Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Благородни престъпници

Въпреки че донякъде е засенчен от изопачен снобизъм, стремежът към благородство си остава една от най-силните мотивации в повечето цивилизовани общества. Преди половин век никой не го криел. Всеки, който обича песни от старите мюзикъли, знае, че в много от тях се пее за „контета“ — като Бърлингтън Бърти, който демонстрира аристократизма си, като се разхожда по Странд с ръкавици и после минава пак — този път без ръкавици.

В литературата от този период също откровено доминира чувството за класова принадлежност. Оскар Уайлд принадлежал към „висшата класа“ по право — баща му бил рицар — и все пак аристократизмът продължавал да го интригува. По друг начин същото се проявява в творбите на работническия писател Д. Х. Лорънс, който след брака си с немска аристократка винаги небрежно споменавал в писмата си, че баща й бил „фон“.

Мечтата за рая

Лесно можем да разберем причините за този стремеж през XIX в. Всяка зима хиляди бедняци буквално умирали от студ и глад, затова мисълта за сигурността на богатството, за зимите на Ривиерата или в големи провинциални имения била като мечта за рая. В съвременното ни обезпечено общество никой не умира от глад и следователно може да се очаква, че интересът към аристократизма постепенно ще отслабва.

Действителността обаче е съвсем друга. Когато човек задоволи желанието си за дом, сексуална сигурност и семейство, следващото „равнище на потребност“ е стремежът към себеуважение и уважение от страна на обществото. Тази потребност е също толкова универсална, колкото и сексуалната. Затова всеки се възхищава — или завижда — на хората, които са над него в „йерархията на себеуважението“ — това е също толкова фундаментално, колкото интереса ни към Дон Жуан и Казанова или прочутите куртизанки от миналото.

Затова всъщност няма значение, че живеем в много по-благоденстващо общество, отколкото нашите велики предци. Човек продължава да мечтае да се е родил в положение, което автоматично осигурява уважение. Един от първите анимационни филми за „Блонди“ показва униформен портиер, който се обръща към Догууд със „сър“ и Догууд толкова се надува, че не може да се насити да минава през въртящата се врата. Това ни се струва смешно, но Уолтър Мити на Джеймс Търбър, който си въобразява, че е велик лекар, пилот изтребител, капитан на кораб, е универсален символ.

Това обяснява защо „благородният престъпник“ е толкова позната фигура в полицейските хроники. Не толкова защото престъпниците намират ролята на благородника за ефикасно прикритие, колкото защото стремежът да са благородници ги тласка към престъплението. Някои „благородни престъпници“ наистина постигат амбицията си и „висшето общество“ ги приема за „благородници“. Тъкмо това се случило с Казанова, който е син на беден актьор. Неговият чар, остроумие и гениално мошеничество му отворили вратите към обществото на крале и аристократи, които го приели като културен и интелигентен човек.

Същото се отнася за друг забележителен самозванец от края на XVIII в., „граф Сен Жермен“, който се представял за „мистериозен човек“. Той искал хората да вярват, че е на стотици години, и нехайно споменавал за различни исторически събития — например разпването на Христа, — сякаш е присъствал на тях. Сен Жермен също твърдял, че никога не яде, и сядал на богаташките маси само с чаша вода.

Мнозина вярвали, че притежава магьоснически способности. Той обаче не успял да заблуди всичките си съвременници и един от тях, граф Варнщет, го описва като „абсолютен глупак, шарлатан, дрънкало, празнодумец и мошеник“. Сен Жермен несъмнено се отличавал с гениална находчивост, особено в областта на тъканите, затова не можем да го прескочим като благороден престъпник. Същото се отнася за друг негов забележителен съвременник, Калиостро, основател на таен франкмасонски орден. Макар да не може да има съмнение, че и той бил празнодумец и самозванец, Калиостро наистина притежавал „окултистки“ познания и бил блестящ лекар.

Следователно тези хора по-скоро са гениални самозванци, отколкото благородни престъпници, но представляват интересни обекти за криминалиста, защото изходната им мотивация била същата. „Оригиналът“ винаги е от по-нисък порядък. Повечето „благородни престъпници“ не притежават лустрото и интелигентността на Казанова и Сен Жермен. Типичен пример е случаят с Видок и благородните престъпници, описани в мемоарите на прочутия престъпник, превърнал се в детектив.

Историята започва една нощ през 1817 г., когато месарят Фонтен излязъл от дома си в Куртий край Париж, за да купи добитък на пазара Корбей. Фонтен бил глупак, склонен към самохвалство, и подобно на много такива личности, бил много податлив на ласкателства от страна на „по-добрите“ от него. В едно бистро край Есон той се заговорил с двама добре облечени и културни пътници.

