Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Престъпления, свързани с наследство

Части от тялото на Марта Шуърд били пръснати из предградията на Норич в Източна Англия. Едно куче гонело заек и измъкнало дланта й от храсталака. Ратай намерил друга нейна част в обрасла канавка. Патолозите решили, че тази загадъчна жена, чиито части започнали да съшиват, е на възраст между шестнайсет и двайсет и шест години — макар впоследствие да се установило, че е на петдесет и пет.

Няколко месеца по-късно, в края на 1851 г., един полицай почукал на вратата на известен местен пияница, третокласния беден шивач Уилям Шуърд, и му задал някои смущаващи въпроси.

— Къде е жена ви? — попитал полицаят.

— Отиде си — отвърнал Шуърд. — Нямам представа къде е сега.

Това отговаряло на версията, която бил разправил на всичките си съседи и която те били приели.

Фиксидеята

Семейство Шуърд се карали жестоко за пари. Марта била отчаяна, тъй като парите никога не им стигали. Вечният оптимист Шуърд твърдял, че някой ден — някак си — късметът им ще проработи. Тогава щели да завъртят доходна търговийка и повече нямало да имат проблеми. Ала Марта продължавала да го тормози и заплашвала, че ще го напусне. Една вечер, вцепенен от пиене и предизвикан от езика й, той я накарал да млъкне с шивашката си ножица.

Сега предпазливо се взирал в полицая.

— Тя каза, че отива в Лондон, обаче не знам. Защо я търсите?

— Не се тревожете — не е извършила нищо лошо. Просто е получила наследство. Триста лири. Естествено, трябва да си ги поиска…

Шуърд изведнъж разбрал, че е убил жена си няколко месеца преждевременно. Това наследство щяло да им стигне да завъртят търговията, за която винаги бил мечтал. Откритите из града части от човешко тяло така и не били свързани с изчезването на Марта Шуърд, защото лекарите грешно определили възрастта на жертвата. Затова и не заподозрели Шуърд в убийство — и ако не било това наследство, сигурно изобщо нямало да го изправят пред правосъдието.

В продължение на осемнайсет години той разсъждавал за загубата си, измъчван от мисълта за това колко различен можел да е животът му. Тази мисъл се превърнала във фиксидея и шивачът повярвал, че е жертва на особено жесток обрат на съдбата. Накрая отишъл в един лондонски полицейски участък, за да свали от плещите си бремето на тъжната история. Властите не се отнесли със съчувствие и на 20 април 1869 г. той бил обесен в Норич Касъл. Историята за неполученото наследство залегнала в основата на прокурорското обвинение.

Непристойната припряност

Втората г-жа Шуърд, за която шивачът бил женен през тези осемнайсет години на угризения, останала с двамата му малки синове. Тя била овдовяла заради почти забраненото убийство на жена, която не познавала.

Ала като втора съпруга, нейната съдба била много по-щастлива от тази на г-жа Ана Съдърланд, алкохоличка и богата съдържателка на три от най-модерните публични домове в Нюарк. Само няколко години след екзекуцията на Шуърд г-жа Съдърланд допуснала най-трагичната грешка в живота си — като приела да се омъжи за елегантния млад лекар Робърт У. Бюкенън.

Роденият в Нова Скотия д-р Бюкенън смаял приятелите си в Гринич Вилидж със съобщението, че се е развел с красивата си млада жена. Всички били смятали семейство Бюкенън за идилична щастлива двойка, която обожавала осиновената си дъщеричка. Докторът обаче пояснил, че щастието било само привидно и че вятърничавата му съпруга е избягала с друг мъж.

И той останал сам да се грижи за детето. Но д-р Бюкенън бил изненадващо издръжлив човек и с почти непристойна припряност започнал да се утешава с компания в барове и публични домове. Скоро вече се хвалел, че една по-възрастна жена, Ана Съдърланд, съдържателка на три от най-добрите бардака, проявява ласкателно непрофесионален интерес към него. За щастие, тя, изглежда, не била ревнива и макар да се отнасял към нея като към особено голяма приятелка, Бюкенън продължавал да се ползва от услугите на нейните момичета.

