Колин Уилсън
Знаменити престъпници (8)

Въоръжени грабители

Ако искате да разберете скритата мистика на огнестрелното оръжие, вземете тежък револвер — става и играчка — и го претеглете в дланта си. Той поражда несъмнено усещане за удовлетворение, за власт. Автоматично го протягате напред, затваряте едното си око и дърпате спусъка.

Естественикът Реймънд Дарт предполага, че човек е стигнал до сегашното си положение в еволюционната скала заради употребата на оръжие — тъй като преди около седемстотин и петдесет хиляди години някой наш далечен прародител открил, че с раменна кост на антилопа може да строши черепа на хиена преди да попадне в обсега на зъбите й. Това определено е правдоподобно, но не обяснява специфичната силна привлекателност на огнестрелното оръжие.

От друга страна, ако Дарт е прав, възниква друга интересна хипотеза: че огнестрелното оръжие притежава известно вълшебство. Насочвате го срещу врага, дори да е два пъти по-едър от вас, и той се заковава на място. Като с вълшебна пръчица. Човекът винаги е бил слабакът на животинското семейство: по-слаб от човекоподобната маймуна, не толкова ловък, колкото обикновената маймуна, по-бавен от почти всички четириноги и без нокти и зъби, с които се защитават хищниците.

Странната привлекателност

Науката не е установила как човекът е оцелял през страшните суши на плейстоцена, когато е трябвало да се конкурира с всички други животни за изворите. И дори когато развил цивилизация, той постоянно бил заплашван от опасност, идваща от собствения му вид — грабителски племена плячкосвали селото му и за половин час унищожавали делото на целия му живот, пирати изгаряли цели градове. Един от най-искрените копнежи на човешката природа е да сме неуязвими, да можем да поразим врага просто като посочим към него. Огнестрелното оръжие задоволява тази потребност и тъкмо затова притежава такава странна привлекателност дори за най-миролюбивите и мили хора.

Всичко това обяснява иначе непонятния факт, че макар всички да се отнасяме с абсолютно неодобрение към крадци, разбойници и джебчии, ние имаме определена склонност да превръщаме в герои също толкова противообществени главорези като Дик Търпин, Джеси Джеймс и Джон Дилинджър. И не че ги „одобряваме“, но тъй като притежават вълшебната пръчица за внезапна смърт, ние им придаваме легендарно обаяние.

Въпреки това има всички основания да твърдим, че извършителят на въоръжени грабежи е просто крадец с психически проблеми. Човек, който извършва кражба, заплашвайки жертвата си с огнестрелно оръжие, удвоява или утроява опасността да го заловят. Като крадец, той има шанс да влезе в някоя къща и да не го усетят, и дори да е принуден да избяга, вероятността да го разпознаят е минимална. От друга страна, макар че понякога извършителят на въоръжени грабежи носи маска, жертвата може да разпознае овала на лицето му, фигурата и ръста и да запомни гласа му.

Вярно е, че ако ограбва банка, печалбата му може да е многократно по-голяма, отколкото на крадец, но огромното мнозинство въоръжени грабежи се извършват в бензиностанции и магазини и печалбата често е по-малка от едноседмична надница, спечелена с честен труд. Всъщност изглежда, че такива хора намират този начин за присвояване на пари за много по-приятен от обикновената кражба. Той е свързан със сблъсък с друг човек, дори с няколко, с насочване на огнестрелно оръжие, даване на заповеди и принуждение към подчинение. Това подхранва самолюбието и поражда същото първично удоволствие, каквото изпитват дивите племена, побеждавайки враговете си в битка.

Много крадци проявяват агресивността си, като режат килими и трошат мебели в домовете, в които влизат, понякога дори уринират или се изхождат на пода. От психологическа гледна точка такъв човек е по средата между обикновения неагресивен крадец и въоръжения грабител. Той също изпитва желание да се наложи пред лицето на общество, което го смята за „никой“, но агресивността му не е достатъчно сериозна и постоянна, за да го накара да насочи пистолет към някой банков чиновник. Той повече се доближава до някои сексуални престъпници, които през повечето време са кротки и безобидни, докато не изпитат внезапен импулс да покажат голотата си пред дете или да откраднат бельо от простора.

