Колин Уилсън
Знаменити престъпници (44)

Похитители

Едва през втората половина на XIX в. професионалните престъпници се сетили да взимат заложници и да искат откуп за тях. В дните, когато престъпниците живеели в бордеи, а богаташите обитавали големи къщи или провинциални имения, първите рядко имали възможност да срещат богатските деца. После започнала епохата на промишлеността и фабриките. Хората печелели състояния с един замах и много злодеи обмисляли как да им отнемат богатството.

Първото известно похищение в новата история било извършено в Съединените щати, където територията на богатите и бедните не е разделена. То било замислено през лятото на 1874 г., когато двама мъже често минавали покрай дома на Кристиан Рос, някога сравнително преуспяващ филаделфийски бакалин, който неотдавна бил фалирал. Те спирали и приказвали с четиригодишния Чарли Рос и шестгодишния Уолтър Рос, докато децата невинно си играели на тротоара. На 1 юли малчуганите помолили новите си приятели да им купят фойерверки за празника на 4 юли. Мъжете се съгласили и поканили Чарли и Уолтър във файтона си. След малко дали на Уолтър двайсет и пет цента и го пратили в един близък магазин. Когато момченцето излязло, файтонът бил изчезнал заедно с брат му Чарли.

Един съсед завел разплакания Уолтър вкъщи и Кристиан Рос се завтекъл в полицията. Всички били озадачени. Защо му е на някой, питали се те, да краде четиригодишно дете?

Загадката се разрешила два дни по-късно, когато семейство Рос получило писмо с грозен почерк и лош правопис. „Шъ тряпфа да ни плътите за да си го получите“, пишело в него, но не се споменавала конкретна сума. Възмущение обхванало страната. Хиляди полицаи се включили в издирването на „малкия Чарли Рос“. Без да се интересуват от заповеди за обиск, те нахлували в жилища, в които смятали, че е възможно да бъде скрито изчезналото дете. На 6 юли Рос получил писмо с искане за двайсет хиляди долара и заплаха, че ще убият момчето, ако издирването не бъде преустановено. Бащата трябвало да даде обява във „Филаделфия Леджър“, когато е готов да преговаря. Той обаче се опитал да проточи кореспонденцията с надеждата, че похитителите ще издадат местонахождението си.

Похитителите изразили нетърпението си от неговата тактика и той реагирал, като публично заявил: „Проклет да съм, ако стана съучастник в престъпление“. Жена му обаче била толкова съкрушена от мъчителното чакане, че той променил решението си и се съгласил да плати двайсет хиляди долара, които успял да вземе назаем. Рос отишъл на мястото на срещата, ала никой не дошъл да вземе парите. Заточили се месец след месец. Уговаряли се нови срещи, разменяли се нови писма, но все още нямало и следа от изчезналото дете. Ужасната история свършила след половин година, на 14 декември 1874 г., когато в дома на богатия нюйоркчанин Холмс Ван Брънт се чула охранителната аларма, което означавало, че в съседната лятна резиденция на брат му са проникнали крадци.

Предсмъртната изповед

Ван Брънт и още трима мъже отишли при къщата с пушки и зачакали. Когато след час крадците излезли, Ван Брънт им извикал да спрат. Те обаче открили огън. Групата на Ван Брънт отговорила и двамата крадци били улучени. Единият направил предсмъртно признание: казвал се Джоузеф Дъглас и заедно със своя другар Уилям Мошър отвлекли Чарли Рос. Момчето щяло да се прибере живо и здраво след няколко дни… И Дъглас умрял.

Признанието несъмнено било вярно, тъй като полицията вече знаела, че Дъглас и Мошър са хората, които търсят: друг престъпник ги бил издал. Ала от русокосия Чарли Рос нямало и следа. Трети човек, Уилям Уестървелт, бил даден под съд като съучастник и осъден на седем години затвор, макар че срещу него нямало убедителни доказателства — признак за гнева, който предизвикало похищението.

Епохата на похищенията започнала, но за щастие на родители и роднини, началото било бавно. Това отчасти се дължало на смъртта на бедния Чарли Рос, тъй като през февруари 1875 г. Законодателното събрание на щата Пенсилвания гласувало закон за похищението, определящ наказание най-малко двайсет и пет години затвор в единична килия и сто хиляди долара глоба. Това е доказателство за ужаса, породен от случая с Рос.