Той станал неин личен лекар и главен довереник, поради което било напълно естествено една вечер тя да го покани заедно с двама свои другари на чаша да станат свидетели на завещанието й. Главната клауза в него изглеждала малко странна. Цялата й собственост на стойност близо шейсет хиляди долара преминавала в ръцете на евентуалния съпруг, за когото можело да е омъжена по време на смъртта си.

Два дни по-късно, макар че имали повече от петнайсет години разлика, двамата с Бюкенън се оженили. Ана се пренесла в дома му на Западна единайсета улица и почти незабавно започнала да проявява абсолютно безпочвено негодувание за това, че докторът посещава публичните й домове. Тя възприела смехотворния според мъжа й възглед, че Бюкенън трябва да прекарва нощите си с нея. Това толкова много го измъчвало, че той започнал да разправя на приятелите си, че копнеел да се отърве от нея.

Морфинът

Скоро Ана се разболяла тежко. Бюкенън лично се грижел за нея и към края викал уважавани лекари да му помагат. Тези лекари по-късно свидетелствали, че е починала от естествена смърт — без изобщо да подозират, че техният колега й е помогнал с дози морфин, смесен с атропин.

По-малко от три седмици след погребението замогналият се Бюкенън повторно се оженил за първата си съпруга. Един стар приятел на Ана обаче, който твърдял, че й е помогнал да изгради неморалния си бизнес и затова заслужавал голяма част от парите й, настоял за ексхумиране на тялото.

През 90-те години на XIX в. много високопоставени хора, независимо от личния си морал, бързали публично да порицаят разпуснатия живот на другите. В очите на мнозина посещенията на доктора в бардаците били достатъчни, за да го заклеймят като лош човек. И резултатите от аутопсията го потвърдили. Той имал съвсем малко време да се радва на наследството си преди животът му да приключи на електрическия стол.

Съпругите на лекари в цялата история на криминалистиката, изглежда, са изложени на особено голяма опасност. И наистина, едно от най-жестоките убийства за пари било замислено от лекар — д-р Едуард Уилям Причард от Сочихол Стрийт, Глазгоу. През 1865 г. той убил две жени, тъща си и съпругата си, за да наследи хиляда и шестстотин лири, за онова време доста голямо състояние. Извършил го с безсърдечна решителност и после го увенчал с драматичен жест, който демонстрирал актьорските му заложби.

Причард бил красив мъж от добро семейство. Той несъмнено обичал петте си деца, най-голямото от които било едва тринайсетгодишно, когато убил майка им. Освен това бил известен женкар. Пациентките му, които страдали от дребни проблеми, били преглеждани много по-грижливо, отколкото биха сметнали за необходимо повечето лекари, а слугините в дома му не се задържали много, освен ако не били съгласни да го приемат в леглото си.

Разнообразието

Но даже да го приемали в леглото си, бъдещето им в никакъв случай не било гарантирано — защото Причард обичал разнообразието. Сексуалният му апетит го лишил от интерес към работата и в резултат финансовото му състояние се влошило. Ето защо за него било толкова важно да си осигури това наследство.

Репутацията му била една от популярните теми за клюки на Сочихол Стрийт. Две години преди да замисли убийството в къщата на съседната Бъркли Стрийт, където живеел по онова време, се случило нещо ужасяващо. На 5 май 1863 г., докато жена му и една от двете слугини отсъствали, другата прислужница загинала при загадъчен пожар, който опустошил таванската й спалня. Момичето било бременно от Причард. Вратата на стаята й била заключена отвън. Докторът я бил затворил там упоена и по-късно, за да й попречи да се разприказва — или да му роди шесто дете, — подпалил пожара. Отначало застрахователната компания отказала да му плати обезщетение, но накрая била принудена със заплахи за съдебни дела.

Настойчивите кредитори

Ето такъв бил мъжът, който се оженил за Мери Джейн Тейлър, дъщеря на оттеглилия се единбургски търговец на коприни и дантели Майкъл Тейлър. Тъща му не го одобрявала и уредила голяма част от личните й пари да отиват направо при дъщеря й. Това означавало, че за да вземе парите, Причард трябва да убие г-жа Тейлър и жена си — в този ред. Банковият му кредит бил изчерпан и кредиторите му започвали да стават настойчиви. Моментът за действие бил настъпил.

