Джон Конъли
Жената от леса (106)

106

Паркър стоеше пред овъглените останки на мустанга си. Нощният въздух смърдеше на сгорещен метал и стопена пластмаса, бензин и почерняла гума. По думите на един пожарникар от службата в Скарбъро Паркър имаше късмет, че отрядът е пристигнал, преди вятърът да отнесе пламъците към къщата. При все това източната стена беше обгорена, а няколко прозореца се бяха пръснали от високата температура и всичко вътре беше подгизнало от водата при гасенето на пожара. Стъкларят вече работеше на място. В момента Паркър даваше показания пред един патрулен полицай от Скарбъро, но нямаше какво друго да му каже, освен че няма идея как е пламнал огънят, тъй като по това време е бил някъде във въздуха между Синсинати и Бостън. Охранителните камери не показваха нищо, защото подпалвачът беше дошъл откъм гората, заобикаляйки инфрачервените лъчи, и беше успял да се скрие от камерите отпред и отзад на къщата.

— Подозираме умишлен палеж — каза полицаят на име Котър, който нямаше вид на достатъчно възрастен, за да пие легално. — Сещате ли се за някого, който може да ви има зъб?

Паркър почти не го слушаше. Много харесваше тази кола. Ако ще да беше криза на средната възраст на колела, никой не можеше да го обвини, че не я е заслужил.

— Знаете кой е, нали? — отговори Луис вместо него.

Двамата бяха обмислили варианта Луис да не идва до къщата предвид обстоятелствата, но накрая пратиха всичко по дяволите.

— Да, знам — отвърна Котър.

— И с какво си изкарва прехраната?

— Да.

— Колко страници тогава смятате да запълните?

Котър схвана намека и прибра бележника.

— Ако се сетите за нещо важно, звъннете ми.

Той подаде визитката си на Паркър, който му благодари за отделеното време, а след това отиде да си бъбри с колегите.

— Май не трябваше да подпалвам пикапа на Били Оушън — рече Луис.

— Можеше само да му свиеш флагчетата.

— Но ефектът нямаше да е същият.

— Така е.

— Ще го потърсим ли?

— Не сега. Късно е и съм уморен.

Телефонът на Паркър иззвъня. Беше пак Мокси Кастин. Понечи да затвори, но размисли и подаде апарата на Луис.

— Мокси е. Би ли видял какво иска?

Луис отговори.

— Какво искаш? Аха… аха. — Той закри микрофона с ръка. — Казва да не правиш нищо, докато не се видите утре сутринта в кантората му. Не иска да свършиш в затвора заради една кола.

— Дай ми телефона.

Луис му го подаде.

— Мокси, искам имената на познатите на Били и списък с всички имоти, които управлява от името на баща си, и ги искам до утре наобед.

Луис продължаваше да чува гласа на адвоката. Този човек не правеше разлика между това дали говори вътре или вън.

— Да — каза Паркър, — разбирам, че този вид информация не е моя работа, но съм ядосан и обиден, и много харесвах колата си. Просто го направи, Мокси.

Той затвори. Последният противопожарен автомобил си тръгна, следван от полицейската патрулка.

— Искаш ли компания? — попита Луис.

— Нямаш ли си по-интересна работа?

— Не и докато не тръгнем да търсим Били Оушън.

— В такъв случай, с удоволствие.

 

 

Боб Джонстън работеше бавно с книгата, като внимателно преглеждаше всяка страница. Първоначалното объркване от случайната наглед подредба на буквите и думите постепенно прерасна в безпокойство. Забеляза, че усложненията са по-концентрирани около вложките, въпреки че се откриваха в цялата книга.

