Джон Конъли
Жената от леса (86)

86

Първия път се включи гласова поща, но Гилър имаше време за втори, по-успешен опит, преди виковете откъм кухнята да стигнат до кресчендо, последвано от тишина. Чу стъпки в коридора и остави телефона. Мълис влезе. Таня стоеше зад него и плачеше.

— Хайде, махайте се — каза Мълис. — Нямаме какво повече да ви кажем.

— Много съжалявам, че избрахте този път.

— Казах нещо. Махайте се от дома ми.

На вратата се позвъни — неведнъж, а продължително, без посетителят изобщо да вдига пръст от звънеца. Зад мътното стъкло се виждаше женски силует.

— Кой е, по дяволите? — попита Мълис.

Таня се приближи до вратата.

— Не отваряй! — каза мъжът й.

— Няма смисъл — обади се Гилър достатъчно силно, за да го чуят въпреки дрънченето.

Мълис се обърна към него.

— Какво казахте?

— Казах, че няма смисъл. Не можете да я спрете.

— Искате да кажете, че тази кучка е с вас?

Таня инстинктивно сложи ръце върху корема си, сякаш така можеше да защити бебето си.

— По-добре отворете.

Очите му пареха. Усети сълза на бузата си. Плачеше за Мълис, за Таня, за нероденото им дете.

За себе си.

— Отворете и да приключваме.