Те, изглежда, били благородници и Фонтен се опитал да им направи впечатление, като заговорил за парите, които печели от занаята си. Времето напреднало и той изведнъж усетил, че е станало привечер. Новите му познати настояли да пренощува там, ала Фонтен бил инат — искал да спи в Корбей, за да стане рано за пазара. Единият „благородник“ предложил на другия да тръгнат с него, тъй като били в същата посока, пък и освен това тримата щели да се пазят от разбойници.

Силният удар

Те изглеждали толкова любезни и възпитани, че Фонтен не заподозрял нищо. Тръгнали, спрели за по още една чаша вино след няколко километра, после продължили след залез-слънце. Единият мъж куцал. Когато стигнали до един тесен път, куцият казал, че той води напряко до Корбей. Фонтен отново не се усъмнил и го последвал. Изведнъж усетил силен удар по тила и се свлякъл на колене. Другият „благородник“ извадил нож и започнал да го мушка. Месарят се отбранявал с бастуна си, но след като получил двайсет и осем прободни рани, припаднал от загуба на кръв.

Когато се свестил, парите му ги нямало. Стоновете му привлекли един минувач, който го завел в болница. Оздравяването било бавно, ала Фонтен бил жилав, пък и бил решил да си отмъсти на подлите „благородници“. Детективът Видок разговарял с него в болницата и веднага отишъл на местопрестъплението. В калта имало стъпки и Видок поръчал да му направят отливки. Освен това намерил две копчета — и няколко парчета от скъсано писмо. Фонтен бил разпрал джоба на единия нападател и парчетата хартия сигурно били изпаднали от там.

На тях се четяло: „Мосю Рау… търговец на вино, бар… Рош… Кли…“ Хартията била подобна на тази, която се използвала за съдебни призовки. Видок решил, че адресът е „мосю Раул, бариер Рошешуа, Клинанкур“ — предградие на Париж. Раул бил известен контрабандист, имал долнопробен бар и в сравнение с повечето престъпници бил нещо като „благородник“.

Видок поставил наблюдение на бара. Неговият агент накрая видял сравнително добре облечен мъж, който куцал, и го проследил до дома му. Видок поставил и неговата къща под наблюдение. Когато куцият излязъл, детективът познал в него престъпника Корт — бил го арестувал преди години за грабеж с прилагане на насилие. Видок бил сигурен, че е на вярна следа. Той издействал съдебна заповед, влязъл в стаята на Корт, като се представил за Раул, и го арестувал. Но в стаята нямало улики, които да свържат случая с нападението срещу Фонтен.

Видок прекарал следващия ден в бара на Раул. Раул го нямало и мъжът на бара му казал само, че собственикът е в стаята си в Монмартър. След няколко часа Раул се появил. Видок се опитал да блъфира. Представил се и заявил на Раул, че го подозира в организиране на революционни срещи в заведението и притежаване на бунтарска литература. Раул възмутено отрекъл, че изповядва демократични убеждения, и отговорил на детектива, че може да претърси къщата. Хората на Видок само това и чакали, ала не намерили нищо. „Ами домът ти в Монмартър?“ — попитал Видок. „Можете да претърсите и него“ — троснал се Раул.

Видок повикал две коли и отишъл с хората си в Монмартър, където Раул ги завел в една къща. Видок бил почти сигурен, че няма да открият никакви очевидни улики — Раул изглеждал прекалено невъзмутим. Ала все пак намерил каквото търсил — съдебна призовка с липсващ ъгъл — ъгъла с името и адреса на Раул, който бил на местопрестъплението.

Раул не издържал и се опитал да извади пистолет. Хората на Видок го сграбчили и го отвели в затвора. Там Видок направил очна ставка между Корт и Раул и ги използвал един срещу друг. Когато видял, че Корт е потресен, той изиграл главния си коз — факта, че месарят Фонтен още е жив, въпреки двайсет и осемте прободни рани и счупения череп. Корт бил отведен в самостоятелна килия и накрая подписал признание. После Видок отишъл при Раул, ала той бил много по-корав и отрекъл всичко.

Имал си почтен бизнес в Клинанкур, рекъл Раул, защо му било да се прави на благороден престъпник и да устройва засади на пътници? Видок се върнал при Корт и казал: „Добре, той си призна. Искаш ли да разговаряш с него?“ Корт кимнал и Видок пак ги събрал. Корт започнал: „Добре, радвам се, че и ти си призна. Да приключваме с това.“ Раул изругал — но подписал показанията.

Това обаче не било краят. Хитрият Видок се престорил, че след като следствието е свършило, няма лоши чувства, и нагостил двамата с богата вечеря и няколко бутилки вино. В резултат те издали свой редовен съучастник и на другия ден Видок го арестувал.

