Колин Уилсън
Знаменити престъпници (29)

Наркотици

Една вечер през 1797 г. седемнайсетгодишният химик Хъмфри Дейви нагрявал смес от мокри железни стърготини и азотна киселина. Той предпазливо се навел да помирише ретортата. Газът имал сладникав мирис и като че ли нямал отрицателно въздействие — което го изненадало, тъй като го били предупредили, че може да убива. Вдишал по-дълбоко и изведнъж го обзело усещане за лекота. Ушите му зашумели и предметите в стаята като че ли се уголемили и започвали да падат към него. Колкото и да е странно, Дейви не се уплашил — напротив, изпитал силна радост и избухнал в смях. После припаднал. „Какво прекрасно откритие! — когато се свестил, възкликнал той. — Смехотворен газ“.

Четири години по-късно публикувал откритието си в книгата „Лечебните газове“ и това го понесло по пътя на славата. Смехотворният газ — или „азотистият въздух“, както го нарекъл неговият откривател Джоузеф Пристли, — се превърнал в мания. Апаратурата била евтина, химическите вещества — леснодостъпни. За нещастие, те често не били чисти: азотният окис бил замърсен със смъртоносния азотен прекис. Много хора се отровили, някои умрели. И манията да се вдишва газ свършила също толкова внезапно, колкото била започнала. Хъмфри Дейви не го знаел, но с това бил поставил началото на епохата на опиатите.

Опиумната смес

Вярно е, че светът отдавна познавал опиатите — алкохол, опиум, хашиш, тютюн. Но никой не ги смятал за особено вредни. Например смес от опиум и спирт можела да се купи във всяка аптека — тя се казвала лауданум и родителите я давали на децата си, за да ги приспят. Няколко години след публикуването на книгата на Дейви един млад писател, който страдал от зъбобол, си купил лауданум от дрогерия на лондонската Оксфорд Стрийт. Въздействието му било невероятно откритие.

„Какво възкресение!… какъв апокалипсис… Сега изчезването на болките ми се струваше нищожно — този отрицателен ефект беше погълнат от невъобразимостта на положителните ефекти, които се откроиха пред мен в така внезапно появилата се бездна на божествена наслада“.

Той се казвал Томас де Куинси и щял да открие — за своя сметка, — че след тези пътешествия в „бездната на божествената наслада“ остава усещане за празнота и безразличие. Макар че доживял седемдесет и четири годишна възраст и написал прочутата си книга „Убийството като изящно изкуство“, повечето му творби са кратки критики и есета. Лауданумът му отнел енергията да напише големите книги, за които мечтаел. И въпреки неговите „Изповеди на един пушач на опиум“, никой не смятал опиума за по-опасен от алкохола.

През 1803 г., приблизително по същото време, по което де Куинси взимал първата си доза лауданум, младият немски химик Фридрих Вилхелм Сертюрнер експериментирал с опиум в опит да изолира неговия „сънотворен“ компонент. Един ден залял опиума с амоняк и смаяно видял образуващите се в течността бели кристали. Дал белия прах на кучето си и то заспало. После поканил трима приятели да се включат в експеримента. Седнали на маса и всеки взел половин зрънце прах. Обзело ги усещане за топлота и удоволствие. От втората половинка ги обзела възхитителна сънливост и щастие. След третата половинка потънали в дълбок сън и когато се събудили, започнали да повръщат. Били взели свръхдоза морфин — защото точно така нарекъл своя опиат Сертюрнер — от гръцката дума „морфеос“, „сън“.

Така хората повторно осъзнали пагубната природа на вълшебното болкоуспокоително. Онези, които го взимали многократно, придобивали резистентност към него и се нуждаели от все по-големи дози. Ако се откажели, изпитвали ужасни мъки, а ако продължели да се тъпчат с все по-големи дози, дегенерирали и умирали.