Още по-интригуващи бяха илюстрациите. Паркър му беше обърнал внимание на разликите между тези от книгата и еквивалентите им в интернет, но Джонстън гледаше на интернет като на дяволско изобретение, въпреки че той улесняваше работата му, като го спасяваше от необходимостта да контактува с реални човешки същества, които имаха навика да дърпат книгите от рафтовете за деликатните гръбчета и не разбираха защо неговите заглавия струват повече от тези в местната книжарница за употребявани книги или, не дай си боже, в интернет магазините. Затова, вместо да сравнява страниците с екрана, Джонстън изнамери по-късно издание на „Приказките на Братя Грим“ с илюстрациите на Ракам в собствената си колекция и сега двете книги лежаха една до друга на бюрото му, внимателно осветени и разположени така, че да движи лесно лупата и над двете.

Трябваше да признае, че досега не беше срещал такава книга. Видно бе, че литографиите са били променени, за да се отпечатат различните варианти, но никой никъде не споменаваше за такова нещо. Твърде много усилия се искаха, за да се отпечата само един екземпляр с разбъркани букви, особено като се имаше предвид изящната изработка. Всъщност, помисли си Джонстън, колкото повече се взираше, толкова по-ясни ставаха добавените образи и работата му възприе своеобразен ритъм: първоначален прочит, почивка за очите, по-внимателно разглеждане, което неизменно водеше до различен, по-странен резултат:

Рога на едно място, втори чифт очи на друго, торс, опашка.

Тези изображения не бяха дело на Ракам, това бе сигурно. Изглеждаха почти средновековни по изпълнение, но лишени от характерната за онзи период плоскота. Някои му бяха почти познати: на заден план зад Румпелщилцхен се мъдреше същество, което Джонстън би могъл да вземе за бик, ако не беше яркият му цвят. Сега, на повече светлина, наситеното синьо и чудноватите контури ставаха по-забележими. Звярът имаше глава на бик с остри, жълти рога, но кожата му беше люспеста и ходеше изправен на задни крака.

Илюстрацията не даваше мира на Джонстън. Подобно на много антикварни книжари, той беше натрупал доста знания по различни въпроси, често по-задълбочени, отколкото показваше, но по-повърхностни, отколкото му се искаше. Също както човек с бегли интереси към голямото изкуство би могъл да разпознае „Мона Лиза“ или „Давид“ на Микеланджело, така Джонстън познаваше редица шедьоври от различни епохи, стилове и изразни средства. Беше виждал някъде синия бик — по-точно, синия демон, — но в не толкова отвлечен контекст като детска приказка. Разгледа отново изображението под лупа. Околните сенки все повече избледняваха и то се превръщаше в основния фокус на илюстрацията, измествайки по-традиционните аспекти на гения на Ракам. Пъкленият интернет скоро разкри първоизточника: енорийската църква „Света Богородица“ във Феърфорд, Англия.

Църква във Феърфорд съществуваше още от единайсети век, но сегашното й въплъщение, построено в перпендикулярен стил, датираше от края на петнайсети. Това, което отличаваше „Света Богородица“, освен вековната възраст, беше пълният набор стъклописи от края на Средновековието, създадени между 1500 и 1517 година от холандски майстори, почти със сигурност под ръководството на личния стъклар на Хенри Осми, Бърнард Флауър. Най-прочутият сред тях бил Големият западен прозорец и по-конкретно неговата долна част, защото горната била повредена при буря през 1703 година и сменена през деветнайсети век. На стъклописа бил изобразен Денят на Страшния съд: богоизбраните се възкачвали към небето отляво, обречените се спускали към ада отдясно. Творбата се състояла от седем пана, но интересът на Джонстън беше привлечен от третото от дясно наляво. Там, в долния десен ъгъл, стоеше същият син демон с двузъбец в ръка и обречен грешник на раменете си. Зад него се криеше друго подобно същество, само че червено, и измъчваше нечия бедна душа с бодлив боздуган.

Джонстън премина нататък към „Жабокът принц“ и картината на принцесата, носеща главния герой по изящно дървено стълбище. На стената от дясната й страна висеше гоблен с алени пръски. В оригиналната илюстрация върху него почти не се виждаше фигура, но в алтернативната версия аленият цвят беше по-ярък, а рогатият образ — по-ясен. Различаваше се дори бодливият боздуган в ръцете му.

