Колин Уилсън
Знаменити престъпници (37)

„Офисни“ престъпления

Аналите на криминалистиката показват, че е също толкова вероятно почтени граждани от средната класа да извършат предумишлено убийство, колкото и представители на която и да било друга социална прослойка. Лекари, адвокати, даже свещеници са обявявани за виновни в предумишлено убийство. И все пак малцина такива буржоа убийци са извършвали убийство на работното си място. Може би е налице интересна психологическа причина за това — възможно е да смятат „службата“ за свещена. Или просто ги спира възможността да ги свари чистачката. Остава фактът, че „офисните“ убийства наистина са изключително редки и няколкото известни представят необикновена комбинация от метод и мотив.

Първият известен случай в Англия датира от 1839 г. В два през нощта на 7 декември в Спестовната банка в Нюкасъл ъпон Тайн видели пламъци. Повикали пожарната команда и пожарът скоро бил овладян. Полицията разбила вратата на кабинета на служителя Джоузеф Мили. Той лежал на пода; ударът, с който бил убит, бил толкова силен, че мозъкът му бил опръскал стените.

В съседния кабинет намерили управителя Арчибалд Болам, който също бил проснат на пода и от гърлото му течала кръв. Ала раните му не били дълбоки — той скоро дошъл на себе си и разказал какво се е случило. Неотдавна бил получил няколко анонимни писма със заплахи за живота му. Едното било пъхнато под вратата на банката едва предишния ден и в него го заплашвали с нападение в дома му, затова решил да се прибере вкъщи и да види дали всичко е наред. Върнал се в банката в седем вечерта, влязъл и видял служителя Мили да лежи „като заспал“. Преди да се опомни, някой го ударил по главата. Лицето на нападателя било скрито. Докато управителят се опитвал да избяга, онзи повторно го ударил и той паднал.

Историята била подозрителна — човек, чийто мозък е разплискан из цялата стая, не прилича на заспал. Болам казал, че се е върнал в службата в седем вечерта — даже да бил повален в безсъзнание, във всички случаи трябвало да се е свестил преди два през нощта. Какво бил правил крадецът през цялото това време? Очевидно бил останал до след полунощ, за да запали пожара. Попитали управителя какво е направил със заплашителните писма и той отговорил, че ги е изгорил. Последното обаче бил оставил на бюрото си и престъпникът сигурно го бил взел.

Само че в неговия разказ имало едно просто несъответствие, което убедило полицията, че Болам лъже. Той твърдял, че лежал по гръб, когато усетил в гърлото му да се опира нож, и после изгубил съзнание. Свестил се едва когато пристигнала полицията. Само че по предницата на ризата му имало кръв, което предполагало, че сам си е нанесъл раните в седнало положение и едва след това е легнал.

В джобовете на убития служител намерили въглени — очевидно някой искал да го изгори. Защо? Обискирали дома на Болам и намерили голяма сума в злато. Арестували управителя и го обвинили в убийството.

През 1839 г. в Англия все още рядко се извършвали грижливо планирани убийства, така че случаят развълнувал цялата страна. Имало масови настроения срещу Болам, особено в Нюкасъл, тъй като Мили бил работлив човек и имал четири деца. Жена му била починала и той сам се грижел за тях. Също като Дикенсовия Боб Крачит, Мили се скъсвал от работа и получавал малка заплата.

Липсата на доказателства

Общественото съчувствие било толкова голямо, че за децата били събрани хиляда лири, освен това собственикът на банката им отпуснал пенсия. Настроенията срещу Болам се изостряли и се наложило да отложат процеса за периодичните юлски съдебни заседания на следващата година. Макар уликите достатъчно ясно да показвали, че е откраднал парите и че после е убил служителя и е инсценирал нападението и пожара, съдебните заседатели го оправдали поради липса на доказателства. Съдията предположил, че Болам е убил Мили при скарване и после се е опитал да се самоубие. Управителят бил осъден на доживотна каторга.

Бихме могли да очакваме, че от огромната територия на Лондон ще има много примери за офисни убийства; всъщност такива липсват, освен ако не броим убийството, извършено в пощата на Ломбард Стрийт на 10 ноември 1902 г. Привлекателната млада Кити Байрън пратила куриер в службата на любимия си: молела го веднага да отиде при нея в пощата. Въпросният Реджиналд Бейкър бил брокер. Когато отишъл там, по улицата минавала кметската процесия и повечето служители зяпали през прозореца.