През 50-те години на XIX в. се породили надежди за разрешение на проблема с морфиновата зависимост. Немският лекар Шерцер се върнал от Перу с листа от растение на име „кока“ — перуанските индианци ги дъвчели и можели да издържат огромни натоварвания. Д-р Алберт Нийман изолирал основния компонент в лабораторията си и го нарекъл кокаин. Американски лекари се опитали да използват опиата при морфинисти — и той като че ли ги избавил от зависимостта им. Докато не осъзнали, че просто са станали зависими от кокаина…

Най-страшният убиец

През 1898 г. друг немски химик най-после изолирал най-опасния алкалоид, извлечен от опиума, хероина, който се оказал най-страшният убиец. По това време вече всички разбирали, че истинският проблем не е опиатът, а хората, които търгували с него. И най-големият наркотрафикант на света, за съжаление, била най-могъщата морска страна — Великобритания.

Британците открили опиума, когато нахлули в Индия. Неговата употреба е известна още от времето на Омир (който споменава за него), но поради нищетата и беднотата си, индийците първи го използвали в голям мащаб. До 1830 г. Източноиндийската компания вече имала монопол върху индийския опиум. След като установили, че Индия е толкова доходна, британците решили да започнат търговия с Китай. Китайците обаче по традиция били изолационисти — със своята строга йерархия и древни обичаи те не желаели да имат нищо общо с белия човек.

Затова с типичната си хитрост жителите на „коварния Албион“ използвали опиума като лост, за да отворят вратата към Китай. Техните кораби плавали до Макао и разменяли опиума си за чай. Опиумът продължавал по речен път до свещения град Кантон, където не били допускани бели хора. Скоро кантонците толкова се пристрастили към опиума, че британците трябвало да го доставят в огромни количества.

Групата богати кантонци хонг станали посредници. Британските (и американските) кораби хвърляли котва при Макао. Търговците хонг се качвали на борда и сключвали сделките си, после стотици джонки натоварвали сандъците с опиум — които тежали повече от петдесет килограма единият — и ги откарвали в Кантон. После докарвали чай. Корабите вдигали платна, надлежно прогонвани от джонките от китайския военен флот, които изстрелвали залпове след тях.

Това било само игра — всъщност британските кораби се бавели, за да позволят на китайците да изстрелят гюлетата си покрай носовете им. Тогава търговците хонг съобщавали на императора, че злите чуждоземци отново са били отблъснати от императорския флот. Наставал мир и покой до следващата година, когато британците се връщали с още два-три милиона килограма опиум.

Тази комедия се разигравала години наред — за взаимно задоволство на двете страни. През 1838 г. обаче императорът възложил на честния чиновник Лин Дзъ-шю да сложи край на търговията. Това било голяма грешка. Лин конфискувал над хиляда тона опиум и ги изсипал в реката. Разгневеното британско правителство пратило кралския военноморски флот. Корабите бомбардирали китайските градове и превзели остров Чюсан. Китайската войска с нейните лъкове и стрели била пометена. Унизеният император трябвало да отстъпи. Той платил на британците шест милиона долара обезщетение за унищожения опиум и им отстъпил пристанището Хонконг. Когато през 1842 г. свършила първата „опиумна война“, китайците трябвало да платят още двайсет и един милиона долара обезщетение. Сега опиумът бил на прага им — прииждал през Хонконг.

Отначало китайците го смесвали с тютюн, по-късно изобретили опиумната лула. Подобно на индианците, те се оказали изключително податливи на този нов опиат. Причината била елементарна — бедността. Когато една страна е бедна и е налице леснодостъпен и евтин опиат, в резултат се наблюдава масово пристрастяване към него. Същото се случило в Лондон през 90-те години на XVII в. с внасянето на джина. През 1914 г. около половината население на Китай използвало опиум. Новият дериват на опиума, хероинът, също навлизал в големи количества — само една холандска фирма доставяла по два тона годишно. (По днешни цени — половин милиард долара.)