Защо някой си беше правил труда да добавя елементи от средновековни стъклописи към поредица литографии от двайсети век? И защо в книгата бяха вложени допълнителни празни страници? Отговорът може би се криеше в самите тях.

Джонстън върна книгата в кутията и я занесе в работилницата си, където се зае да я разшие. Погълнат от работа, той не усети как се е сгъстил мракът, как са заглъхнали стъпките му, сякаш се е изгубил в мъгла, как е притихнала нощта навън.

Той се беше изгубил в книгата.

И може би изгубил срещу книгата.

 

 

Паркър наля на Луис чаша вино, но самият той си направи кафе. Проигра отново събитията в Кадилак, като отново и отново се връщаше към англичанина, седнал спокойно в ресторанта на Доби със стихосбирката в ръце, в очакване на подходящия момент да разпита и убие собственика на заведението.

— Сигурен ли си, че е същият? — попита Луис.

— Освен ако няма брат с различни очи, но в този случай ще са замесени и двамата.

— Не звучи особено вероятно.

— Никак дори.

— Какво мислиш да правиш?

— Да го накарам да се покаже. Виждал съм го. Знам как изглежда. Първата ми работа сутринта ще бъде да отида при Кориво и да й дам пълно описание, като й обясня, че въпросният човек може би е замесен в убийството на Маела Ломбарди, умишлен палеж, довел до смъртта на човек, отвличане и опит за отвличане в Кадилак, Индиана, и че всичко това е свързано с намереното тяло, за което вече се смята, че принадлежи на Карис Ламб. Ще пуснем портрета му по телевизията, във вестниците и в интернет. Ще го затрудним максимално и ще чакаме реакцията му.

— А жената с него?

— Вероятно тя е тази, която се е опитала да похити Лейла Патън. Ще разкажа на Кориво и за нея.

— Но не и за книгата?

— Поне засега няма да споменавам за нея.

— Защо?

— От любопитство. Искам първо да разбера какво ще открие Боб Джонстън.

— Дрън-дрън. Искаш да я задържиш, за да можеш да я използваш като примамка.

— Може би.

— Никакво „може би“. Ти си коварно копеле.

— Грубо.

— Добре, вземам си „копеле“ обратно.

— Признателен съм ти. Говори ли с Ейнджъл?

— Да. Изолиран, капризен. Както винаги, само дето сега има повече белези.

— Сериозно.

— Звучеше по-добре от преди. Мислех да се връщам утре, но може да поостана тук, да видя какво ще стане с твоята книга и презокеанския гостенин. За Ейнджъл не мога да направя нищо, което сестрите не правят по-добре от мен.

Паркър остави чашата с кафе. Беше време за сън. Имаше само още един въпрос към Луис.

— Замислял ли си се от какво бягаш?

— Имаш предвид с Ейнджъл?

— Да.

Луис допи виното си.

— От последиците. От скръбта, ако държиш да го назовеш, и дори от самата възможност за нея. Не искам да скърбя за него.

— Затова той ще живее.

— Именно, иначе не бих му простил.

Паркър се изправи.

— Няма да ти кажа, че трябва да се върнеш в Ню Йорк. Сам решаваш. И ако трябва да бъда честен, радвам се, че си тук. Имам чувството, че англичанинът и жената с него са въплъщение на злото.

— Не мислиш ли, че ако разпространиш портрета му, той ще избяга? Ще почака всичко да утихне и ще се върне, когато най-малко очакваш.

 

 

— Не. Прекалено близо е до книгата.

— Но не знае, че тя е у теб.

— Именно.

— Което означава, че по някое време ще трябва да го осведомиш.

— Така е.

— А това ще бъде рисковано.

— Да.

— И може да се наложи аз да светя маслото на някого?

— Почти със сигурност.

— Знаеш ли — каза Луис, — животът вече ми изглежда по-хубав.