Отначало той започнал да дава отрова на жена си. Нищо силно. Само колкото да й е зле и да не става от леглото. После уговорил тъща си да поживее при тях известно време, за да му помага да се грижи за дъщеря й. Състоянието на г-жа Причард започнало да се подобрява, но тъщата, кой знае защо, все повече се разболявала. За двете болни се грижела камериерката Мери Маклауд, която — след като забременяла от Причард и той й направил аборт — била абсолютно верен член на домакинството.

Макар да била едва петнайсетгодишна, тя жизнерадостно търпяла лошото настроение и неприятните навици на старата г-жа Тейлър. А тя наистина имала много такива неприятни навици — например да влиза неканена в кабинета на Причард, докато той въодушевено целувал Мери.

Когато г-жа Тейлър се разболяла по-тежко, Причард повикал за консултация друг лекар, някой си д-р Патърсън. Патърсън заключил, че тя е в състояние на „наркоза“, но поради причини, известни единствено на него, не взел мерки и повече не отишъл да я види. По-късно го помолили да подпише смъртния й акт, ала той отказал и пратил в отдела за гражданско състояние следното писмо:

Синаповата лапа

„Изненадан съм, че от мен се иска да удостоверя причината за смъртта в този случай. Виждал съм пациентката само веднъж за съвсем кратко време преди смъртта й. Тя изглеждаше упоена, но д-р Причард, който е присъствал от самото начало на болестта до смъртта (а това се е случило в собствения му дом) може да удостовери причината. Смъртта определено е била внезапна, неочаквана и загадъчна, поне за мен“.

Завеждащият отдела се озадачил от този отказ от съдействие и помолил Причард да удостовери причината за смъртта. Той го направил — като посочил мозъчен удар вследствие на парализа.

Оставала жена му. Само три седмици по-късно било отстранено и последното препятствие между него и наследството. Готвачката се сепнала от настойчивия звън на звънеца в стаята на г-жа Причард и се озадачила, че очевидно никой друг не го чува. Заварила Причард в кабинета му — където страстно го утешавала Мери Маклауд — и тримата побързали да видят г-жа Причард. След няколко часа тя починала.

Причард проявил мъката си, като извикал на покойницата: „Върни се, върни се, скъпа моя Мери Джейн“. После й направил синапова лапа в драматичен опит да я съживи. И след като лапата изстинала, съобщил, че е умряла от стомашна треска.

В съответствие с волята на семейството й уредили да я погребат в майчиния й гроб в Единбург. Когато изнасяли ковчега от дома му, Причард помолил погребалния агент да вдигне капака, за да види за последен път любимата си. После целунал по устата жената, която съвсем наскоро бил убил, и й се заклел във вечна и вярна любов.

В прокуратурата обаче се получило анонимно писмо, което привличало вниманието към „извънредно подозрителните“ обстоятелства около двойната смърт в семейството на д-р Причард. Преди да има време да се възползва от наследството си, той бил арестуван. На 29 юли 1865 г. близо сто хиляди зрители се стекли на Тъмничния площад, за да присъстват на екзекуцията му. Това щяло да е последното публично обесване в Шотландия.

Точно десет години след смъртта на Причард друг, също толкова алчен мъж се канел да се ожени. И той се интересувал от наследството на жена си и поведението му през следващите две години го представя като особено садистичен убиец.

Гротескното животно

Двайсет и четири годишният служител в компания за публични търгове Люис Стентън установил, че трийсет и шест годишната Хариет Ричардсън неустоимо го привлича. Тя била изключително грозна — трътлеста и тромава, с кожа като съсухрен от слънцето пергамент. Майка й, която много я обичала, безуспешно се опитала да я освидетелства като невменяема. Но Хариет била богата. Състоянието й възлизало на повече от четири хиляди лири.