Един служител заявил на Бейкър, че трябва да плати два пенса на куриера, но брокерът възмутено отказал. Кити му предложила тя да плати, ала той отново отказал и си тръгнал. На двора навън го чули да казва на висок глас: „Няма да платя“. Тогава Кити се втурнала подире му, вдигнала маншона си и започнала да го удря. Поне на служителя му се струвало, че го удря с маншона. Бейкър паднал на пода, прободен в гърба и гърдите, и умрял на място. Един мъж изтръгнал ножа от ръката на Кити и я арестували. Преди да я отведат, тя се опитала да падне на колене и да целуне убития.

На процеса Кити Байрън привлякла огромно съчувствие. Красива, двайсет и три годишна, тя успяла да внуши впечатление за онеправдана невинност. Бейкър не й бил съпруг — двамата живеели заедно под наем на Дюк Стрийт. Брокерът очевидно бил заможен, докато Кити била „момиче от народа“. Бейкър пиел много и когато се напиел, ставал агресивен. След един скандал на 8 ноември, по време на който, изглежда, крещял главно Бейкър, хазяйката им дала предупреждение да напуснат.

Една слугиня чула Бейкър да казва на хазяйката, че Кити не му е съпруга, че е много по-долу от него и че на другия ден ще трябва да си замине. Слугинята побързала да съобщи на Кити и така ускорила убийството. В понеделник сутрин Кити купила нож за пет шилинга и шест пенса и после пратила съобщението в офиса на Бейкър. Нейният адвокат заявил, че възнамерявала да се опита да си върне любимия, като се намушка пред него. Доказателствата за предумишленост били прекалено убедителни и тя била осъдена на смърт, но обществената петиция до вътрешния министър й спасила живота. Кити била помилвана и излежала зад решетките десет години.

Желязното алиби

Лондонското Сити има своя дял от опити за убийство. Един от най-странните бил направен през 1925 г., когато богатият арменски търговец Зарк Аведис Екислър бил намерен да лежи в безсъзнание в обърнат наопаки офис. Имал тежки травми на главата, нанесени с ръжен, но макар седмици наред да се колебаел между живота и смъртта, накрая оздравял и посочил един свой приятел за извършител. Арестували приятеля му, ала когато го завели при Екислър, търговецът казал; „Това не е той“. Всъщност по-късно се оказало, че човекът има желязно алиби. От ударите по главата паметта на Екислър му играела номера и той така и не успял да си спомни нищо повече за случая.

През 1903 г. имало опит за убийство в самата Банк ъв Ингланд. Точно преди Коледа един младеж влязъл в банката и поискал да се срещне със служителя Кенет Греъм, който пет години по-късно станал световноизвестен като автор на класическата детска книжка „Вятърът във върбите“. Младежът носел свитък хартия, завързан в единия край с бяла, а в другия — с черна панделка. В кабинета на Греъм той му подал свитъка. Греъм развързал черната панделка — и тогава мъжът извадил револвер и няколко пъти дръпнал спусъка. Целел се неточно и Греъм получил съвсем лека рана.

Младежът изтичал навън с вика „Хайде, страхливи псета“ и се втурнал в друг офис. Дежурният в банката детектив влязъл в стаята и без да обръща внимание на револвера му, се опитал да го укроти. Изведнъж вратата се отворила и струя вода от противопожарния маркуч на банката улучила нападателя в гърдите.

Панделката на смъртта

В полицейския участък младежът изнесъл на полицаите лекция по икономика и им разяснил несправедливото разпределение на богатствата. Казвал се Джордж Фредрик Робинсън и бил инженер. Робинсън пояснил, че ако Греъм бил развързал бялата панделка, щял да пощади живота му. Онзи обаче предпочел черната. На процеса се оказало, че Робинсън полудял вследствие на ухапване от куче, и го пратили в психиатрия.

Възможно е малко луд да е бил и необикновеният престъпник и изнудвач фон Фелтхайм, чието истинско име било Карл Кутце. Кутце бил едър красив немец, висок почти два метра, с хармонично тяло на спортист. Той е един от най-забележителните международни престъпници от началото на XX в.

Карл Кутце е роден през 1857 г. и като юноша избягал в морето с пари, получени от продажбата на семейното сребро. Заел псевдонима си фон Фелтхайм от един немски капитан, при когото служил като ординарец — и когото впоследствие обрал и изоставил. През 1886 г. се оженил за австралийка. На кораба за Англия забелязал, че един богат пътник е очарован от нея, и я окуражил да му стане любовница, сдобил се с компрометиращи писма и после го изнудвал за голяма сума. По-късно Кутце заминал за Южна Америка — без жена си — и някак си успял да си осигури поста американски консул в Санта Марта — бил невероятно чаровен и сладкодумен.