Чуждоземните дяволи

Затова няма нищо чудно, че според китайците „чуждоземните дяволи“ им изпивали жизнените сили, и те периодично въставали и избивали всеки срещнат бял човек. Това е една от типичните иронии в историята: хероинът, който днес представлява толкова голяма заплаха за цивилизацията в Европа и Америка, идва от Изтока — през „азиатската връзка“.

През 1853 г. д-р Алекзандър Ууд изобретил поредното средство за „упадъка на Запада“ — спринцовка за инжектиране на морфин. През 80-те години на XIX в. най-прочутият измислен детектив на всички времена Шерлок Холмс си инжектирал дози морфин и кокаин и обяснявал на ужасения д-р Уотсън, че това го спасява от скуката. Дори по онова време средният европеец и американец не съзнавал сериозността на наркотичната опасност.

Едва през 1914 г. в Америка бил гласуван закон — законът „Харисън“ — срещу нелегалния внос на наркотици в страната. Дотогава вече имало масова наркотична зависимост — по един американец на всеки четиристотин бил наркоман. Законът намалил това съотношение до един на четири хиляди. Хари Дж. Анслинджър, тогавашният ръководител на Бюрото по наркотиците, описва как като малък (около 1904 г.) спешно го пратили да купи морфин от местната дрогерия — една наркоманка крещяла в агония на втория етаж на фермерска къща. Дрогеристът продал морфина на дванайсетгодишното момче, без да го попита абсолютно нищо.

През 1930 г., когато Анслинджър станал комисар по наркотиците в новосформираното Федерално бюро по наркотиците, китайците все още били главни търговци на опиум в Съединените щати и в почти всеки голям град имало заведения за пушене на опиум. По онова време, въпреки примера на Ал Капоне, средният американец продължавал да си представя типичния гангстер като злобен китаец с дракон, татуиран на ръката.

Това бил светът на Фу Манджу. „Тонгите“ възникнали в златоносните залежи през 50-те години на XIX в. и обхванали Ню Йорк, Сан Франциско и всички други градове с китайски квартали. Дори само произнасянето на тази дума карало хората да потръпват. Убийците на тонгите били известни със садистичната си жестокост — онзи, който ги обидел или откажел да им плати пари за закрила, можел да бъде открит, завързан в собствената му дневна, покрит с хиляди кървящи рани.

Анслинджър започнал с акции срещу трийсетина пушални на опиум във Вашингтон. Китайците не можели да повярват — те въртели тази търговия толкова отдавна и не можели да си представят, че ги затварят. Макар да били предупредени за предстоящите полицейски мерки, пушалните останали отворени и работели, когато дошли детективите.

Една от основните причини за акцията на Анслинджър срещу пушалните на опиум бил сексскандал с бели момичета — много от които тийнейджърки от богати семейства. Шеметната епоха на 20-те години с нейните нелегални барове и контрабанден джин ги била разкрепостила. Те намирали посещенията в китайския квартал за вълнуващи и първите им опити с пушене на опиум били свързани с възхитителни изживявания. И още щом се пристрастявали, китайците ги убеждавали да участват в сексоргии.

Хубавите бели момичета

Според Анслинджър китайците много харесвали хубавите изтънчени бели момичета, които иначе се сгодявали за едри колежани от висшата класа. Много от момичетата били в безсъзнание, когато изгубвали девствеността си. Ако новият им начин на живот ги безпокоял, те били успокоявани със специални капсули, раздавани от Джо Синг, китаеца, в чийто вашингтонски апартамент ставали оргиите. Капсулите съдържали хероин. Още щом се пристрастявали, жертвите били пращани на „забави“ с други момичета, на които техни „клиенти“ били китайци.