Стентън решил, че за да наследи такава сума, е готов да изтърпи Хариет с всичките й недостатъци, особено защото имал дългосрочни планове да вземе любовницата си в собствения си дом като „прислужница“. На 16 юни 1875 г. двамата се венчали, въпреки волята на г-жа Ричардсън, и се настанили в Южен Лондон. Скоро любовницата му се преселила при тях и след като той напуснал работата си в компанията за търгове, тримата заживели приятно с парите на Хариет.

Слабоумната и нечистоплътна Хариет обаче им пречела. Затова Стентън я пратил на „почивка“ в уединената провинциална къща на брат си край Бромли в Кент. Скоро двамата с любовницата му Алис Роудс, която вече се представяла като г-жа Стентън, се пренесли в двайсетакрова ферма край Бромли. Естествено плащали седемдесетте лири годишен наем с парите на Хариет. И след като й отнели наследството, часът на смъртта й наближавал.

Стаята на Хариет в дома на Патрик Стентън била тъмен и мръсен таван. Вратата постоянно била заключена, за да не избяга. Единственият прозорец бил закован с дъски, за да не може никой отвън да зърне бързо деградиращата пленница. Хранели я с остатъци от кухните. Давали й ги в паница като на куче и тя ги тъпчела в устата си с ръце. Понякога ден-два нямало никакви остатъци — и това означавало никаква храна за Хариет.

Никой не й говорел и след време тя изгубила способност да приказва. Издавала странно сумтене, дрехите и тялото й били отвратително мръсни. Вече не била жена, не била човешко същество. Превърнала се в гротескно и тромаво животно — и в постоянния сумрак не знаела дали е ден, или нощ. А долу хората си делели наследството й и я чакали да умре.

Братята Стентън обаче били предпазливи. Те съзнавали, че е опасно да умре в къщата, защото това можело да разкрие на следствието начина, по който са се отнасяли с нея. Затова решили да я преместят другаде. През април 1877 г. я завели в един пансион на Форбс Роуд в Пендж, Южен Лондон, и обяснили на хазяйката, че жената е здрава, но се нуждае от помощ и „убеждаване“, за да се храни.

Хариет, казали те, била майка на братята Стентън. Алис, любовницата на Люис, и Елизабет, жената на Патрик, спели в една стая с нея, докато двамата мъже се настанили в един недалечен хотел. В петък, 13 април, изтощената от глад Хариет изпаднала в унес и в един и половина следобед починала.

Черен и отвратителен

Ако беше последвал примера на д-р Причард и бе демонстрирал скръб, Стентън сигурно изобщо нямало да бъде изправен пред правосъдието. Но той не проявил абсолютно никакви чувства. Смъртният акт бил подписан от някой си д-р Лонгриг и час след смъртта на Хариет Стентън вече бил платил на местния погребален агент да я погребе в понеделник. След като дал инструкции на една санитарка да приготви тялото, той и другите трима се прибрали в дома му край Бромли. Нямали намерение да присъстват на погребението на такова окаяно и незначително същество като Хариет.

Тяхното безчувствено отношение и ужасът на санитарката от съсухреното и отвратително състояние на тялото накарали хората да се разприказват. И една съседка на Форбс Роуд случайно познавала майката на Хариет, г-жа Ричардсън. Тя не била сигурна, че това наистина е дъщерята на г-жа Ричардсън, но имала „предчувствие“…

Повикали г-жа Ричардсън и по нареждане на полицията погребението било отложено. Аутопсията показала, че Хариет е била подложена на продължителен глад и престъпна липса на грижи. Тежала едва трийсет и два килограма — приблизително половината от някогашното си тегло. Смисълът на тези факти бил ясен.

На 19 септември братята Стентън и техните жени били изправени в съда по обвинение в убийство. Съдията, който произнесъл смъртната им присъда, определил замисъла им като „толкова черен и отвратителен, че според мен в историята на престъпленията трудно ще се намери друг такъв“.

Три дни преди датата, определена за екзекуция, се намесил вътрешният министър. Апис Роудс била помилвана. Присъдите на братята Стентън и г-жа Стентън били заменени с доживотна каторга. А г-жа Ричардсън трябвало да живее с мисълта, че нейната слабоумна дъщеря още щяла да е жива… ако не била получила онова наследство.