Когато избягал от Южна Америка, с него изчезнала и голяма сума от касата на консулството. Международната полиция престанала да го търси през 1896 г., когато в Темза бил намерен труп на едър мъж, завързан с въжета. Съпругата на Кутце научила за това, настояла да го ексхумират и го идентифицирала като мъжа си. Всъщност „фон Фелтхайм“ вече бил в Южна Африка.

През 1897 г. южноафриканският милионер Барни Барнато мистериозно изчезнал от кораб в открития океан. Многобройните му делови начинания преминали в ръцете на двамата му племенници Улф и Соли Джоуъл и фон Фелтхайм решил, че си струва да се опита да бръкне в ковчежето на Барнато. Той се свързал с братя Джоуъл и им обяснил, че с чичо им имали „таен бизнес“ — който включвал отвличането на бурския президент Крюгер — и че Барнато му дължал петдесет хиляди лири.

Племенниците не му повярвали и му казали да се маха. Той започнал да ги обсипва с агресивни писма, заплашвал да ги убие, ако не му платят — макар че накрая свел исканията си до дванайсет хиляди лири. В ония дни в Йоханесбург не царял много по-голям ред и законност, отколкото в Дивия запад, затова вместо да се обади в полицията, Улф Джоуъл се съгласил да се срещне с Фелтхайм. В последния момент се отказал, ала Фелтхайм успял да проникне в офиса.

„Ако не ми платите, ще ви убия“, извикал той и бръкнал за оръжието си. Улф Джоуъл извадил револвера си. Същото направил и неговият управител Стрейндж. Стрейндж стрелял пръв, ала не улучил. После дръпнал спусъка фон Фелтхайм — и милионерът се строполил мъртъв.

Арестували фон Фелтхайм и го дали на съд. В съдебната зала той използвал неустоимия си чар. Адвокатът му отбелязал, че Стрейндж е стрелял пръв и че неговият клиент само се е защитавал. Прокурорът възразил, че Фелтхайм е изнудвач и е заплашвал двамата братя със смърт. Нямало значение — след деветдневен процес съдебните заседатели го оправдали и южноафриканските власти му наредили да напусне страната.

Скритото съкровище

Последвали още по-удивителни приключения: арестували го в залива Делагоа и го депортирали в Англия, където имал няколко „съпруги“. Той избягал в Южна Африка, бил хвърлен в затвора, после го освободили британските войски, които се сражавали с бурите. Заминал за Триест, където се представял за син на австрийски генерал, който знае къде е заровено „скритото съкровище“ на Крюгер, и успял да измъкне от един истински генерал двайсет хиляди лири. С тези пари минавал за богат аристократ и се оженил за красиво богато момиче — след което за пореден път изчезнал с парите и накитите й.

Оженил се за гъркиня, за да получи зестрата й от две хиляди лири, и през следващите няколко години прибавил към колекцията си още няколко „съпруги“ — повечето забременели и след него по света оставала диря от незаконородени деца. През 1906 г. обаче допуснал голямата си грешка: отново се свързал със Соли Джоуъл и се опитал да го изнудва. Разяреният милионер решил да сложи край на това и машината на международното право със скърцане се задействала.

От Скотланд Ярд проследили Фелтхайм до Антверпен — и там пак го изгубили, когато той изчезнал с жената на богат търговец. През 1907 г. го настигнали в Париж — това бил краят на кариерата на един от най-великите престъпници на света. В Лондон му предявили обвинения в изнудване и заплаха да убие Соли Джоуъл. Процесът бил класически. Висок, строен, много красив, фон Фелтхайм изглеждал напълно убеден, че ще си тръгне като свободен човек.

Прокурорът Чарлз Гил направо го разпердушинил. Спукал лъжите му като балони. Фелтхайм се престорил, че не може да разкрие всичко, което знае, заради известните международни фигури, които щели да бъдат компрометирани. Гил го разпитал за връзките му с Улф Джоуъл и после го изобличил като лъжец, цитирайки изявленията му в съда през 1898 г. Фон Фелтхайм бил представен в истинската му светлина — лъжец, който цял живот бил мамил хората. Въпреки това имало вероятност да се измъкне с лека присъда — от две до пет години. Съдът ахнал, когато съдията Колридж обявил: „Двайсет години каторжен труд“.

Несправедливата присъда

В чисто юридически смисъл не може да има съмнение, че присъдата била крайна. Осъждали го за това какъв е, а не задето се опитвал да изнудва Соли Джоуъл, и подобно на съдията, който по-късно осъдил близнаците Крей, Колридж очевидно смятал, че обществото заслужава дълга почивка от фон Фелтхайм. След войната през 1914 г. британското правителство го освободило от Дартмур и го върнало в Хамбург. Фелтхайм починал там през 1932 г. като беден старец.