Но агресивността, потребността от налагане на доминантност, е единственият фактор, който кара въоръжения грабител да избере точно този вид противообществена дейност. Той може да бъде принуден да продължи заради друг фактор, който престъпниците са склонни да забравят: проблемите на беглеца. Филмът „Бони и Клайд“ пределно ясно го показа. За младия въоръжен грабител животът започва като приключение — той влиза в магазини, излиза с пачки долари и шофира с ръка, преметната през раменете на гаджето. Ала около година по-късно му омръзва да спи с пистолет под възглавницата, да се озърта за полицейски засади и да не може да гостува на стари приятели и роднини за повече от няколко часа. Естествената му агресивност се изостря от отчаянието и озлоблението и той подсъзнателно копнее да го заловят. Накрая отчаянието го довежда до своеобразна самоубийствена лудост и това може да застраши живота на невинни хора.

Животът на Франк Дик може да се разглежда като типичен пример за този „синдром на отчаянието“. Роден в Галвестън, щата Тексас, Дик за пръв път се сблъскал със закона през 1949 г., скоро след като се уволнил от военноморския флот — хванали го при опит да обере курник и получил няколко месеца затвор. Той не бил блестящ престъпник, всъщност бил нескопосник, презиран от галвестънския подземен свят. Неуспехите му обаче само го направили изключително зъл.

Капитан Джон Кливънхейгън, който на няколко пъти го арестувал, дава следната оценка: „Той не е достатъчно умен даже за джебчия, обаче непременно ще ви нарани, ако получи такава възможност“. През 1955 г. собственикът на един магазин го засякъл по време на обир и Дик го пребил. Заловили го и този път изглеждало, че ще получи тежка присъда. На път за съда той нападнал пазача и избягал.

Разказ за два бардака

Тъкмо тогава решил да се заеме с въоръжени грабежи. Обрал съдържателката на публичния дом, който от време на време посещавал. Когато седмица по-късно един полицай се опитал да го арестува, той го ударил в корема с две ръце — протегнати, сякаш за да му бъдат поставени белезници — и избягал. След няколко дни полицията го познала при опит за влизане с престъпно намерение в друг бардак, но Дик избягал пак, този път с куршум в крака.

По това време той очевидно решил, че трябва да се завърне към по-безопасните престъпления. Преместил се в Канзас Сити, щата Мисури, и отново се заел с обири. Там го заловили при опит за кражба в магазин и го пратили зад решетките за една година. През 1957 г. Дик бил освободен и с присъщата си глупост се върнал в Тексас и бил арестуван в Хюстън.

Някой платил гаранцията му, но той отново изчезнал. Арестуван в Лансинг, щата Канзас, Дик бил върнат в Тексас и осъден на затвор. Пратили го в затвор с лек режим във Фъргюсън и той избягал. Кливънхейгън за пореден път го арестувал и го затворили до 1969 г., когато го освободили условно. Понеже подозирал, че в Канзас все още го търсят, Дик нарушил условията на освобождаването си, преминал в нелегалност и се скрил при жена си. На нея обаче й омръзнало мъжът й постоянно да бяга и го изхвърлила. Тогава Дик се върнал към престъпленията.

Решил, че е време да направи голям удар, който да му позволи да се оттегли в Южна Америка, тъй като това му се струвало единственият начин за бягство от порочния кръг, в който бил попаднал. Изходът били диамантите, казал си той.

Започнал да „проучва“ бижутерите в Хюстън и изборът му паднал върху „Улфсън“, малка скъпа бижутерия, която продавала само качествени камъни. Дик се престорил на бизнесмен, облякъл се в скъпи дрехи, отишъл в магазина и предплатил петстотин долара за диамантен пръстен. Смятал тези пари за инвестиция, тъй като при няколкото си посещения в магазина наблюдавал разположението на алармите, броя на служителите и местонахождението на сейфа. Взел парите за дрехите и депозита от по-дребни въоръжени грабежи.

Куршумът в рамото

През септември 1969 г. Дик решил, че за „големия удар“ се нуждае от повече подготовка, затова откраднал шест хиляди долара от супермаркет. Управителят го последвал, стрелял по него и го улучил в рамото. Куршумът все още бил в тялото му, когато на 11 ноември той влязъл в бижутерията „Улфсън“ с голям чувал.