Приблизително по времето на похищението на Чарли Рос една държава от другата страна на земното кълбо била принудена сериозно да помисли по въпроса за борбата с това престъпление. В Гърция, също като в Корсика и Сицилия, похищението било стар обичай и на разбойничеството се гледало почти като на почтена професия.

Пълната амнистия

През 1870 г. обаче цялата система дала обратния резултат и едва не довела до окупирането на Гърция от Англия. На 11 април ирландският пер лорд Мънкастър с жена си и неколцина богати туристи отишъл да посети древното бойно поле при Маратон — мястото, където към 490 г. пр.Хр. атиняните победили персите. Група войници ги предупредили за опасността от разбойници и потеглили като ескорт заедно с тях за Атина, но били прекалено бавни и файтоните се отдалечили напред. Нападнала ги банда разбойници, предвождана от прочутите братя Арванитакис, и ги принудила с пълна скорост да препускат в пресечена местност. Последвали преговори с властите и жените, сред които шестгодишно момиченце, били освободени заедно с лорд Мънкастър. Четирима мъже, сред които италианският аристократ граф Алберто де Мойл, останали заложници. Поисканият откуп възлизал на петдесет хиляди лири. Разбойниците предложили алтернатива: да им бъде дадена пълна амнистия. Те вече били забогатели от разбойничеството си и искали да се завърнат в обществото.

Когато научил за това престъпление, гръцкият крал Георгиос толкова се разстроил, че предложил сам да се предаде на разбойниците като заложник. През следващите десет дни обаче преговорите се проточили без резултат. Гръцкото правителство категорично отказвало да даде амнистия, но разбойническият главатар Такос Арванитакис не отстъпвал — иначе щял да убие пленниците. Докато пратениците се опитвали да убедят разбойниците да вземат откупа и да се изтеглят през турската граница, дерето, в което държали четиримата заложници, било обсадено от войници. После нещо се объркало. Войниците не издържали на напрежението и открили огън. Разбойниците побягнали към село Дилеси и по пътя жестоко убили четиримата пленници. Загинали седем разбойници, сред които единият главатар, други шестима били пленени. Такос избягал в Турция със седем от хората си.

Заплахата за нашествие

Последвал невероятен фурор. Англия избухнала в гневни викове. Британците заявили, че щом гърците не могат да се справят със своите разбойници, Англия трябва да нахлуе в страната и да го направи вместо тях. Руснаците незабавно реагирали: в случай на враждебни действия те щели да обявят война в полза на Гърция. Били сформирани „следствени комисии“, които арестували десетки помагачи на разбойниците. Накрая петдесет от тях били дадени под съд, но повечето били освободени. „Убийците от Дилеси“, както били известни, станали причина за паневропейски скандал и Гърция се опозорила пред света. Правителството паднало. Един от разбойниците бил екстрадиран от Турция и обезглавен. Накрая бил застрелян и самият Такос. И поне в Гърция похищенията престанали да са повече или по-малко приемлив обичай.

В Съединените щати, от друга страна, тяхната популярност растяла. През юни 1907 г. в италианския квартал на Ню Орлиънс седемгодишният Уолтър Ламана доверчиво тръгнал с мъж, който му подал ръка. Скоро баща му получил искане за шест хиляди долара и постепенно се изяснило, че похитителите са от мафията или „Черната ръка“. Тази организация вече управлявала италианската част от Ню Орлиънс, също както двайсет години по-късно Ал Капоне щял да управлява Чикаго. Гласността, която получило похищението, накарала много италианци да признаят, че от години плащат „пари за закрила“. Бил арестуван мафиотът Франк Гендуса. По време на разпитите той признал, че е участвал в отвличането, но казал, че не знае къде е детето. Били арестувани и други мафиоти. Един от тях, Игнацио Камписчано, бил заловен от полицейски отряд, който използвал проверен от времето метод, за да го принуди да проговори: завързали му ръцете, поставили примка на шията му и метнали въжето на клона на едно дърво. Камписчано не издържал и ги завел в едно мочурище, където открили тялото на изчезналото момче, увито в одеяло. Детето все плачело за майка си, казал той, и един от мъжете го удушил. (Всъщност Уолтър бил убит с брадва.)

Четирима похитители били дадени на съд, включително Тони Коста, който отвлякъл момчето. Обявили ги за „виновни, без смъртно наказание“ и отначало изглеждало, че разярените тълпи в Ню Орлиънс ще вземат правосъдието в свои ръце и ще ги линчуват — както направили през 1890 г., когато деветима мафиоти били оправдани за убийството на полицейския началник и впоследствие били измъкнати от килиите и убити от тълпата. Ала властите убедили хората да се разотидат мирно и кротко.