Най-известното офисно убийство във Франция било извършено следобед на 16 март 1914 г., когато Гастон Калме, редактор на „Фигаро“, се съгласил да приеме мадам Кайо, съпруга на финансовия министър, обект на едни от най-язвителните нападки на Калме. Същата сутрин президентът Поанкаре казал на Жозеф Кайо, че по никакъв начин не може да попречи на „Фигаро“ да публикува някои лични писма, които министърът бил написал на сегашната си съпруга, докато бил женен за предишната. Мадам Кайо извадила револвер от маншона си и стреляла по редактора. Той се строполил върху бюрото си. Съдебните заседатели я оправдали — за радост на френската общественост.

Нито едно офисно убийство в Америка не може да съперничи на случая с Кайо от гледна точка на предизвикания скандал, тъй като най-прочутото убийство на Уолстрийт било само резултат от много по-голяма катастрофа, големия взрив от 1920 г. По обед на 16 септември 1920 г. срещу сградата „Дж. П. Морган“ в сърцето на нюйоркския финансов център спряла конска каруца. Не е известно дали двамата мъже, които карали каруцата, са останали там, но петдесет и седем секунди по-късно мощна експлозия превърнала фургона в купчина усукан метал и разкъсала коня на толкова парчета, че бил неузнаваем.

Жертвата на летящите стъкла

„Офисното убийство“ несъмнено било целенасочено — навярно срещу работниците в офиса на милионера Дж. П. Морган, а може би и срещу служителите в клона на Федералната хазна. Тъй като улицата гъмжала от хора, които отивали да обядват, имало много жертви — трийсет и един убити и десетки тежко ранени. Единственият загинал, който по това време бил в офиса си, бил Томас Джойс, старши служител при Морган, убит от летящо стъкло.

Артър Кари, шеф на отдел „Убийства“, бил убеден, че експлозията е предизвикана от анархисти. Внимателният оглед на две конски подкови накрая го отвел при италианския ковач, който бил подковал коня в утрото на взрива. Ковачът се страхувал от отмъщението на анархистите, но след многочасови убеждения се съгласил да помогне на полицията, ако му гарантират, че няма да разкриват името му.

Обещали му и ковачът казал, че рано на другата сутрин ще отиде в участъка и ще заведе група цивилни полицаи в италианския квартал, за да потърсят двамата мъже. За ужас на полицията обаче на другата сутрин един вестник разкрил самоличността на ковача и уплашеният италианец категорично отказал да сътрудничи. На Кари несъмнено му се е искало да направи с редактора същото, каквото направила с Калме мадам Кайо. Той така и не разбрал кой е „изпял“ информацията за ковача и виновниците за уолстрийтската експлозия не били заловени.

Почти четирийсет години по-късно, през септември 1959 г., нюйоркската полиция започнала широко издирване на друг престъпник, който действал в офиси. Този човек не бил убиец, а изнасилвач. Неговият район било Мадисън Авеню. В края на деня, докато нюйоркчани бързали към спирките на метрото, един възслаб негър влизал в офис сградите и небрежно обикалял коридорите. Никой не му задавал въпроси — мислели го за чистач.

Той надзъртал в офисите, докато не откриел само момиче, пишещо на машина. Влизал, тихо затварял вратата след себе си и вадел пистолет. Момичето било принуждавано да влезе в безлюден офис, където нямало опасност да ги открият, после негърът му заповядвал да се съблече и го изнасилвал. Една жена избягала полугола на улицата и се развикала, ала докато полицията дойде, нападателят изчезнал. Станало ясно, че изнасилвачът „ловува“ почти всеки ден. През септември 1959 г. били нападнати петнайсет момичета.

Лицето било познато

Но тези жертви успели да помогнат на полицейския художник да направи на изнасилвача съставен портрет, който бил пратен във всички нюйоркски участъци. На патрулния полицай Юджийн О’Нийл от участъка на Двайсет и втора улица му се сторило, че някъде е виждал лицето. Цял ден мислил и накрая си спомнил: това бил младият негър Хенри Айзард, който живеел в Бронкс. Докато полицията била в апартамента му и разпитвала младата му жена, съобщили за ново изнасилване — шестнайсетото.

И в полунощ, докато съпругата му седяла на стола си с малкия им син в ръце, вратата се отворила и влязъл Хенри Айзард — право в ръцете на очакващите го полицаи. Повечето жертви го познали. Нюйоркската полиция облекчено си отдъхнала. Случаят с изнасилвача в офисите на Мадисън Авеню бил приключен преди да се стигне до убийство. Айзард бил осъден на затвор от шейсет до сто години.