Джон Конъли
Жената от леса (90)

90

Паркър, Хилик и Шиърс решиха, че най-добре би било Паркър да говори с Лейла Патън насаме. Хилик смяташе, че всеки опит да сплашат младата жена би се увенчал с неуспех, чиято величина би била правопропорционална на размера на сплашването. Иначе казано, ако се сблъскаше с тримата едновременно, Патън би била три пъти по-непреклонна.

Когато Патън най-после излезе от заведението след края на смяната си, Паркър чакаше до колата си. Беше паркирал достатъчно далеч, за да не рискува да я стресне, но достатъчно близо, за да не може тя да се качи във фолксвагена си, преди той да я заговори.

— Мис Патън?

Тя се спря до колата си и той забеляза как бързо плъзна ключа си между средния и безименния пръст на дясната си ръка и сви юмрук. Явно нямаше да допусне да я изненадат отново. Присви очи срещу Паркър и слънцето, което блестеше зад гърба му.

— Видях ви по-рано в заведението — каза тя. — Кой сте и какво искате?

Паркър се спря малко преди да влезе в обсега й.

— Казвам се Чарли Паркър. Говорихме по телефона, но не стигнахме далеч. Сметнах, че ще бъде по-добре да се видим на живо.

Тя не се отпусна, но премести ключа в ръката си, за да отключи вратата.

— Казах ви вече: не знам нищо.

— Умират хора, Лейла, и не само тук. Мисля, че същите изверги, които са убили Доби и Естер, са убили и една жена в Мейн, след което са изхвърлили тялото й в каменна кариера. Мисля също, че ще продължат да убиват, докато не постигнат целта си.

Патън се спря и се обърна към него.

— Естер е изчезнала, не е убита. Доби загина в пожар.

— Съмнявам се, че вярвате в това, също както не вярвате, че Доби се е затрил заради един джойнт.

— Не знам в какво вярвам.

Беше я спечелил. Усещаше го по гласа й.

— Държали сте и на двамата.

— Да.

— Отделете ми тогава няколко минути. Може би знаете повече, отколкото си мислите.

— Трябва да се прибирам при мама. Тя е болна.

Паркър само слушаше. Каквото и да кажеше, нямаше да помогне. Чакаше и наблюдаваше как съпротивата напуска Лейла Патън. Тя огледа безмълвно паркинга, заведението и целия Кадилак, сякаш се чудеше как и дали някога ще успее да избяга от всичко това.

— Ако това е вярно — каза тя накрая, — вие ще спрете ли тези хора?

— Да.

— Това не е ли работа на полицията?

— Понякога аз се справям по-добре.

Лейла го премери с поглед и той като че ли не отговори на изискванията й. Паркър не го прие лично.

— Сам?

— Имам на кого да разчитам за помощ, когато се наложи.

— И досега налагало ли се е?

— От време на време.

— Сигурно можех да ви проверя в „Гугъл“, но мразя да го правя. Тръпки ме побиват от него.

— Съгласен.

— Ако все пак ви бях потърсила в нета, щеше ли да ми хареса това, което щях да намеря?

Тя вече го гледаше в очите. Паркър беше сигурен, че има какво да му каже.

— Надявам се. Може би не всичко, но по-голямата част — да. Дори аз не съм възхитен от всичко, което съм вършил.

Когато заговори отново, гласът й беше толкова тих, че вятърът едва не отнесе думите й, преди да стигнат до Паркър.

— Страх ме е, че тя ще се върне.

— Коя?

— Жената, която се опита да ме нарани.

— Тя ли го каза?

— Тя нищо не каза.

— Но…?

Патън сбърчи нос като малка животинка, надушваща хищник.

— Миришеше гадно — не като човек, който не се е къпал, а отвътре. Сигурно не разбирате какво имам предвид. Не го обяснявам добре.

Паркър се приближи.

— Будите се нощем и усещате миризмата й, като че ли е в стаята при вас — каза той. — Когато сте потисната или уплашена, я усещате в храната си. Долавяте следи от нея в разваленото мляко, отворените канали, прегазените животни по пътя.

— Да. Точно така е. Ще се махне ли някога?

— Не, не и ако ви е докоснала. Ще остане.

— И какво прави човек тогава?

— Надява се да премахне източника й от света и се научава да живее със спомена. — Паркър се усмихна. — Какво ще кажете за това: ако ми отделите малко време, аз ще говоря. Ще ви разкажа за себе си и откъде знам тези неща. Когато приключа, ако още не ми вярвате, ще си тръгна и повече няма да ви безпокоя. Ще си хвана самолета на изток и ще намеря друг начин да спра това, което се случва. Няма да ви замесвам, но…

Той не довърши изречението си.

— Но аз вече съм замесена, нали? Това щяхте да кажете.

— Да.

— И онази жена ще се върне, нали?

— Възможно е. Вие сте или пропуск и ще се върне, защото се налага, или просто обича да го прави и ще се върне, защото й харесва. При хората като нея, изгнили отвътре, обикновено е второто.

— Защо не го казахте по-рано? Можехте да ме заплашите, за да размисля.

— Не съм дошъл да ви заплашвам и нямаше защо да размисляте. Вие вече знаехте как е редно да постъпите. Просто имахте нужда някой да го потвърди. И няма да го направите за себе си. Не ми приличате на такъв човек. Ще го направите, за да спасите другите, но няма нищо лошо междувременно да спасите и себе си.

— Хубава реч.

— Често се упражнявам.

— Сигурно ви се налага. — Тя отвори вратата на колата си. — Карайте след мен.