Джон Конъли
Жената от леса (78)

78

Гарисън Прайър отвори очи. Лежеше гол във ваната с вързани зад гърба ръце, а краката и устата му бяха залепени с тиксо. На тоалетната до него седеше жена. Бледа кожа, сиви очи и почти бяла коса под светлосинята найлонова шапка: по-скоро отмит образ, отколкото живо същество, като стара, избледняла картина.

Главата на Прайър тежеше. Насили се да я вдигне и я удари болезнено в чешмата зад себе си. Усилието изчерпа и малкото му останала енергия, така че той остана в тази поза, с неприятно забития чучур в тила си. Крайниците го боляха и едва се сдържаше да не повърне от страх да не се задави.

Гледаше жената и тя го гледаше. И колкото повече я наблюдаваше, толкова по-отвратителна му се струваше, като че ли дълбоката грозота не можеше да се скрие отблизо. Събраните в скута й ръце й придаваха едва ли не благопристоен вид на стара мома. Прайър не видя оръжие и за първи път усети нотка на надежда. Може би това беше само предупреждение — Бакерите му напомняха за дълга му към тях. Нямаше кой друг да е пратил жената в апартамента му, защото никой друг не би рискувал да нахлуе така в жилището му. Ако само успееше да я накара да свали тиксото от устата му, можеше да й каже до какъв извод е стигнал за списъка и Паркър. Щеше да я помоли да звънне един телефон и всичко да приключи. Опита се да покаже с очи, че му се гади. Искаше само шанс да обясни.

Жената вдигна ръце от скута си, показвайки малка кожена кесия. Тя изсипа съдържанието й на мраморния плот от дясната си страна: скалпели, кукички и пинсети, лъщящи под изкуствената светлина. До тях имаше квадратен найлон, който тя разгъна и облече като дъждобран. После стана и го изпъна надолу, за да покрие добре дрехите й. Накрая нахлузи чифт ръкавици.

Едва тогава отвори уста.

— Да си знаете: поискаха да бъде болезнено. — Тя избра един дълъг скалпел. — Боя се, че доста ще измърляме.