Наложило се да отложат с четири месеца процеса на други двама съучастници, Николина и Леонардо Гебия, заради емоционалните настроения на обществеността. И двамата били признати за виновни — Леонардо бил обесен, а сестра му била осъдена на доживотен затвор. Човекът, който убил Уолтър Ламана, така и не бил заловен, но престъплението му поне имало един положителен резултат: с влиянието на Черната ръка в Ню Орлиънс било свършено.

Сериозното начинание

Постепенно на полицията и обществеността ставало ясно, че най-сигурният начин да се справят с похитителите — и да ограничат опасността за техните заложници — е да плащат откупа и после да оставят полицията да проследи дирята. Стойността на този метод била доказана през 1909 г. в Шарън, щата Пенсилвания. На 18 март в местното училище отишъл мъж, който обяснил, че е пратен да вземе Били Уитла, осемгодишния син на богат адвокат, тъй като баща му спешно имал нужда от него в офиса си. Пуснали момчето да излезе и още същия следобед г-н Уитла получил писмо с искане за откуп на стойност десет хиляди долара. Той несъмнено си спомнил случая Рос и отказал да сътрудничи на полицията. Пратил откупа според инструкциите и получил сина си жив и здрав. Вследствие на майсторска полицейска работа и късмет открили стаята, в която момчето било държано от мъж и жена. Подробните им описания довели до арестуването на Джеймс Х. Бойл и неговата съпруга шест дни след отвличането. И двамата били осъдени на доживотен затвор.

Ала през 20-те години на XX в., епохата на контрабандата на алкохол, похищението станало сериозно престъпно начинание в Съединените щати. Сицилианските гангстери навярно си спомнили колко доходни били тези неща в редицата им. Децата престанали да са автоматично избираните жертви. Гангстерите разбрали, че е също толкова лесно да отвлекат богат бизнесмен — и това не пораждало толкова силно обществено възмущение.

Кели Автомата

Дори когато наказанието за това престъпление станало смърт, престъпниците като че ли не се смущавали от последствията. Едно от класическите полицейски следствия на такова похищение било проведено през 1983 г. Милионерът Чарлз Ф. Ършел седял на верандата на дома си в Оклахома Сити и играел на карти с жена си и друго семейство. Не щеш ли се появили двама души с автомати. Ършел и приятелят му отказали да признаят кой от тях е милионерът и двамата били отвлечени с автомобил. След няколко часа приятелят се върнал — похитителите го освободили, след като установили самоличността му. Директорът на ФБР Едгар Хувър лично се заел със следствието.

Както разказал на агентите самият Ършел, той бил разкарван с колата в продължение на дванайсет часа и после бил заведен в къща, където му завързали очите. През следващите осем дни го държали завързан в тъмна стая. Той обаче се ориентирал и забелязал, че всяка сутрин в десет без петнайсет и следобед в шест без петнайсет над къщата прелитат самолети — освен в неделя, когато заради силната буря очевидно отменили следобедния полет. На другия ден го преместили по-надалеч и после го освободили на една железопътна гара. Откупът му от двеста хиляди долара бил платен.

Самолетите били единствената следа, с която разполагали властите. Хората на Хувър проучили стотици самолетни разписания. Тъй като пътят с кола бил продължил дванайсет часа, те предположили, че скривалището трябва да е в радиус от четиристотин и осемдесет километра от Оклахома Сити. След часове усърдни проучвания открили въздушен път, който пресичал определена точка в Тексас всяка сутрин в десет без петнайсет и следобед в шест без петнайсет. Дори успели да потвърдят, че в неделя силна буря станала причина самолетът да се отклони от обичайния си маршрут. Въпросният град се казвал Парадайз. И в Парадайз, установили те, живеела майката на Катрин Кели, съпруга на гангстера Джордж Кели Автомата, който бил на челно място в списъка им със заподозрени за похищението.

Преструвайки се на щатски землемери, агентите от ФБР се отбили в къщата. Единият помолил за чаша вода. Тя имала горчив вкус на минерали, също както я описал Ършел. Призори след няколко дни хората от ФБР щурмували къщата и заловили Харви Бейли — идентифициран като втория похитител, — при това с автомат. Друг техен съучастник, Албърт Бейтс, бил арестуван по време на сбиване в Денвър, щата Колорадо. Парите, които полицията открила у него, били от откупа — номерата на всички банкноти били записани. За няколко месеца Кели Автомата станал най-новият обществен враг номер едно. Той дори пратил писма, в които заплашвал, че ще убие Ършел.

