Джон Конъли
Жената от леса (107)

107

Паркър звънна на Соланж Кориво малко преди осем сутринта. Въпреки че работеше в Бангор, тя се съгласи да се видят в полицейското управление в Огъста, където той щеше да даде описание на англичанина и неговата помощница. Кориво го предупреди, че Уолш вероятно също ще се присъедини, тъй като неговият отдел разследваше убийството на Маела Ломбарди. Благодарение на Паркър полицията вече разполагаше с цялото име на неизвестната жена от гората, връзка с Ломбарди и потенциален заподозрян в лицето на безименния англичанин, при това без никакви разходи и усилия от нейна страна. Паркър се надяваше, че някой ден ще получи благодарствено писмо от губернатора, което да залепи на подметката си.

— Трябва да се върна в Портланд до обяд — предупреди той.

— Да няма връзка със случилото се с колата ви снощи? — попита Кориво.

— Новината е стигнала далеч.

— Не толкова далеч, колкото би трябвало да е стигнал младият Стоунхърст, ако има малко разум в главата.

Паркър замълча. Нямаше да го изкуши да признае нещо, което можеше да му попречи да действа, когато му дойдеше времето.

— Хайде де — продължи Кориво. — Чух, че си е въобразил, че имате нещо общо с инцидента с неговия пикап.

Въпреки разстоянието Паркър изпита неприятното чувство, че е подложен на разпит.

— Май и аз чух нещо такова. Нямам представа откъде му е хрумнало.

— Е, за всеки случай дишайте дълбоко, преди да почнете да тропате по вратите на хората. Помощта ви в разследването не остава незабелязана, но тя може да ви гарантира само някои дребни услуги. Между тях не фигурира да си затваряме очите за вашата вендета със Стоунхърст. Ще се видим в Огъста след два часа.

Тя затвори и остави Паркър да слуша Луис, който беше спал в гостната, а сега се оплакваше от наличното кафе и неспособността на Паркър да купи нормален хляб. Щом приключи с мрънкането и се задоволи с храната, която намери, Луис попита:

— Е, какъв е планът?

— Аз отивам в Огъста, а ти — при Мокси.

— Искаш да започна да издирвам Били?

— Не, искам да правиш това, което правеше през последните дни.

— Тоест нищо.

— Тоест чакаш.

— Защо?

— Защото до следобеда Соланж Кориво би трябвало да е разпространила описанието на англичанина. Ако има късмет, ще открие нещо и за Карис Ламб, защото до момента федералните бази с данни не показват нищо. Освен това ще отправи последен призив за съдействие към човека, погребал Карис, за да го предупреди, че е в опасност. И накрая, тя се съгласи да благодари на двама ни с Мокси за помощта и да провери следата от Индиана.

— Ще пуснеш кръв.

— Това е най-добрият начин да примамиш акулите.

— Ами Били?

— Ще го оставим на мира.

Луис се спря с чашата гадно кафе в ръка.

— Сериозно?

— Все пак ти наистина гръмна пикапа му.

— Защото е идиот.

— И си плати за това. Да, мога да го намеря и да го пребия, но нито ще се почувствам по-добре, нито ще променя него или баща му, или който и да било друг.

— Значи искаш да си играеш на благородство? При хора като тях не работи.

— Не, но ако това продължи, някой може да пострада лошо и дори да плати с живота си. Вероятно няма да бъдем ние, но кашата ще е налице.

— Караш ме да се чувствам още по-виновен за мустанга.

— Радвам се.

— Но не толкова, че да ти купя нов.

— Терзанията ти ми стигат — рече Паркър. — Освен това имам застраховка.

 

 

Паркър имаше три коли, предимно в името на по-трудното разпознаване, въпреки че посегателството над мустанга ги сведе до две. Таурусът беше смотан и завинаги опетнен от асоциацията с горящ пикап. Оставаше последната — тъмносиво „Ауди А4“ от 2002 година, с което се чувстваше като счетоводител в търговски център, и то не от добрите.

Кориво и Уолш вече го чакаха в Огъста. С тях бяха Кес Каръл от Кейп Елизабет и Шарън Мейси, която при всяка среща с Паркър като че ли се беше изкачила с още едно стъпало в полицейската кариера. Въпреки че Мейси официално още работеше в Отдела за криминални разследвания в полицията на Портланд, тя беше и в щатските отряди за борба с тежки престъпления и имаше пряк контакт с главния прокурор. Иначе казано, с нея всички трябваше да бъдат много мили. Двамата с Паркър бяха излизали няколко пъти, но не им се получи. Той се радваше, че не се е държал зле с нея и е плащал сметките в ресторантите.

— Съжалявам за колата ти — каза тя, докато вървяха към залата за съвещания.

— Получавам толкова много съболезнования, че се чудя дали да не организирам бдение.

— Говори се, че Били Оушън трябва да избяга на някое по-безопасно място, например в Сирия.

— Слуховете, както винаги, са неточни.

Мейси повдигна вежди.

— Това не звучи в твой стил.

— Ако го е направил Били, значи е глупак. Ако не го е направил, пак е глупак. Нямам доказателства. Имам само мнение за интелектуалния му потенциал, но не мисля, че съм единственият.

