Джон Конъли
Жената от леса (46)

46

Луис седеше до леглото на Ейнджъл. Бузите на приятеля му бяха повъзвърнали руменината си или поне така му се струваше. Ейнджъл още беше натъпкан с лекарства, които го караха да се чувства като в мъгла и превръщаха всяко действие в непоносимо усилие. Той спеше, а нощта навън беше обгърнала целия свят.

Минаха два часа, през които Луис чете. Това занимание доскоро не заемаше голяма част от времето му, но в болничната стая започна да открива в книгите бягство от грижите и източник на утеха, когато не можеше съвсем да избяга. Не знаейки откъде да започне, той изнамери класации на стоте най-велики романа на всички времена и от тях комбинира свой собствен списък. Откакто Ейнджъл се разболя, беше прочел „Дивото зове“, „Повелителят на мухите“, „Невидим“ (на Елисън и Уелс, поради объркване в книжарницата, но и двете се оказаха интересни по свой начин)^[1]. В момента беше на „Шумът на върбите“, което в началото му се стори грешка, но колкото повече напредваше, толкова по-приятно чудата му изглеждаше тази книга.

— Защо си още тук? — попита глас от леглото.

— Дочитам си главата.

Ейнджъл звучеше пресипнал. Луис остави книгата и му подаде неразливащата се чаша с гъвкава сламка. Държа я, докато Ейнджъл даде знак, че е пил достатъчно. Очите му изглеждаха по-бистри откогато и да било от операцията насам, като на човек, който се е събудил от дълъг, необезпокояван сън.

— Какво четеш сега?

— „Шумът на върбите“.

— Това не беше ли за деца?

— Сигурно. На кого му пука?

— А после?

Луис бръкна в палтото си и извади сгънат лист хартия.

— Може да пробвам нещо по-старо — каза той, като го прегледа. — Чел ли си Дикенс?

— Да, чел съм Дикенс.

— Какво?

— Всичко.

— Сериозно? Не знаех.

— Като млад четях много, в затвора също. Дебели книги. Чел съм дори „Одисей“^[2].

— Никой не е чел „Одисей“, поне от хората, които познаваме.

— Аз съм я чел.

— И разбра ли я?

— Не мисля. Но я прочетох докрай, което все е нещо.

— И сега четеш. Винаги държиш книга до леглото си.

— Но не както преди. Не е същото.

— Трябва да започнеш отново. — Луис размаха листа. — Имам списък, ако желаеш.

— С „Шумът на върбите“, а?

— Точно така.

— Почети ми малко.

— На глас?

— Да не съм телепат, че да ти чета мислите?

Луис погледна към открехнатата врата. Никога не беше чел на глас в живота си, нито някой му беше чел на него. Помнеше, че майка му пееше, но не му четеше приказки, само понякога откъси от Библията. Замисли се за телохранителите на Ейнджъл. Не му се щеше да се върнат и да го заварят как чете репликите на плъхове и жабоци.

— Срамуваш ли се? — попита Ейнджъл. — Ако умра, ще…

— Добре! Стига с това умиране. От началото ли да започна?

— Не, докъдето си стигнал.

Луис хвърли последен поглед към вратата.

— „Линията на хоризонта се очертаваше ясно и рязко на небето — подзе той, — и на едно определено място тя изглеждаше черна върху фона на някаква сребриста, изкачваща се нагоре фосфоресценция, която ставаше все по-силна и силна. Най-сетне, над ръба на очакващата земя, се издигна луната, бавно и тържествено, докато се откъсна съвсем от хоризонта и се понесе напред, свободна от всякакви пречки. И ето че двамата приятели отново започнаха да виждат просторни ниви и ливади, тихи градини, както и самата Река от бряг до бряг — всичко очистено от всяка тайнственост и ужас, всичко блеснало отново като през деня, само че с една огромна и страшна разлика. Техните познати, често посещавани места ги поздравиха отново, само че в други одежди, сякаш бяха се изплъзнали някъде, облекли тези чисти и нови премени, и се бяха завърнали обратно, усмихвайки се, и свенливо чакаха да видят дали ще ги познаят в тях“^[3].

Всичко беше притихнало.

Ейнджъл отново спеше. Луис спря да чете.

— Това беше адски красиво — рече Тони Фулчи, седнал на пода.

Брат му, Поли, телохранител като него, а сега и литературен критик, кимна в знак на съгласие.

— Да, адски красиво…