През октомври едно момиче в Мемфис, щата Тенеси, признало пред своя съученичка, че „родителите“ й всъщност не били истински — били я „взели назаем“. Един полицай, който чул историята от дъщеря си, предпазливо проверил случая. Последвал нов щурм призори и когато въоръжените полицаи нахлули в спалнята му, Кели Автомата вдигнал ръце и извикал „Не стреляйте, ченгета!“ Умрял след двайсет и една година в затвора „Левънуърт“.

Законите „Линдбърг“

Преди похищението на сина на пилота Чарлз А. Линдбърг през 1932 г. най-прочутото — и ужасно — отвличане в Америка било извършено от Лисицата. Този подпис носело писмото с искането за откуп, пратено на Пери Паркър, баща на дванайсетгодишната Мариан Паркър. Паркър бил лосанджелиски банкер, а Мариан била отвлечена от училището си през декември 1928 г. През следващите няколко дни той получил още писма с подпис Лисицата или Съдбата и станало ясно, че изпращачът им има садистичното желание да кара родителите да страдат. Накрая Паркър отишъл на срещата с похитителя и видял, че Мариан седи сковано до него в колата. Той предал парите и мъжът потеглил, като обещал, че ще пусне момичето в края на улицата.

Когато Паркър стигнал там, детето било мъртво — краката му били отрязани, очите — избодени с тел. Намерили отрязаните крайници в близкия парк. Но ризата, в която били увити, насочила полицията по вярната следа, която ги отвела при двайсетгодишния Едуард Хикман. Той заявил, че откупът от хиляда и петстотин долара му трябвал, за да следва в колеж. Освен това мразел Паркър, когото смятал виновен, задето го осъдили за фалшификаторство. Хикман се оказал почти маниакален егоист и се наслаждавал на гласността. През 1928 г. го обесили в затвора в Сан Куентин.

След екзекуцията на дърводелеца Бруно Хауптман за убийството на бебето на Линдбърг през 1935 г. „бумът“ на похищения свършил. В резултат в различни щати влезли в сила закони, станали известни като „Законите на малкия Линдбърг“. Според тях, ако жертвата получела телесни повреди, похищението се наказвало със смърт. След известно време в щата Ню Йорк осъдили за похищение човек, който принудил младо момиче — което впоследствие задирял — да отиде с него на покрива на съседна сграда. Дори пращането на писмо с искане на откуп означавало максимално наказание двайсет години затвор, пет хиляди долара глоба или и двете.

През 1960 г. в Австралия за пръв път похитили дете. Осемгодишният Греъм Торн бил син на търговски пътник от Сидни. Родителите му неотдавна били спечелили сто хиляди долара от лотарията. Трупът на Греъм бил открит на един плаж месец след изчезването му и анализът на парцала, в който било увито детето, накрая отвел полицията в къщата, където го били държали — и оттам при Лесли Стивън Брадли, семеен мъж с три деца, който бил арестуван на борда на кораб, плаващ за Англия.

Символичното обезщетение

Първото отвличане в Англия станало през декември 1969 г., когато г-жа Мюриъл Макей, съпруга на високопоставен издател на вестник, изчезнала от дома си в Уимбълдън, Южен Лондон. Девет години преди това във Франция обаче било извършено друго отвличане, което привлякло почти също толкова голямо внимание, колкото случая с Макей. Четиригодишният Ерик Пежо, син на парижкия автомобилен милионер Раймон Пежо, бил отведен от детската площадка в модерен голф клуб в парижките предградия.

Неговите похитители Раймон Ролан и Пиер Ларше били дребни престъпници, които се нуждаели от парите, за да задоволят страстта си към нощни клубове и блондинки. Те поискали трийсет и пет хиляди долара от родителите — нищо работа за мосю Пежо, който лично им предал откупа. За негово и на жена му щастие, похитителите изпълнили обещанието си и скоро върнали Ерик. Ролан и Ларше — които били заловени да живеят в алпийска хижа в един ски курорт с датска кралица на красотата и стриптийзьорка — били изправени пред съда едва през октомври 1962 г.

Осъдили ги на двайсет години затвор, максималната присъда във Франция. А семейство Пежо, което си получило десетина хиляди долара от откупа, било обезщетено със символичната сума един франк.