Неприличните рисунки

Всички описани дотук мъже се убеждавали, че наследствата се изплъзват от ръцете им, че престъплението не си струва. Днес във Великобритания има един човек, който е напълно наясно с факта, че престъплението може да се окаже катастрофално скъпо за него — заради условията на завещание, според което той трябва да наследи цяло състояние през 1992 г.

Питър Ашър, роден през 1944 г., бил изоставен като бебе на стъпалата пред дом на Католическата спасителна служба в Южен Лондон. Две години по-късно бил осиновен от семейство на средна възраст, г-н и г-жа Джоузеф Ашър, които нямали свои деца. Г-н Ашър, който бил забогатял от производство на пощенски картички, особено на неприличните плажни рисунки на художника Доналд Макгил, също починал.

Няколко седмици преди смъртта си той направил завещание и оставил акциите си от компанията — смятало се, че те скоро ще струват над четирийсет хиляди лири — на Питър Ашър. Само че имало едно важно условие: Питър щял да получи парите едва на четирийсет и осем годишна възраст, а ако влезел в затвора за над две години, нямало да види нито стотинка. Всичко щяло да отиде за едно сиропиталище.

Реалната опасност

През февруари 1965 г. Питър Ашър влязъл в затвора за петнайсет месеца, След като признал, че е получил крадена чекова книжка и е използвал непокрити чекове. Това била осмата му присъда. Главният съдия на Пуул, графство Дорсет, му казал:

„Не смятам, че престъпленията ви налагат двегодишна присъда. Затова може би няма да е правилно да ви осъдя на срок, който ще ви лиши от парите“.

Пет месеца по-късно апелативният съд заменил присъдата с тригодишно условно освобождаване. През април 1967 г. Ашър отново неспокойно се изправил пред главния съдия на Пуул заради нарушения на условията на освобождаването си. Знаел, че този път има реална опасност да изгуби наследството. И облекчено въздъхнал, когато обявили присъдата — девет месеца затвор.

Явно старият г-н Ашър грижливо бил обмислил завещанието си с намерението да направи възможно най-доброто за осиновеното си дете — кой знае защо, се боял, че наследникът му ще влезе в конфликт със закона. Много други хора са използвали завещанията си като средство да порицават живите от гроба.

Най-лошата съпруга

Стефан Войцакс, чието завещание било внесено за легализиране в Ню Йорк през март 1954 г., оставил на жена си два долара „за здраво въже, с което да се обеси заради цялата мъка, която ми причини през живота ми“. Това било два пъти повече от сумата, която през 1922 г. оставил на всяко от петте си деца Парк Бенджамин, тъст на оперния тенор Карузо. Всяко от децата му трябвало да получи по един долар, „заради отдавнашното им и упорито непокорно и непочтително отношение към мен… Получавал съм само неблагодарност и никаква подкрепа в множеството тежки задължения, с които бях обременен“.

През 1719 г. графиня Стафорд се ужасила, като чула, че в завещанието си съпругът й я описва като „най-лошата съпруга, която е виновна за всички злини и за която бях нещастно женен“. Той й оставил „четирийсет и пет пиринчени полупенита, с които да си купи кокошка за вечеря“.

Друг съпруг, Сидни Дикенсън оставил на жена си цяло състояние и все пак не успял да устои и язвително й се подиграл:

„Единствените ми щастливи мигове бяха, когато жена ми се цупеше, но тъй като тя почти винаги се цупеше, брачният ми живот може да се смята за щастлив. Заради това съм склонен да забравя отвращението, което пораждаше в мен видът на лицето й“.

Забележителното събитие

В завещанието, което оставило на Терез Умбер състояние от над шест милиона долара, нямало хапливи обиди. Абсолютно никакви критики. Това не било изненадващо, тъй като то било на човек, който изобщо не се бил раждал. И ловката манипулация на алчните и лековерните направили Терез несравнима царица на наследниците.

