Джон Конъли
Жената от леса (98)

98

Паркър взе кутията от обувки. Явно не беше докосвана от дълго време, защото пръстите на Лейла Патън бяха оставили следи по праха. Той повдигна капака. Книгата лежеше върху подложка от вестници. Ръбовете й бяха протрити по ъглите, а по корицата се виждаха леки петна.

— Какво е казал Върней на Карис? — попита Паркър.

— Че книгата сама по себе си не е важна — само страниците в нея. Обяснил й, че са променили тома и датата, защото така правят. Били част от стар, вековен атлас. Върней твърдял, че страниците могат да пренаписват.

— Да пренаписват книги?

— Да пренаписват светове. Внимавай как я докосваш.

— Крехка ли е?

— Не, но може да ти призлее. Чакай да ти намеря ръкавици.

Лейла се върна с чифт кожени ръкавици. Бяха малки за Паркър, но все пак успя да пъхне пръсти в тях. Извади книгата от кутията и я огледа отвън, преди да я разгърне. От вътрешната страна на предната корица имаше екслибрис, на който бяха изписани две букви „Д“, а под тях — думата „Лондон“. Посочването на мястото беше необичайно и характерно по-скоро за магазин или заемна библиотека, отколкото за частна колекция.

Паркър разлисти книгата до мястото, на което страниците започваха да се различават от досегашните. Един голям лист, много по-стар от останалите и изработен от нещо като тънък пергамент, беше сгънат на две и пришит между другите коли. Видимите му страни бяха празни и неразрязани в горния край. Паркър прелисти до следващата вложка, която изглеждаше по същия начин.

Той внимателно повдигна една от страниците, за да види какво пише отвътре. Там също нямаше нищо. Защо някой би си правил труда да пришива празни страници в книга? Освен ако всъщност не бяха празни. Той се опита да си спомни различни варианти за невидимо мастило — лимонов сок, вино, оцет, захарен разтвор, телесни течности и прочее, които стават видими само след прилагане на топлина или определени химикали.

— Тук няма нищо — каза той.

— Невинаги.

— Как така?

— Понякога, ако оставя книгата отворена достатъчно дълго, виждам рисунъци.

— Какви рисунъци?

— Ще прозвучи откачено.

— Не и за мен.

Лейла си пое дълбоко дъх.

— Добре. Не са точно рисунъци, а по-скоро призраци на рисунъци. Понякога приличат на географски карти, друг път повече на архитектурни скици, но с големи детайли.

Това потвърждаваше хипотезата на Паркър: използвано беше някакво мастило, което се активираше от топлина или светлина.

— Какво изобразяват?

— Средата, в която се намира книгата. Например тази стая.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че се променят?

— Казах ти, че ще прозвучи откачено.

— То не звучи откачено, то е откачено. Има разлика.

— Доста малка.

— Сигурно си права.

Паркър се върна в началото на книгата. Годината беше точно тази, която Лейла бе казала: 1908. Печатна грешка? Това не беше ли от онзи тип детайли, които правеха книгата още по-ценна?

— Погледни текста — каза Лейла.

Паркър забеляза, че някои думи и дори буквите с тях са разместени, така че приказките са станали нечетими, все едно нещо тотално се беше объркало в печатарския процес.

— Ако ги погледнеш отново утре, може да са различни — каза Лейла.

— Как така различни?

— Буквите може пак да са се разместили. Ако ги гледаш достатъчно дълго, ще започнеш да виждаш послания. В началото ми се струваше готино — плашещо, но интересно, докато…

— Докато какво?

— Докато не образуваха думите „Не гледай, путко“ на страница четиринайсет. Оттогава не съм отваряла книгата.

Тя загриза нокътя си.

— И илюстрациите…