Джон Конъли
Жената от леса (72)

72

Били Оушън спря на паркинга зад триетажната сграда в Обърн. Кооперацията беше временно изпразнена поради проблем с влагата, който формално я правеше негодна за обитание, макар Били да познаваше хора, които биха си плащали, за да живеят в нея, макар и с риск за здравето си. Малко миришеше и само глупак би сложил нещо тежко върху част от дъските, но беше по-добре, отколкото да спиш под звездите.

Били отлагаше ремонта, защото обичайният му майстор, който работеше за малко пари, но пишеше сметки за много, така че двамата с Били да си поделят разликата, се търкаляше в Окръжния затвор на Къмбърланд заради неплатени издръжки. Скоро вероятно нямаше да излезе на свобода, защото дължеше петнайсет бона за децата си, които живееха с майка си в Ню Джърси. Федералният закон забраняваше човек да живее в друг щат, ако дължи над пет хиляди за детски издръжки, което означаваше, че майстора на Били го чакат две години зад решетките и глоба до двеста и петдесет хиляди долара. Дори властите да проявяха съчувствие, той пак нямаше да се върне навреме, за да реши проблема с влагата, преди сградата да почне да се разпада. Ето защо Били беше изправен пред задачата да открие друг достатъчно подкупен изпълнител, който да го замести, а добри хора трудно се намираха.

Той отвори заключващия се багажник в легена на пикала и извади оттам торба с хранителни продукти, каса бира и бутилка „Джони Дръм Блек“. Пъхна бърбъна в джоба на палтото си, за да си спести връщането, и се запъти към сградата. Щом стигна до вратата, едно от перденцата на втория етаж потрепна.

Апартаментите имаха кухни, но Били за всеки случай беше спрял газта до приключването на ремонтите. Електричество обаче имаше, така че гостът му можеше да ползва микровълновата и да гледа дивидита на скапания телевизор. Това обаче не намаляваше мрънкането, като че ли всичко беше станало по вина на Били — а то не беше, въпреки че в момента и той тънеше до шията в лайна и единствената му възможност бе да продължава да гребе. Не виждаше как всичко това може да свърши добре. Надяваше се само да свърши някъде далеч от Обърн и самия него.

Били се качи внимателно по стълбите, като се движеше близо до стената и прескочи четвъртото и петото стъпало. При предишното му идване кракът му беше пропаднал през по-долното, което доведе до леко навяхване и дупка в дъските, напомняща на зъбата усмивка. Само предупредителното изпращяване върху следващото стъпало му спести следващата травма. Този път успя да стигне до втория етаж невредим и изрита вратата, вместо да почука, защото ръцете му бяха заети с друго. След известно шумолене и псувни на прага се появи най-издирваният човек в целия щат.

— Доста се забави — изръмжа Хеб Колдикът.

 

 

Паркър се прибра вкъщи, за да си вземе душ, но не си направи труда да си приготви вечеря. Знаеше, че Луис пътува към Портланд, и се бяха уговорили да се видят на по късен бургер в „Нош“ на „Конгресна“. Междувременно се чу с Кес Каръл, която потвърди, че няколко души са се обадили след подаването на Сребърната тревога, но нито една от забелязаните жени не приличаше на Ломбарди. Паркър не знаеше дали Мокси вече е говорил със Соланж Кориво за името Карис и събитията в Индиана, но не виждаше причини да не сподели същото с Каръл. Информацията не я зарадва, но й помогна да фокусира вниманието си. Освен това увеличаваше вероятността изчезването на Ломбарди да бъде присъединено към разследването на случая Карис, както вече мислено го наричаше Паркър, ако, разбира се, Кориво приемеше вероятността за връзка между двете.

После отново пробва да се обади на Лейла Патън. Този път не се включи гласовата поща, но след дълго, напразно звънене връзката автоматично прекъсна. Явно Патън беше изключила услугата. Поради липсата на по-добра идея Паркър включи телефона на високоговорител и продължи да натиска бутона за повторно набиране, докато междувременно кипне вода за разтворимо кафе и залъже глада си с няколко бисквити.

Накрая, на четвъртия опит, отсреща се чу женски глас.

— Ало?

— Лейла?

— Да.

— Казвам се Чарли Паркър и съм…

— Не искам да говоря с вас. Нямам какво да ви кажа. Оставете ме на мира.

Очевидно беше размислила. Паркър знаеше, че има броени секунди.

— Ерол Доби — каза той бързо. — Естер Бакмейър.

Чуваше дишането й. Поне не беше затворила.

— Не ви ли интересува какво е станало с тях?

Тя не отговори.

— Лейла?

Жената се разплака и затвори. Когато Паркър се опита да звънне отново, чу само съобщение да опита по-късно. Взе кафето си, отиде в кабинета, включи компютъра и си запази двупосочен билет до Синсинати.

 

 

Нищо чудно че Хеб Колдикът не изглеждаше добре. Имаше прободна рана вляво на торса, още една в лявата си ръка, а на гърдите си — трийсетсантиметров разрез, дълбок половин сантиметър, всичките благодарение на Дейл Пътнам, който беше показал завиден дух в последните си мигове на земята.

Колдикът реши да убие Пътнам и Гари Нюхаус още в момента, в който признаха, че са застреляли полицая. Съжаляваше, че не се е отървал от тях, преди да се съгласи да ги приюти под покрива си. Може би не трябваше и да предлага на гаджето си да се чука с единия или направо с двамата, за да му даде време да помисли, но беше късно.