Грабежът още отначало започнал зле. Дик извадил пистолет, заповядал на собственика, жена му и продавача да влязат в задната стая и им сложил белезници на краката. После накарал Арън Улфсън да отвори сейфа, напълнил чувала и събрал бижутата от витрините. В този момент един клиент, който се канел да влезе в магазина, забелязал Дик с пистолета, тихо затворил вратата и съобщил на невъоръжената полицайка на улицата. След минути няколко полицейски коли били на път към „Улфсън“.

Междувременно Дик тъкмо излизал от магазина, като принудил продавача да върви пред него. Спрял полицейски автомобил, лейтенант Мична изскочил навън и му заповядал да хвърли оръжието. Дик опрял дулото в главата на продавача и заплашил, че ще го убие, ако Мична не му предаде пистолета си. Лейтенантът се подчинил. Дик взел Мична за заложник и го вкарал в патрулната кола. Мична отбелязал, че улицата е задръстена и ще им трябва половин час, за да се измъкнат. Дик разбрал, че полицаят е прав, и го повел в големия универсален магазин „Фолис“ оттатък улицата. Последвали ги неколцина полицаи, но когато Дик заплашил, че ще убие Мична, те се отстранили.

Дик очевидно решил, че Мична не е подходящ за заложник — лейтенантът само чакал възможност да се нахвърли отгоре му. Дик внезапно го блъснал настрани и хванал една млада жена, г-жа Елия Нарваес, която стояла зад щанда с перуки. Мична видял, че престъпникът е изпаднал в паника — бил се насочил към другия вход на магазина, като влачел момичето със себе си. Очевидно се надявал да задигне кола на улицата.

Вече го следвали неколцина полицаи и нервите на Дик не издържали. Показалецът му се стегнал на спусъка и детектив Уейкот посегнал към оръжието си. Дик го прострелял в корема, обърнал се и прострелял г-жа Нарваес. Един от полицаите го ранил в ръката. През следващите няколко секунди Дик прострелял невъоръжения Мична в корема и ранил друг полицай в рамото и ръката. След това се строполил на земята, улучен в двата крака и гърба. Всичките жертви останали живи. Самият той получил три присъди по четирийсет и пет години за стрелба срещу полицаи и още двайсет и пет за младата жена. Обвинил жена си, че го е принудила да се върне към престъпленията.

Струва си да разгледаме толкова подробно случая с Франк Дик, защото е типичен. Можем да приведем стотици подобни примери. Основният мотив за неговите престъпления е комбинация от мързел, агресивност и негодувание срещу обществото. Той започнал да извършва въоръжени грабежи, след като петте години на дребни престъпления и присъди довели негодуванието му до точката на кипене. Наистина, веднъж Дик се опитал да се спаси от безизходния живот на въоръжен грабител, но вместо да се откаже от престъпленията, просто се върнал към кражбите.

Решението да ограби бижутерията — той всъщност напуснал магазина с плячка на стойност четвърт милион долара — най-малкото показва интелигентна преценка на положението му: че единственият начин да разкъса порочния кръг е „големият удар“, който да му позволи да се оттегли. След като се провалил, отчаянието му изригнало и застрелването на г-жа Нарваес било проява на гняв и ненавист.

Съвсем ясно виждаме, че агресивността е главен мотив на човек като Франк Дик, но каква е причината за нея? През последните години науката направи едно забележително откритие за корените на агресивността. Тя се заражда в малко ядро, голямо колкото бадем, в темпоралния дял на мозъка. То се нарича „амигдалоиден нуклеус“ или „амигдала“ и ролята му за агресивността е изследвана от професор Кенет Мойър от питсбъргския университет „Карнеги — Мелън“. Било наблюдавано поведението на тиранична стара мъжка маймуна, която се държала определено агресивно със своя харем. Когато отстранили амигдалоидния й нуклеус, старата маймуна станала кротка и добродушна. Доказано е, че прерязването на нервите, водещи към нуклеуса, е ефикасно лечение за агресивните психопати.

Обидите

Мойър опитал да стимулира амигдалата на една мила и любезна възрастна госпожа с електроди — тя се развикала и го обсипала с обиди. Когато изключили електрическия ток, жената се извинила. Тя знаела, че няма основание да мрази експериментатора, ала не можела да овладее гнева си.