— Може би с възрастта омекваш. Не че има накъде.

— Тихо, че ще започна да съжалявам, задето съм те водил на вечеря.

Той успя да се дръпне тъкмо навреме, за да избегне юмрука по ръката си.

— Идиот — каза Мейси.

— Мила, както винаги. Впрочем, гледам, че ти се е отворила доста работа напоследък.

Новинарските емисии бяха пълни с репортажи за четирите убийства в Мейн в рамките на едно денонощие, след като трупът на Маела Ломбарди беше последван от тройно убийство, включително на жена в напреднала бременност. Щатът обикновено разчиташе на двайсетина убийства годишно, плюс-минус, поне половината от които бяха в резултат на домашно насилие. Това означаваше, че тази седмица се беше навъртяла една четвърт от годишната бройка, а още не бе минало първото тримесечие.

— Тройното е адски странно — отвърна Мейси. — Установихме самоличностите на Грег Мълис и Таня Уейд, но жертвата на кухненската маса беше пълна загадка. Нямаше шофьорска книжка, а портфейлът му беше пълен с визитки. На масата намерихме картичката на някой си Маркъс Лайт, служител от Отдела за закрила на децата и семействата. Лайт живее в Милинокет, но в момента е на сватба в Сан Диего и няма никаква представа как визитката му се е озовала на местопрестъплението.

— Някой се е представил за него?

— Възможно е. За щастие, една от колите на мястото беше регистрирана на името на Айвън Гилър. Ерген, безработен, собственик на хубав апартамент в Бангор.

— Прекадено хубав за човек без работа?

— Прекадено хубав за доста хора с работа. Бил е информатор. Бизнес сделки, политика — ако някой е търсел определени сведения, той е намирал начин да ги купи или продаде.

— Някаква връзка между тези тримата и жертвата от Брунсуик?

— Кони Уайт ли? Трябва да изчакаме няколко дни, докато изготвят експертизите за куршумите, но изглежда, че всички са убити с АСР .385, но после е почистено и гилзи не са намерени. Така че да, стрелецът може да е един и същи, което означава, че трябва да разберем какво свързва Мълис или Уейд с Кони Уайт. Бившата съпруга на Мълис живее в Гилфорд, а приятелката му има бивш съпруг във Флорида. Ще започнем от тях, а после ще разширим кръга. Уайт е била уволнена за подкупи и изнасяне на информация за обществени поръчки, така че може да изскочи нещо оттам. А, и още един странен детайл: убиецът на Кони Уайт е пощадил кучето й, а песът определено е зло създание. Според брата на Уайт звярът е понасял само него и сестра му и никого другиго, но стрелецът явно му е оставил храна и вода във фургона, в случай че остане сам известно време.

— Ами братът?

— Бил е на работа през цялото време и има свидетели.

— Значи търсим сантиментален убиец, който обича животните.

— Страхотно. Ще си го запиша, за да не го забравя. Как се пише „Дулитъл“ — с „а“ или с „ъ“ накрая?

— С „ъ“ — осведоми я Паркър. Вече бяха стигнали до залата. — Или просто се оглеждай за някой с двуглава лама.

Паркър седна и прие предложението за кафе, след което представи внимателно обмислен разказ за наученото в Кадилак. След това описа англичанина и жената от „Голямата изгубена мечка“ на специалист, който изработи портрети на двамата. Докато свършат, вече минаваше един следобед, така че срокът, който сам си беше поставил, отпадна. Мейси и Уолш вече си бяха тръгнали, а Кориво се отби само за да одобри портретите, да благодари на Паркър и за пореден път да го посъветва да стои далеч от Били Оушън.

Оказа се, че Паркър може да помогне и за още едно парченце от пъзела, защото Кориво държеше в ръка снимката от шофьорската книжка на Айвън Гилър — вторият мъж, намерен убит в дома на Грег Мълис. Паркър не им беше описал Смит Едно, защото вече беше съобщил за него на Гордън Уолш, а и Кориво се интересува предимно от англичанина и неговата сянка. Ето че името на Смит Едно се разкри.

— Вашият Айвън Гилър беше с англичанина в „Мечката“ — каза той. — Опитах се да го проследя след бара, но… го изпуснах.

— Ако англичанинът е същият, който е бил в Кадилак, значи имаме връзка между Карис Ламб и Мълис, Уейд, Ломбарди, Гилър и вероятно Кони Уайт. Всичко това за да намери едно дете?

Паркър се изкуши да й каже за книгата, но моментът отмина. Колкото по-дълго я премълчаваше, толкова повече проблеми щеше да си има, когато — или ако — бъде принуден да разкрие съществуването й. Не можеше да обясни защо я крие, освен като евентуална примамка. Логично беше да сподели с Кориво, но инстинктът го възпираше.

— Хората убиват и за по-незначителни неща — каза той.

— Това не ме успокоява.

Паркър беше напълно съгласен. Сбогува се с нея, а на излизане от сградата телефонът в джоба му забръмча. На екрана се появи името на Мокси Кастин.

— Къде си? — попита адвокатът.

