Джон Конъли
Жената от леса (103)

103

Били усещаше миризмата на бензин по ръцете си, докато пътуваха по Южен Портланд, и от нея му се виеше свят. Единственото му желание беше да си вземе душ и да се преоблече, не само за да заличи следите от горивото, но и да се опита да изтрие пламъците от съзнанието си. Колчем затвореше очи, виждаше не мустанга на Паркър, а собственото си тяло сред тях.

Двамата с Морс бяха успели да зърнат пожара в огледалото, преди дърветата да го скрият. Били забеляза, че се е вдигнал вятър и духа на запад. Това също го тревожеше: да подпалиш нечия кола беше едно, да изгориш дома на човека — съвсем друго. Той не мразеше Паркър чак толкова. Като се замислеше, даже изобщо не го мразеше. Искаше само да разбере защо Паркър беше намерил за уместно да участва в подпалването на неговия пикап. Можеше просто да го попита. Току-виж се разбрали.

Били искрено съжаляваше за мустанга.

— Може би трябва да се обадим в пожарната — предложи той.

— Имаш ли нерегистриран мобилен телефон?

— Не.

— Тогава по-добре направо върви да се предадеш в полицията, защото веднага ще те проследят.

Били не искаше да се предава. Щеше да свикне с това терзание.

— Освен това не мисля, че можеш да се прибереш вкъщи или да се качиш в твоя пикап.

— Защото и двамата знаем, че ще бъдеш главният заподозрян за случилото се, а няма да ти бъде лесно да си намериш алиби.

— Не ми пука. Няма доказателства, а на ченгетата им трябват доказателства.

— Не говоря за тях, а за Паркър. Мислиш ли, че на него му трябват доказателства?

„Не — помисли си Били, — изобщо не му трябват.“

— Ще замина нанякъде — каза той. — Ще напусна щата за няколко дни.

— Така би се държал виновен човек — отвърна Море. — Паркър ще съобщи за пожара. Ще го питат за хора, които е разсърдил напоследък. Може да посочи теб и да каже, че семейството ти е правило опити да го свърже неправилно с криминално деяние. Полицията ще започне да те търси, както и колата, която за последно си бил видян да шофираш.

Нещастното настроение на Били се задълбочаваше успоредно с объркването му. Искаше Морс да спре да говори и да му даде време да помисли. В аргументите й имаше пробойни, но той трябваше да остане сам, на спокойствие, за да ги открие. Не го биваше да мисли под напрежение.

— Имаш ли някое местенце близо до града, където можеш да отидеш за няколко нощи? — попита Морс. — Възможно е Паркър да се вразуми, като види, че нещата са излезли извън контрол, и двамата с баща ти да постигнат споразумение в твоя полза. Аз и господин Куейл нямаме интерес ситуацията да се утежнява. Искаме само вниманието на Паркър да бъде отклонено. Стига да не ни споменеш пред някого, повече никога няма да чуеш за нас. — Тя го погледна изразително. — Излишно е да ти казвам, че така ще бъде най-добре.

Били схвана посланието, но беше готов да го пренебрегне. Ако Паркър поискаше главата му, можеше да се откупи с това, което знаеше за Куейл и Морс. Но засега тя беше права: най-доброто решение би било Били да се сниши за няколко дни и да изчака развоя на събитията. Все някога щеше да се наложи да каже на стареца какви ги е свършил. Може би така щеше да бъде най-добре, защото баща му имаше влиятелни адвокати и ако те се намесеха, Паркър щеше да отстъпи и да потърси компромис.

— А парите ми? — попита той.

— В жабката са.

Били я отвори. Вътре имаше плик с петдесетдоларови банкноти.

— Хиляда долара — каза Морс. — Не е зле като за една вечер.

Били почувства как светът става малко по-хубав.

— Управлявам една сграда в Обър — каза той. — Сега е свободна. Мога да остана там, ако спрем да си купя малко храна и бира.

— Звучи добре — съгласи се Морс.

Паркър успя да хване късния самолет за Бостън в последната минута и дори да се обади на Боб Джонстън в Портланд, преди вратите да се затворят. Джонстън се занимаваше с търговия с редки издания в Мънджой Хил, както и с реставриране и подвързване на стари книги. Беше малко антисоциален, като повечето хора, работещи в специализирани пазарни ниши, но като се имаше предвид по какъв въпрос го търсеше Паркър, това беше предимство. Каза му, че ще мине след единайсет, а Джонстън отвърна да не бърза, защото бездруго никога не си ляга преди един.

Паркър пъхна кутията под седалката пред себе си, без да я отваря. Нямаше никакво желание да гледа съдържанието й.

Били и Морс спряха в един магазин, за да купят чипс, колбаси, хляб, мляко и бира. Дори да й се бе сторило, че това е доста храна за сам човек, Морс не отбеляза нищо. После продължиха към Обърн. Били я помоли да спре отзад, за да не го види някой, че влиза в сградата. Зарадва се, че прозорците на горния етаж са тъмни, дори без издайническа светлина от телевизора. Може би Хеб Колдикът беше заспал… или умрял. И двата варианта устройваха Били, но вторият беше далеч по-добър.

Той слезе от колата. Морс вървеше зад него с втория плик с покупки. Били отключи.

— Оттук ще се справя и сам — каза той и се обърна, а Морс го застреля в лицето.