Джон Конъли
Жената от леса (99)

99

Били Оушън отдавна не беше ходил в „Ходжис“, поне откакто навърши достатъчно години, за да пие легално. „Ходжис“ беше от онези барове, в които светлината винаги е малко, музиката е силна, а хората си гледат работата, освен ако нещо не ги отклони насила от това — което рядко се случваше. Намираше се в южната част на окръг Съмърсет, между Хармъни и Корина, и почти не привличаше случайна клиентела поради непредразполагащия си интериор и най-вече заради вида на тоалетните, които бяха пословично нехигиенични. Но един „Бъд Лайт“ беше долар и петдесет, а и храната не беше толкова гадна, ако не я задържаш дълго в устата си.

Куейл беше седнал на една маса далеч от бара, а пред него стоеше чаша с прозрачна напитка. Били го позна по стила на облеклото. Теоретично беше възможно и преди тук да е идвал човек с кадифено сако и плетена копринена вратовръзка, но ако беше така, то се бе случило в далечното минало и травмата беше избледняла от колективната памет на заведението. Куейл изглеждаше странно в този бар, но не изглеждаше смутен от обстановката. Някои хора умееха да завладяват пространството около себе си и да си създават неприкосновено убежище, където и да попаднат. Куейл беше от тях.

Били седна срещу него и една сервитьорка дойде да вземе поръчката. Той забеляза, че тя не обръща никакво внимание на Куейл, погледът й се хлъзгаше по него като вода по импрегнирана обувка. Този човек явно не излъчваше добра енергия.

— Британец значи? — поде Били.

— Възприемам се на първо място като англичанин, след това като британец. Така държим шотландците и уелсците на разстояние, да не говорим за ирландците.

Били се обърка, но не му пукаше толкова, че да пита за разяснение.

— Какво правите тук?

— На отдих съм.

— На почивка?

— И така може да се каже.

Били пет пари не даваше и за това.

— Е — каза той, щом бирата му пристигна, — кой е гръмнал пикапа ми?

— Един мъж на име Чарли Паркър. Частен детектив.

Били преглътна информацията заедно с бирата си.

— Знам кой е. И как разбрахте, че е той?

— Защото е обществена тайна или поне донякъде. Полицията знае; предполагам, че баща ви също. Но полицията няма да направи нищо, защото няма доказателства, а и като че ли има негласно правило да не закача Паркър. Що се отнася до баща ви, не знам. Може би се безпокои, че ще се изкушите да направите някоя глупост и да се изложите на риск.

— А Паркър защо ще се заяжда с мен?

„Защо ще се заяжда“, повтори Куейл наум. Интересен израз. Той му казваше всичко, което би искал да знае за човека насреща.

— Той дружи с цветнокож мъж на име Луис. Доколкото разбирам, Луис е намерил някои елементи от украсата на пикапа ви за неприемливи, а Паркър му е помогнал да осъществи енергична форма на протест.

Били се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона.

Той излезе навън и набра Дийн Харпър, бившия служител на баща си. Не бяха се чували от уволнението на Харпър, но Били не се страхуваше толкова от него, когато не се налагаше да се срещнат на живо.

— Какво искаш? — попита Харпър, когато Били се представи.

— Да ти върна работата.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като ми я изгуби.

— Липсваш на стареца. — Това беше вярно. Бащата на Били съжаляваше, че е разкарал Харпър, но не обичаше да се отмята от взетите решения. Смяташе, че така би изглеждал слаб. В случая с Харпър обаче вероятно можеше да бъде убеден да направи изключение. — Няма да е трудно да го навия.

— И ще го направиш от добро сърце?

— Приеми го като извинение. Искам само една дума в замяна.

— И каква трябва да е тя?

— Да или не.

— А въпросът?

— Относно пикапа ми: Чарли Паркър ли е името, което си чул?

Не получи отговор или поне не такъв, какъвто искаше.

— За бога, Били, зарежи тази работа.

— Искаш ли си работата или не?

— Искам я, естествено.

— Тогава отговори на въпроса ми.

— Да. Отговорът е „да“. Но…

Били не изчака да чуе останалото. Прекъсна разговора и се върна при Куейл.

— Потвърждение ли търсихте? — попита той, когато Били седна на масата.

— Може би.

— Винаги е препоръчително да се чуе второ мнение. И какво открихте?

— Че може да казвате истината.

— Че казвам истината.

— Добре, така да е. Какво искате в замяна — пари ли?

— Не, искам само да ви помогна да си отмъстите.

— Защо го правите?

— Защото Паркър ми пречи и ще се радвам някой да отвлече вниманието му.

— Пречи на „почивката“ ви?

— Точно така. Освен това съм готов да ви заплатя за отделеното време. Можете да използвате парите за нов пикап, предполагам, с по-скромна украса.

Били се ухили.

— Май нищо добро не сте замислили. Я кажете, лош човек ли сте?

Куейл се усмихна и светлините на бара проблеснаха като умиращи звезди в бездната на очите му.

— Идея си нямате.

Усмивката на Били угасна.

— За какво отмъщение говорим? — попита той.

— Паркър ви е отнел нещо скъпо за вас. Предлагам и вие да сторите същото. Едно птиче ми каза, че той има стар „Мустанг“, на който много държи. Защо не го подпалите?

Били знаеше за какво говори. Беше виждал колата в града. Идеята изглеждаше чудесна. Мустангът не струваше колкото пикапа, но сантименталната му стойност компенсираше.

— Отпред ме чака една приятелка — продължи Куейл. — Може да се каже, че е спец по разрушенията. Какво ще кажете да ви запозная? Няма смисъл да отлагаме.