Тя пищи, той й завързва устата — и в този момент или решава да я хвърли от влака, или тя отваря вратата и скача.

След един сензационен случай на самоубийство през август 1912 г. британската преса предложила друга възможност. Една жена изтичала с писъци от стая в брайтънски пансион. Скоро избухнали пламъци и се чули изстрели. Била повикана пожарна и когато пожарникарите угасили огъня, открили в стаята пет овъглени трупа: мъж, жена и три деца. В една ваза имало двайсет златни суверена и писмо, което гласяло: „Аз съм напълно разорен, затова убих всички, които издържам…“ Писмото било подписано от Ч. Р. Маки, но Маки скоро бил разпознат като Робърт, брата на г-ца Мъни, човека, който идентифицирал тялото й.

Жената, която избягала от стаята, била неговата любовница. Мъртвата жена била сестра й. Изглежда, че Робърт Мъни бил слаб, суетен човек и закоравял лъжец. Той се представил за „капитан Мъри“ и казал на баща й, че е адвокат, макар че всъщност бил дърводелец. Живял с едната сестра в Клапам и й направил две деца, после избягал с другата, която също родила от него. Робърт се оженил за нея, но по-късно я напуснал, за да се върне при първата си любовница.

Обстоятелствата, които го довели до отчаяние, са неясни. Известно е само, че поканил жена си и любовницата си — поотделно — в брайтънската си стая заедно с децата, после извадил револвер и ги убил. Любовницата му избягала ранена. Мъни имал време да залее телата с бензин, да ги подпали и да се застреля.

Дали е убил и сестра си, запитали се сега много журналисти. Изглеждало възможно, но не и вероятно. Какъв бил мотивът му? Защо сестра му отишла с него до Лъндън Бридж и после се качила на влака за Брайтън? Трагедията на Робърт Мъни само потвърждава възможността Мери Мъни да е убита от мъжа, с когото е започвала връзка, тъй като това предполага, че братът и сестрата може да са имали еднакъв вкус към „забранени удоволствия“. Мнозина водещи журналисти навремето отбелязали, че убийствата във влак могат да се предотвратят съвсем лесно — като модернизират старите влакове с отделни вагони.

Озадачаващите особености

С увеличаването на броя влакове със свързани вагони престъпленията във влакове станали по-редки и убийствата почти изчезнали — макар че в старите влакове станали много изнасилвания. Един такъв случай датира от 1914 г. и се отличава със същите озадачаващи особености като убийството на Мери Мъни. На 9 януари момче, което пътувало с влак от Чок Фарм за Броуд Стрийт, забелязало, че изпод седалката се подава крак.

Трупът бил на петгодишния Уили Старчфийлд. Детето било удушено. Уили живеел в Чок Фарм с майка си, която била разделена със съпруга си Джон Старчфийлд. Той бил изчезнал предишния следобед. Свидетели заявили, че тъкмо тогава видели момче, отговарящо на описанието на Уили, с някакъв мъж. Следствието стигнало до заключението, че бащата е извършил предумишлено убийство.

Свидетелите обаче не били сигурни и на процеса Старчфийлд бил оправдан. Той нямал мотив да убие сина си — освен от злоба към майката, каквато не се установила. Малко преди убийството Джон Старчфийлд бил прострелян с револвер по време на схватка с луд убиец и бил награден с „пенсия за героизъм“ от една лира седмично. Имало предположение, че някой е убил Уили за „отмъщение“, но това не изглежда много вероятно. Убиецът така и не бил разкрит.

Друго убийство в английски влак било извършено на 13 март 1929 г., когато някоя си г-жа Ист била убита между Кидбрук и Елтъм. Престъплението обаче не предизвикало голям интерес и убиецът не бил заловен. Нито пък убиецът на една медицинска сестра във влака Лондон — Хастингс през януари 1920 г.

В Америка са извършени много убийства във влакове, ала както може да се очаква, повечето са свързани с обири. Убийството в рокайландския експрес през 1886 г. за известно време останало загадка. Келог Никълс бил куриер и на 12 март 1886 г. пренасял над двайсет и две хиляди долара от Чикаго за Дейвънпорт, щата Айова. Някъде между Джолиет и Морис служителят Нютън Уат вдигнал тревога, след като бил заплашен с оръжие от маскиран мъж. Проверката в пощенския вагон установила, че Келог лежи мъртъв с разбит череп.