Не било трудно да спуснат кепенците на китайските пушални за опиум. Ала резултатът не бил особено благоприятен. Ерата на контрабандния алкохол свършвала и ирландските и италианските гангстери ставали все по-непопулярни сред американската общественост — за това допринесли събития като клането в деня на свети Валентин в Чикаго. Когато През 1929 г. Капоне бил арестуван за незаконно притежаване на оръжие, бандите разбрали, че някогашните лоши дни са отминали. Старата мафия (или Черната ръка) била контролирана от италиански гангстери, които вярвали в това, че сами могат да се опазят.

Надупчен с куршуми

Един от амбициозните младежи бил сицилианецът Салваторе Лучано, по-късно известен като Лъки Лучано. Той смятал, че е грешка да действаш самостоятелно. Неговият шеф Джо Масерия, човекът, който го бил посветил в тайните на подземния свят, бил на противоположна позиция. Една вечер след разкошен банкет с Лучано Масерия бил надупчен с куршуми. (По това време Лучано бил отишъл да си измие ръцете.) И възгледите на Лъки намерили много последователи на онази вечеря, състояла се на 11 септември 1931 г.

Из цяла Америка били избити трийсетина-четирийсет стари мафиотски босове — нещо като подготовка за Хитлеровата Нощ на дългите ножове. Старата мафия изчезнала и в Съединените щати се появила нова организация, понякога наричана Синдиката, друг път — Унионе сицилиано (сицилианския профсъюз). Гангстерството престанало да е обект на обществен скандал, „узаконило“ се и мафиотските организации в страната започнали да си сътрудничат.

Мнозина стари мафиоти били отказвали да си цапат ръцете с наркотици. Лучано обаче винаги бил внасял дрога, въпреки че основните му интереси били насочени към проституцията — като използвал наркотици за набиране на проститутки. Ала след като законът „Волстед“ бил отменен и алкохолната забрана вече не била в сила, мафиотите трябвало да потърсят други начини за печелене на пари. Имало различни форми на „закрила“ — на доковете, в производството на конфекция. Имало хазарт. И хероин. В съдружие с Луис Бухалтер (наричан Лепке), Лучано действал във всички тези доходни области.

Търговията с наркотици придобила големи мащаби през 1935 г. — когато на трима гангстери в Бронкс им омръзнало да произвеждат хероин в домашни условия и предложили на Лепке заедно да внасят контрабандно хероин от Китай. Лепке знаел как да го направи. Той подкупил двама митничари да го снабдят с печатите, показващи, че даден багаж е проверен. Куфарът с хероин бил разтоварван на пристанището. Собственикът му небрежно сядал отгоре му за миг. Когато се изправял, куфарът вече носел съответния митнически печат и идвал носач, за да го пренесе до очакващия го автомобил.

Една обидена бивша приятелка на Лепке пропяла. Хората на Анслинджър незабавно реагирали и извършили няколко ареста. Самият Лепке изчезнал — и продължил да прикрива следите си с масови убийства. Имал достатъчно пари, за да плати на мафиотските убийци да очистят потенциалните свидетели срещу него. Също толкова ефикасен метод, безотказно действащ при женени мъже, бил да убие едно от децата им със заплахата, че същото ще сполети останалите. Когато усетили, че Лепке им се изплъзва между пръстите, оперативните работници от Бюрото по наркотиците с всички сили атакували подземния свят — кампания на постоянни акции и тормоз.

И успели. Всичко това омръзнало на мафиотските босове и те пратили съобщения на Лепке, че ако не се предаде, ще се погрижат Анслинджър да получи трупа му. Той се подчинил. На Анслинджър му трябвало доста време — чак до 1944 г., — но накрая имал удовлетворението да види как Лепке сяда на електрическия стол.

