Джон Конъли
Жената от леса (43)

43

Паркър отиде на погребението на Джаспър Алън. Малката методистка църква беше препълнена и тълпата от опечалени се простираше навън, под пролетното слънце. Набързо беше скалъпена уредба от високоговорители, които да предават службата. Бяха дошли представители от полицейските управления в цяла Нова Англия, които искаха да отдадат последна почит на загиналия си колега, и Паркър видя много познати лица. С някои от тях поговори, включително с Гордън Уолш, но като цяло стоеше настрани. Нямаше какво да каже. Беше виждал Алън само веднъж и му беше станал симпатичен. Това беше всичко.

Службата бе семпла: няколко химна, проповед и прощално слово от шефа на Щатската полиция в Мейн, който познаваше лично Алън. Двамата бяха израснали в Милинокет, само с година разлика във възрастта. Смъртните случаи по време на служба бяха рядкост в щата; Паркър си помисли, че сигурно се броят на пръсти, а сред тях Алън беше едва третият или четвъртият, загинал от изстрел. Служителите на закона никога не можеха да свикнат със смъртта на колегите си, дори в градовете с най-много насилие, но шокът в Мейн беше още по-голям, защото това бе един от щатите с най-малко престъпност, като се състезаваше може би единствено с Върмонт.

Паркър слушаше думите на полковника и гледаше един кос, който кълвеше във влажната пръст в сянката на църквата. Това беше първият кос, който виждаше тази година. Обикновено долитаха по-късно през март, следвани от пуйковите лешояди, а после и от червеногръдките и врабчетата през април. Да познаваш птиците, означава да познаваш сезоните — още един аспект на живот тук, който Паркър беше научил от дядо си. Дългата тишина в горите, полята и блатата най-после щеше да бъде нарушена от птичи песни.

Службата свърши. Паркър не се застоя и не отиде на гробищата. Не искаше отново да види разплаканата жена на Алън или шокираните му деца. Твърде често бе срещал скръбта, за да се товари с нея, когато не се налагаше, или да воайорства над чуждото нещастие.

Колата, използвана от убийците на Алън, беше намерена изгорена предишната вечер. Паркър научи от Уолш, че се е появила свидетелка — жена на име Лети Улет, — която твърдяла, че вечерта след стрелбата приятелят й е прибрал двама мъже недалеч от мястото, на което беше намерен автомобилът, и ги е завел у дома. И двамата изглеждали неспокойни, а по-късно тя дочула да говорят за оръжие, но не разбрала нищо повече, защото я пратили на горния етаж да зяпа телевизия и да си гледа работата.

Приятелят, който се подвизаваше под екстравагантното име Хеброн Колдикът — или просто Хеб, — се прехранваше с покупко-продажби на употребявани автомобили, а според Улет марката и моделът на изгорената кола приличаха на една, която до неотдавна стояла на паркинга до дома им. Освен това, макар и неохотно, беше признала, че Хеб Колдикът допълва доходите си с разпространение на „Оксиконтин“, кристал мет и кокаин, а напоследък и хероин.

Всичко това Улет решила да сподели с полицията, защото Колдикът, с когото живеела от осем месеца, й предложил да преспи с „Дейл“, а защо не и с „Гари“, за да ги успокои и разсее, докато самият той свърши някои неотложни неща навън. Когато възразила, че няма намерение да се чука с двама приходящи само за да се намерят на занимание — пък и за каквото и да било друго, — добрият стар Хеб, който изглеждал доста привързан към Улет, я фраснал толкова силно, че тя за кратко изгубила съзнание. Когато се освестила, Колдикът я информирал, че ще се чука с когото той каже, и й наредил да се разхубави за приятелите му, защото щяла да спи с тях, независимо какво й се иска. После я заключил в спалнята, което я навело на мисълта, че връзката им е приключила и най-доброто решение би било да избяга през прозореца и да потърси подслон другаде.

Пренощувала при приятелка, а когато чула за стрелбата по полицай от новините, заподозряна някаква връзка между убийството и гостите на Колдикът. Въпреки това й били нужни още дванайсет часа, за да реши да се свърже с полицията, като колебанията й не били лишени от притеснение за собствената й осведоменост относно наркобизнеса на Колдикът, след като и тя самата имала влечение към коката, но по малко и само през уикенда.

Въпреки подозренията си Улет първо се опитала да се свърже с Колдикът. Казала на следователите, че не го е направила, защото „искала да бъде сигурна за всичко, преди да натопи Хеб“, макар по-късно да признала, че е била готова да му прости по-ранното недоразумение, комбинирано с бой и заплаха с изнасилване, защото досега не я бил удрял и бил много щедър с коката. За жалост, когато се върнала в общата им квартира, Колдикът вече бил изчезнал заедно с двете си приятелчета, кашето кокаин и скътаните 383 долара, които Улет криела в празно пликче от чипс, залепено за задната страна на таблата на леглото. Това било окончателно предателство и Улет зарязала всички надежди за помирение с Хеб Колдикът, като решила да го прати на пангара за всичко, което може да е направил или да не е направил — и него, и скъпите му другарчета, и техните семейства, и техните родени и неродени още деца, че и кучетата им даже.

Полицията бързо установи връзка между Колдикът и някакви си Дейл Пътнам и Гари Нюхаус. Скоро властите в цяла Нова Англия и канадските им колеги от другата страна на границата щяха да ги търсят под дърво и камък, а снимките им щяха да бъдат във всички вестници и телевизии на североизтока.

Поради което на гроба на неизвестната жена щяха да останат само шепа недоволни заместник-шерифи от окръг Пискатакуа, които да се оплакват, че интересните събития пак ги подминават.