— Тъкмо си тръгвам от Огъста.

— Ела веднага тук. Мисля, че синът на Карис Ламб е тук, при мен.

Паркър спря насред паркинга.

— Какво?

— Просто побързай.

— Обади се на Луис.

— Той е в чакалнята.

— Идвам.

 

 

Боб Джонстън работи върху книгата до малките часове на нощта и си легна едва след като успя да извади пергаментовите вложки, но въпреки това не спа добре. Образите от литографиите нахлуваха в сънищата му, а и два пъти се буди от звуци в къщата, включително от упорито потропване, което сякаш идваше някъде издълбоко по стълбището, като че ли наоколо обикаляше животно. Накрая, към седем сутринта, той се предаде, изми се и се опита да закуси, но не успя. Не че апетитът го беше напуснал — закуската така или иначе не беше любимото му ядене за деня, — но храната имаше странен вкус, който можеше да опише единствено като прах и който правеше дори любимото му кафе „Кона“ негодно за консумация.

Друг път това състояние на нещата би било достатъчно, за да се върне в леглото, но сега книгата го зовеше. Беше успял да отдели пергаментовите вложки, но още не беше определил нито от каква кожа са изработени, нито приблизителната им възраст. Подозираше, че са от козя кожа, защото зърнистата страна, от която беше остъргана козината, беше кафеникавосива, а не жълтеникава, както овчата. От друга страна, материята миришеше на нещо друго, въпреки че беше минало толкова време, а и на пипане беше различна. Зърнистата страна беше гладка като кадифе, което показваше, че външният слой е бил внимателно отстранен, а огъването на пергамента беше минимално — още едно доказателство за качеството на материала. С лупата се виждаха следи от космените фоликули, но те изглеждаха по-големи от кози.

Джонстън беше озадачен от усилията, които бяха положени за влагането на пергаментовите листове в друга книга. Най-вероятното обяснение беше невидимо мастило, но предпазливото нагряване с крушка, а след това и с ютия без пара не предизвика резултат. В същото време пергаментът някак си реагираше на човешки допир, като че ли от топлината в него плъзваше мрежа от тънки вени, видими с лупата. Когато сложеше ръка върху някоя от страниците, Джонстън имаше чувството, че долавя пулс.

Връхчетата на пръстите го сърбяха и той се чудеше дали пергаментът не е импрегниран с някакво дразнещо вещество. Той сложи ръкавиците и с облекчение установи, че мрежата от вени изчезна. Ала преди това за миг му се стори, че долавя в тях особен рисунък. Можеше да се закълне, че е видял очертанията на собствената си стая.

Погълнат от пергаментовите вложки, Джонстън не беше обърнал почти никаво внимание на корицата, но сега бе поразен от дебелината на гърба. Беше предположил, че е вмъкнат допълнителен слой, за да се осигури допълнителен обем за вложките и по-голяма здравина. Но когато прокара палец върху него, му се стори, че отдолу има нещо друго.

Джонстън остави лупата, приготви инструментите си и се зае бавно да разшива конците.

 

 

Паркър тъкмо потегляше, когато на паркинга излезе Кориво. Тя му даде знак да спре, но той само намали и отвори прозореца си, за да я чуе.

— Бързам! — извика той.

— Трябва да се върнеш — отвърна тя и тонът й никак не му хареса.

— Какво има?

— Ще ти кажа, след като пак седнем на масата. Междувременно трябва да те помоля да ми предадеш оръжието си и ключа от колата си. Също и телефона.

Зад нея се появиха двама едри полицаи с ръце върху оръжията си, макар и без да ги вадят от кобурите — поне засега. Паркър погледна надясно; изходът на паркинга беше препречен от патрулен джип. В задното огледало се виждаха още трима полицаи.

— Арестуваш ли ме?

— Не.

Паркър знаеше правата си. Ако не беше арестуван, не беше длъжен да сътрудничи и дори да чака. Това означаваше, че полицията не разполага с мотив, но вероятно подозира нещо, а предвид обстоятелствата можеха да задържат колата му. Затова Кориво искаше ключовете и пистолета му. Това с телефона беше леко изхвърляне, но не прекалено. Докато обмисляше възможностите си, една от които беше да предаде всичко и да си извика такси от Портланд, забеляза, че Кориво оглежда дрехите и вътрешността на аудито с нови очи. Ако си тръгнеше, щеше само да отложи неизбежното и може би да си създаде още по-големи неприятности.

Той изключи двигателя и връчи ключовете си на Кориво.

— Ще извадя пистолета си — предупреди той, — гледай да не ме застрелят.

После й подаде оръжието и телефона си. Познаваше процедурата и не се учуди, че когато слезе от колата и тръгна обратно към входа на сградата, го последва ескорт от униформени. Още не беше арестуван, но вероятно скоро щеше да бъде.

Не знаеше само защо.

 

 

Достатъчно беше Боб Джонстън да повдигне само инч от облицовката на гръбчето, за да се потвърдят съмненията му. Той продължи да работи с разпорвача и микрошпатулата с равномерно темпо и съвършена концентрация, докато гърбът се отдели изцяло, за да разкрие сгънатия пергамент вътре.