Грубата нотка

Раул и Корт могат да се смятат за типични представители на категорията „благородни престъпници“. Повечето са много чувствителни към това, че не са благородници — грубите нотки веднага ги издават пред истинския аристократ.

Естествено има изключения: например „граф“ Виктор Лустиг, мошеникът, който откраднал Айфеловата кула и чиито безупречни маниери напомняли на много негови жертви кинозвездата Адолф Менжу. Джералд Чапман, „графът от Грамърси Парк“, човекът, който се престорил на английски аристократ на почивка в Ню Йорк, заблудил голяма част от нюйоркското общество и успял да обере банка. Такива хора обаче са изключения. Правилото са престъпници като Раул и Корт.

През 1899 г. журналистът Едуард Уилям Хорнън публикувал „Касоразбивачът любител“, чийто герой е джентълменът крадец Рафълс. Книгата постигнала незабавен огромен успех и била последвана от още четири тома за Рафълс. По ирония на съдбата Хорнън бил зет на Конан Дойл, създателя на Шерлок Холмс, и популярността на Рафълс дълги години можела да се мери със славата на великия детектив. Интересно е да помислим защо Рафълс толкова се е харесал на почтена Англия от епохата на Едуард VII.

Той е завършил гимназия и университет и играе крикет, но за нещастие няма пари, за да води живот в обществото, с което е свикнал. Старият му приятел от училище Бъни е в същото положение. Затова двамата си изкарват прехраната, като извършват кражби. Естествено повечето им жертви са хора, които не пораждат особено съчувствие или съжаление у средния човек — бижутери, богати банкери и прочее.

Хорнън намеква, че Рафълс просто е смел и сърцат мъж, избрал да води авантюристичен живот в периферията на обществото. Освен това накрая той изкупва престъпния си живот, като умира храбро за родината си… Това е интересно противоречие, което демонстрира странната незрялост на средния англичанин от горната класа на прехода между XIX и XX в. Престъпният живот на Рафълс е просто продължение на ученически лудории — или поне така би трябвало да го схващаме.

Но всъщност Рафълс не прилича на никой реално съществувал благороден престъпник. Защото Хорнън, който не познавал достатъчно психологията на престъпника, е пропуснал един същностен елемент: мечтите ала Уолтър Мити, склонността към фантазиране и способността за самозаблуда. Благородният престъпник обикновено мами както другите, така и себе си.

Искрящите очи

Да вземем например удивителния живот на родения в Италия Карло Понци, един от най-великите финансови измамници на XX в. Понци емигрирал в Америка като момче, убеден, че ще спечели богатство в страната на неограничените възможности. Всъщност единствените му качества били жизнерадостната му находчивост и абсурдният му оптимизъм. Започнал кариерата си като келнер — дребосък с искрящи очи, — но бил толкова склонен да бъбри с клиентите си, че скоро си изгубил работата. Отишъл в Монреал, където работил като прислужник и спечелил достатъчно пари, за да си купи елегантни дрехи и палмово бастунче — което му станало своеобразна запазена марка. Копнеел да го взимат за джентълмен. Престъпният му живот започнал с измама — взел пари от италиански емигранти с обещанието да ги прати на роднините им в Италия и скоро се озовал в затвора.

Точно след Първата световна война отишъл в Бостън, оженил се за красавицата Роуз и станал управител на бащиния й склад за бакалски стоки на едро. Деловата му далновидност не можела да се мери с оптимизма му и тъст му скоро фалирал. Понци станал чиновник със заплата шестнайсет долара седмично. Един ден видял фиш за пощенски отговор в служебно писмо и с удивление установил, че този фиш може да се купи за един цент в чужбина и да се размени в Америка за марки на стойност пет цента. Така пощата насърчавала бизнеса.

Понци моментално видял чудни възможности: взимаш пет хиляди долара заем, купуваш фишове, разменяш ги за марки на стойност двайсет и пет хиляди долара и ги продаваш с отстъпка. Той купил фишове за няколко долара и се опитал да ги размени, но в пощенската служба му отговорили, че размяната в такива размери не е законна.

Понци обаче смятал, че богатството му е в кърпа вързано. Обиколил неколцина свои приятели и ги убедил да инвестират в начинанието му. Знаел как да заобиколи правилника на пощите. И намекнал, че Рокфелер е започнал да трупа богатството си със същия номер. Те му дали пари назаем. Три месеца по-късно Понци им дал по петдесет цента, които обявил за дивиденти. „Реинвестирайте ги — казал той. — Не можете да изгубите“. Те го послушали, както и други техни приятели. Скоро Понци имал достатъчно пари да открие Финансовата валутна компания и взимал по три хиляди долара дневно. Един въодушевен негов почитател извикал: „Вие сте най-великият италианец в историята“. Понци скромно отвърнал: „Не, не — Колумб е по-велик“.