През 1936 г. Лучано също трябвало да слезе от мафиотската сцена — бил обвинен в организиране на проституция в големи размери. Осъдили го на петдесет години затвор, но през 1945 г. го освободили след голямо дарение за Републиканската партия и го депортирали на Сицилия. (От затвора той организирал и ефикасна антисаботажна кампания, която значително помогнала на Америка във войната.) Но изолирането на Лучано и Лепке не променило нищо в търговията с наркотици, тъй като дори в онези ранни дни тя носела по-големи печалби от хазарта и рекета. През 1986 г. пратка хероин на стойност сто хиляди долара можела да се препродаде за пет милиона. (При цена сто хиляди долара за килограм днес това количество би могло да донесе петстотин милиона.)

„Китайската връзка“ в никакъв случай не била най-важната. През 20-те години на XX в., преди властите напълно да осъзнаят опасността от хероина, международният бизнесмен Елиас Елиопулос внесъл големи количества китайски опиум във Франция — където напълно законно бил обработен във френски фармацевтични фабрики. Когато правителството накрая решило да обяви тази дейност за незаконна, Елиопулос убедил фабриките да се преместят в Истанбул и там търговията процъфтяла.

Новият турски ръководител Кемал Ататюрк закрил тези фабрики по Коледа на 1931 г. Турция обаче била бедна държава, а опиумът бил едър бизнес. Фабриките се преместили в отдалечени части на страната, където вече не били пред очите на Кемал, и турските ниви започнали да произвеждат огромни количества мак.

В края на 60-те години на XX в. турското правителство най-после започнало да се поддава под американския натиск да нанесе удар срещу опиума. Ала вече било късно — прекалено късно. Световното производство на опиум достигало хиляда и двеста тона годишно и наркотичната зависимост в Съединените щати била възстановила равнището си от 1914 г. — по един наркоман на всеки четиристотин души. (Но от 1914 г. населението почти се било удвоило.) Близо шейсет процента от световното производство на опиум идвало от „триъгълника на дрогата“ в планините на Бирма, Тайланд и Лаос.

Всъщност по време на Виетнамската война американските сили активно насърчавани производството на опиум в тези отдалечени райони, защото носело благополучие и поддържала антикомунистическите настроения на селяните. По ирония на съдбата в Турция и изобщо Югоизточна Азия почти няма хероинова зависимост — може би защото напрежението на модерния живот все още не е довело до нарастване на потреблението.

През 1943 г. в химическите заводи „Сандос“ в Базел, Швейцария, била отворена нова глава в историята на наркотиците. Химикът Алберт Хофман синтезирал вещество, наречено диетиламид на лизергиновата киселина — или съкратено ЛСД. На 16 април той се почувствал замаян и се прибрал вкъщи. Също като Хъмфри Дейви и Фридрих Сертюрнер, Хофман изпитал странни и прекрасни усещания — шеметни образи и цветове, своеобразен делириум. Бил вдишал само сто микрограма ЛСД — достатъчно, за да получи „видения“.

Халюциногените

След Втората световна война американските психолози започнали да експериментират с новите „халюциногени“ — сред които един аналогичен опиат, мескалин. Той изглеждал безобиден и като че ли не водел до зависимост. Писателят Олдъс Хъксли, който през 1953 г. го опитал, препоръчал да се продава свободно като тютюна и алкохола, тъй като бил по-безвреден от тях.

Когато младото поколение хипита открила колко лесно се произвежда ЛСД, той станал почти също толкова леснодостъпен, колкото алкохола. Едва тогава станало ясно, че макар към ЛСД да не се пристрастява, той предизвиква психоза и води до агресивност. За малко повече от десетилетие ЛСД станал също толкова популярен сред младото поколение в Съединените щати, колкото опиума в Китай сто и петдесет години по-рано.

При управлението на Никсън бюджетът на Бюрото по наркотиците нараснал от седемдесет и осем на повече от петстотин милиона долара и новите закони за дрогата позволили наркопласьорите да получават доживотни присъди. Непосредственият резултат обаче бил отрицателен: съдилищата се задръстили с дела и цената на хероина се вдигнала.

Светът продължавал да е далеч от решение на проблема с наркотиците.