Сейфът бил отворен. Наели Уилям А. Пинкъртън, сина на прочутия детектив. Неговите подозрения скоро паднали върху Уат и спирача Фред Шварц. Целите ръце на Шварц били издрани и под ноктите на мъртвеца имало кожа, което показвало, че се е съпротивлявал. Макар че срещу двамата не били открити доказателства, Пинкъртън бил убеден във вината им — на няколко пъти ги били чували да говорят за големи суми и възнамерявали да се оттеглят от работа.

Накрая Шварц допуснал грешка — влюбил се в привлекателната Ела Уошъм и се оженил за нея. Тъй като вече имал съпруга във Филаделфия, полицията имала повод да го арестува и докато той бил в затвора, Пинкъртън разпитал Ела и получил от нея признание, че Шварц бил „намерил“ голяма сума. При очната ставка със съпруга й тя се опитала да го убеди: „Моля те, кажи им за парите, които си намерил…“ Тогава Шварц заявил, че намерил пет хиляди долара в пакет под седалката на влака в деня след убийството. Съдебните заседатели не му повярвали и макар уликите да били изцяло косвени, двамата с Уат били осъдени на доживотен затвор.

Хладнокръвно застреляни

Може би най-сензационното убийство в американски влак било извършено през есента на 1922 г. Тримата братя Дотремон, Хю, Рой и Рей, ограбили пощенския влак на Саудърн Пасифик близо до тунел №13 в Орегон. Когато видял приближаващия се мъж с револвер, пощенският служител Е. Е. Доуърти затворил вратата. Тогава Хю Дотремон заредил динамит под вагона и го взривил. Доуърти загинал. Заповядали на машиниста да вкара влака в тунел №13, но след като композицията не могла да потегли заради повредения пощенски вагон, го застрелял хладнокръвно.

Бандитите се опитали да влязат в пощенския вагон, но били отблъснати от гъст дим и избягали. В изхвърлен гащеризон край тунел №13 бил намерен плик за писмо с името и адреса на Хю Дотремон. Издирването на братята продължило четири години. Хю бил заловен на Филипините, където служел в армията. Близнаците Рей и Рой били арестувани в Стюбенвил, щата Охайо. И тримата били осъдени на доживотен затвор.

Името на Уини Джуд също заслужава да бъде запомнено във връзка с железопътните престъпления, въпреки че нейните убийства всъщност не са извършени във влак. Това се случило през октомври 1931 г. на гарата на Саудърн Пасифик в Лос Анджелис. Един носач усетил силната миризма, носеща се от два куфара, които били пратени от Финикс, щата Аризона. От единия била протекла кръв. Един мъж и една жена дошли да вземат куфарите и ги помолили да ги отворят. Те отговорили, че нямат ключове, и отишли да ги донесат.

След като не се върнали, носачът отворил куфарите — и открил труповете на две жени, единият от които разчленен. Г-жа Джуд, до която били адресирани куфарите, вече била изчезнала. Младият мъж й бил брат — той просто я придружавал до гарата, макар да изглеждало, че накрая все пак му признала, че в куфарите има човешки тела, и го помолила да й помогне да ги хвърлят в морето. Съпругът й, който бил лекар, не знаел абсолютно нищо за убийствата.

Оказало се, че г-жа Джуд е във Финикс заради здравето си и двете жертви са нейни бивши съквартирантки, двайсет и три годишната Хедуиг Самюълсън и трийсетгодишната Агнес Льороа. Когато накрая се предала след обявяването й за общонационално издирване, г-жа Джуд заявила, че трите се скарали заради приятели и Хедуиг се опитала да я убие с пистолет — ранила я в ръката.

Тя успяла да й отнеме пистолета, застреляла госпожица Самюълсън, а после и Агнес Льороа, която я нападнала. След това разчленила тялото на Хедуиг, напъхала двата трупа в куфари и ги пратила с влак в Лос Анджелис. Ако г-жа Джуд ги беше оставила във Финикс, сигурно никой нямаше да я заподозре. Тя била обявена за виновна, но невменяема. Освободили я едва през декември 1971 г.