В лудостта му наистина имало метод. Естествено той изплащал „дивидентите“ от парите, които получавал, но се успокоявал, че ако събере достатъчно пари, ще може да инвестира в законен бизнес, да прояви деловия си гений — в който нито той, нито който и да било друг се съмнявал, — и скоро да стане милионер. И наистина се сдобил с акции на Хановер Тръст Къмпани и купил Дж. П. Пуул Къмпани. Купил и огромно имение на жена си Роуз.

И може би щял да успее, ако не допуснал една грешка. Наел истински финансист да ръководи връзките с обществеността. Когато разбрал, че тази финансова империя е изградена върху пясък и че „геният“ на Понци се изразява в оптимизъм и чисто невежество, Уилям Макмастърс прошепнал няколко думички в ухото на щатските власти. Балонът се пукнал. Понци бил взел двайсет милиона долара, бил изплатил три четвърти от тази сума и бил похарчил другите пет милиона: осъдили го на десет години затвор за измама и присвояване в особено големи размери.

В пълна бедност

Когато излязъл, той решил да се върне в Италия и да предложи гения си на Мусолини, който му се струвал човек по негов вкус. Мусолини отначало бил на същото мнение, докато не го осенило, че главните „достойнства“ на Понци са великанското му самолюбие и безграничният му — и безпочвен — оптимизъм. Понци бил отпратен и умрял — в пълна бедност — в Рио де Жанейро през 1949 г.

Карло Понци е итало-американската версия на благородния престъпник. Английската версия обикновено носи униформени вратовръзки на елитно училище, говори с провлачен акцент и нарича хората „старче“ — типичен пример е сексубиецът Невил Хийт. Както и престъпникът, известен като Антъни Сейнт Джордж, който през 1924 г. се появил в крайречното село Сенд близо до Уокинг. Живеел в огромна плоскодънна лодка, бил висок, атлетичен и красив и като че ли имал много пари. Скоро станал изключително популярен в селската странноприемница, тъй като явно бил „независим“ човек. Говорело се, че е син на лорд. Ядял и пиел като цар и нямал проблем да се сдобие с пет-шест любовници.

Полицията се разтревожила от поредица зрелищни обири в района, в който навремето — както и днес — се заселвали множество пенсионирани бизнесмени. Един ден преди изгрев слънце полицай Елкинс бил повикан от някой си Лукас, който бил станал жертва на кражба. Престъпникът успял да вземе само чифт обувки. Имало една улика — парче жълта хартия, сякаш откъснато от книжен кибрит. Елкинс го прибрал в джоба си. На връщане срещнал Антъни Сейнт Джордж на велосипед и го попитал къде е бил. Сейнт Джордж отговорил, че прекарал нощта с местно момиче, но отказал да разкрие името му.

Имате ли кибрит?

Елкинс не му повярвал и по-късно отишъл на лодката. Докато разговарял със Сейнт Джордж, извадил цигара и небрежно попитал: „Имате ли кибрит?“ Сейнт Джордж му подал жълт книжен кибрит. От него липсвало едно парченце. Полицаят извадил късчето от джоба си и проверил дали пасва. „Това не е много честно“ — жалостиво казал Сейнт Джордж, но без съпротива тръгнал с него.

В мемоарите си бившият старши полицай Фред Черил определя Сейнт Джордж като престъпник с аристократична фиксидея. Истинското му име е Артър Хейзъл и бил роден в Ливърпул през 1894 г. Никога не бил ходил в гимназия и университет. До 1914 г. излежал няколко присъди за дребни кражби. После постъпил в гвардията, станал старши сержант и го обзела фиксидеята, че е благородник. Смятал, че е трябвало да го направят офицер — и тъкмо такава самоличност възприел.

До 1940 г. Сейнт Джордж продължил да излежава различни присъди за обири — винаги на големи имения и титуловани семейства, като че ли така се „отъждествявал“ с тях — кражбата на златни копчета за ръкавели и бижута му доставяла същото удоволствие, каквото някои сексманиаци изпитват при кражбата на женско бельо. И все пак винаги допускал една и съща абсурдна грешка: никога не носел ръкавици и пръстовите му отпечатъци многократно го пращали в затвора. Възможно ли е да е искал да остави „подписа“ си в домовете на аристократите? Можем да си представим демократично общество без благородни престъпници, но навярно трябва да признаем, че в много отношения това общество ще е по-скучно.