Тя се родила в бедно провинциално семейство в Тулуза около 1860 г. и още като малка започнала да работи като перачка. Омъжила се за наследник на богатия местен род Умбер и тъст й, който бил адвокат, станал министър на правосъдието на Франция. Според нейния разказ скоро след женитбата й се случило забележително събитие, което щяло да промени целия й живот.

Един следобед пътувала сама с влак, когато чула стонове от съседното купе. Отишла да провери и открила старец, който се гърчел в страшни мъки. Тя му разкопчала яката и го настанила удобно.

Когато влакът пристигнал в Париж, старецът достатъчно се възстановил, за да напусне гарата без чужда помощ. Но преди да го направи й казал, че е американски милионер, че се казва Робърт Хенри Крофорд и си записал името и адреса й.

Скоро Терез получила копие от завещанието му — което показвало, че й оставя цялото си богатство. Само че после се появило друго завещание — в което тайнственият г-н Крофорд искал парите му да бъдат разделени на три. По една трета получавали племенниците му Хенри и Робърт Крофорд, а последната третина била за сестрата на Терез, Мария. Според условията на второто завещание обаче тримата наследници трябвало да изплащат на Терез по около четирийсет хиляди долара от лихвите.

Будалата

Тогава племенниците Крофорд и Терез сключили невероятно споразумение — което също съществувало единствено във въображението на мадам Умбер. Всички ценни книжа трябвало да бъдат заключени в сейф в дома на Терез, докато се споразумеят как да си ги поделят.

След като толкова изтъкнат човек като тъста на Терез — министъра на правосъдието — потвърдил, че тя е наследила огромно богатство, нямало нищо чудно в това, че Париж безусловно повярвал в нейната версия. Така и не се установило дали министърът участва в измамата, или просто е бил будала, но ролята му била безценна.

Прависти и банкери с готовност отпуснали на богатата Терез заеми с голяма лихва, които щяла да изплати след отваряне на сейфа и уреждане на въпроса. Тя винаги редовно изплащала вноските си и в продължение на двайсет фантастични години поддържала версията си. През цялото това време, докато сейфът се пазел под въоръжена охрана, успяла да получи между шест и девет милиона долара — от хора, които били убедени, че ще спечелят много от нея.

Безбройните писма

За да поддържа невероятната измислица, тя завела множество съдебни дела срещу себе си. Дори съдиите, които ги разглеждали, си мислели, че са заведени от племенниците Крофорд. Тези въображаеми племенници непрестанно водели съдебни битки. Ту губели делата срещу Терез, ту ги печелели. Ту обжалвали те, ту обжалвала тя. Пишели безброй писма с инструкции до известни адвокати — макар че всъщност писмата били написани от брата на Терез. И всички сметки се изплащали от нея.

Заговорът за наследството

Гласността, която привличали съдебните заседания — въпреки че никой не бил виждал племенниците Крофорд, — убеждавала света в автентичността на съдържанието на прословутия сейф. После мехурът се пукнал. Вестник „Матен“ публикувал поредица скептични статии и почти незабавно много от кредиторите на Терез се уплашили и поискали да им върне парите. Съдът наредил да отворят сейфа. Вътре открили медна монета и копче за панталон. И нищо друго.

Терез и съпругът й били осъдени на по пет години затвор в единични килии. Други членове на семейството, които участвали в заговора за наследството, също отишли в затвора. Ала тъстът, който изиграл безценна роля, вече бил покойник.

Когато през септември 1906 г. я освободили, Терез продължавала да твърди, че милионите на Крофорд съществуват и законно са нейни. „На процеса бях готова да се оправдая, когато изведнъж видях сина на Хенри Крофорд — заявила тя. — Той ми даде знак да мълча. Реших да изтърпя дори затвор, вместо да кажа истината“.

Винаги има начин

Няколко години по-късно, когато живеела в бедност в предградията на Париж, Терез най-после получила наследство. Единственият й жив роднина, брат й, й оставил всичките си пари — малко над трийсет долара.

Един американски правист, запознат със случая на Терез и други случаи на измама с наследства, цинично характеризира такива наследници с думите:

„Където има завещание, винаги има начин. Незаконен начин да се опиташ да спечелиш пари“.