Проучванията в тази област все още са в началния си етап, но вече започват да се очертават някои неща. Силната агресивност може да се предизвика от мозъчно увреждане в зоната на амигдалата и хипоталамуса. Това ясно се наблюдава в случая с Лок А Там, китайски моряк, който през 90-те години на XIX в. започнал бизнес в Ливърпул и за няколко години забогатял. Една нощ през 1918 г. се сбил с пиян моряк, който го ударил по главата с билярдна щека и го повалил в безсъзнание. Впоследствие Лок А Там започнал да получава пристъпи на внезапна агресивност и ярост. През 1925 г. застрелял жена си и двете си дъщери и през 1926 г. бил обесен.

Трябва да отбележим обаче, че убийствената агресивност на Лок А Там не била изцяло резултат на мозъчно увреждане. Тук се намесва и навикът. По същество мозъкът е своеобразен компютър и усвояването на навици е важен елемент от неговото функциониране. Истинската разлика между възрастния и детето не е нито мъдростта, нито зрелостта, а просто фактът, че възрастният представлява натрупани един върху друг много пластове навици, които му позволяват уверено да се справя с разнообразни ситуации.

В навик може да се превърне всичко, което оказва сериозно влияние върху емоциите. Дори съвсем глупави хора могат да се научат да шофират. Защо? Защото когато сте зад волана, знаете, че едно грешно движение може да ви размаже в стената — тази информация задейства някаква дълбока жизненоважна пружина и съвсем скоро шофирането става въпрос на навик. Проблемът е, че всяка силна емоция може да въздейства върху навиците ни. Ако всеки път, щом по радиото пускат националния химн, ви подлагат на електрически удар, ще ви се гади всеки път, щом чуете националния химн.

Ако се случи да сте силно депримирани, когато шофирате по определен път, винаги, когато се движите по него, ще изпадате в депресия, особено ако е непознат — но ако всеки ден пътувате по него, подсъзнателните емоции постепенно ще „изтриват“ по-ранното впечатление, все едно презаписвате магнитна лента.

Щом човек като Лок А Там или Франк Дик започне да развива определена „амигдалоидна реакция“, склонност да изпада в ярост, да се изпълва с ненавист и негодувание към обществото, навикът взима връх и засилва реакцията. Мойър стигнал до заключението, че агресивността се задейства от някои химически съставки на кръвта като хормоните — но тези съставки се произвеждат от жлези, а жлезите произвеждат повече или по-малко хормони по навик.

С други думи, Франк Дик е също такъв пример за „дресура“, какъвто и кучето на Павлов, което започвало да отделя слюнка при звука на звънец, защото го свързвало с храна. Разликата е, че Павлов нарочно дресирал своите плъхове и кучета. Франк Дик, подобно на хиляди други агресивни престъпници преди него, се дресирал сам. Как? Като се озовал в порочния кръг от грабежи с насилие. „Порочен кръг“ тук е нещо повече от образен израз и точно характеризира повторенията, които преобразили Франк Дик от крадец на кокошки в безумен убиец.

Теорията за „дресирането“ също предполага изход от този проблем. В крайните случаи прерязването на мозъчните нерви, водещи към амигдалата, представлява очевидна възможност. Това трябва да се извършва със съгласието на затворника, но ако човек като Дик беше получил право на избор между доживотна присъда и петгодишна присъда плюс операция, не може да има съмнение какво щеше да избере. Това обаче трябва да се прилага само в крайни случаи.

Също толкова интересна възможност предлага така наречената „терапия на отреагирането“ — лечение, обикновено свързвано с името на известния психолог Уилям Старджънт.

Емоционалният колапс

През 1924 г. река Нева в Ленинград преляла и водата наводнила лабораторията на психолога Павлов. Затворените в клетки плъхове и кучета трябвало да плуват, за да се спасят. Един лаборант ги спасил, когато в клетките на някои оставали само два пръста въздух. Някои животни изпаднали в емоционален колапс и когато оздравели, Павлов забелязал нещо интересно. Всички рефлекси, резултат на грижлива и упорита дресировка, били изтрити като тебешир от черна дъска.

След две десетилетия Уилям Старджънт открил, че това действа по същия начин на войници, страдащи от тежко психическо напрежение в резултат от военна депресия. Давал им голяма доза етер, след което карал упоения пациент отново да се върне към преживяното. Той получавал своеобразен емоционален оргазъм, колапс — и когато се събуждал, се чувствал добре. В по-ново време бяха открити лекарства, които могат да „изтриват“ спомени, без да се налага връщане към преживяното.

Изглежда много вероятно такова лечение да въздейства на хора като Франк Дик, жертви на собствената си амигдала. Определено си струва да се опита.