Все пак бързо измисли план. Взе един бус от паркинга, скри Пътнам и Нюхаус отзад, затрупани от одеяла и боклуци, връчи им бутилка уиски, за да се погрижи за спокойното им и мило настроение, и подкара на юг, като гледаше да стои встрани от магистралите и да спазва ограниченията. Бусът още носеше името и контактите на фирма за декорация, прекратила дейността си преди година, което го правеше по-безинтересен за ченгетата от обикновен автомобил. Не го спряха нито веднъж, въпреки че задмина няколко полицейски патрула, и стигна до целта си без инциденти.

А тази цел беше езерото Пинтейл, въпреки че там от години не беше кацала нито патица, нито друга птица^[1]. Това беше сигурно най-отровният водоем в целия щат, не на последно място благодарение на навика на Хеб Колдикът да излива в него всякакви автомобилни мръсотии, включително канцерогенно употребявано масло, празни туби от антифриз и охладителна течност и стари акумулатори. Намерението му беше да добави към тях телата на двамата си спътници и да остави природата да се погрижи за тях.

На брега на езерото имаше барака, която отдавна беше занемарена, но все още имаше четири стени и голяма част от покрива си. Тъкмо към нея той поведе, донякъде против желанието им, Пътнам и Нюхаус, които вече бяха леко пияни, макар и не толкова, колкото му се искаше. Сега съжаляваше, че не бе убил първо Пътнам, но двамата мъже вървяха пред него на влизане в бараката, като Нюхаус беше втори, и му се стори естествено да пусне един куршум в неговия тил, преди да се заеме с Пътнам.

За съжаление, бързо стана ясно, че Пътнам има недоверчив характер. По-рано Колдикът беше успял да вземе пистолета му с разумния довод, че не е добре да разнася ютия, използвана срещу полицай, а Нюхаус бездруго не обичаше огнестрелните оръжия. Пътнам обаче беше задържал ножа си, за който Колдикът не подозираше до момента, в който онзи реши да го използва срещу него, докато тялото на Нюхаус още се гърчеше на пода. Успя добре да го подреди, преди Колдикът да го простреля. Да уцелиш движеща се мишена от близко разстояние, се оказа много по-трудно, отколкото хората си мислеха, особено когато въпросната мишена се опитва да те изкорми.

Фактът, че нарязан, наръган и кървящ, Хеб Колдикът успя да завлачи двете тела до брега на езерото и да завърже тежести за тях, говореше много за физическата и психическата му издръжливост, въпреки че накрая се наложи да легне на земята и да ги избута с крака във водата. Преди да потъне, Пътнам като че ли изпъшка. Колдикът не знаеше дали това са газове, или не е бил съвсем мъртъв, но се надяваше да не е първото.

После измръзнал, изтощен и примиращ от болка, Колдикът се обади на добрия си приятел Били Оушън, събрат по предразсъдъци и съзаклятник във възраждането на Клана в Мейн, за да го помоли да го прибере. Имаше и други приятели, но те бяха по-умни от Били. Щом разберяха в каква каша се е забъркал, най-вероятно щяха да го оставят да мре или даже да ускорят процеса, след което да изхвърлят тялото му някъде, където скоро ще бъде намерено и полицията бързо ще изгуби интерес. Били обаче беше негов човек и отиде да го вземе. Ето защо в момента Колдикът пребиваваше в една от по-нездравословните жилищни сгради на Оушън и се мъчеше да измисли как да се спаси от доживотен затвор.

Мъчеше го раната отляво на торса. Драскотината на ръката не си струваше да се споменава, а разрезът на гърдите вече се оправяше благодарение на комбинацията от антисептици и лепенки за затваряне на рани, но това под ребрата беше друго нещо. Колдикът бе усетил как острието се завърта вътре в тялото му, движено от ръката на Пътнам или собствената му неволна реакция. Били я почисти, доколкото можеше и даже направи няколко шева, но раната започваше да мирише и вече не само ходенето, но даже стоенето изправен му причиняваше непоносима болка.

Щом затвориха вратата, Колдикът нападна чипса, прокарвайки го с големи глътки бърбън. Били се зае да разопакова останалите покупки.

— Ти да не си майка ми? — попита Колдикът.

Били не можеше да каже, че не харесва Хеб Колдикът — ако беше така, изобщо нямаше да се стигне до тази ситуация, но и не смяташе, че приликата с майка му дава право да бъде навикван. Все пак реши да запази мнението си за себе си.

— Опитвам се да поддържам ред — отвърна той.

— Да си поглеждал около себе си напоследък?

Вярно, апартаментът не беше идеално чист, но Били не беше виновен, че Колдикът го е засипал с цигарени фасове, кенчета от бира и хартиени опаковки. Особено много го притесняваше пушенето. Ако сградата изгореше барабар с Колдикът, щяха да възникнат въпроси, на които Били нямаше да е в състояние да даде задоволителни отговори.

— А да ти резервирам стая в хотел?

— Не ми се прави на умник. Освен това тук смърди на кенеф.

Всъщност това отново бе по вина на Колдикът. Били му беше оставил препарат за банята, но той като че ли нямаше желание да го използва. Изглежда, нямаше желание дори да проветрява от време на време.

— Само предлагам. Друго не мога да направя.

— Аха, добре.

Това беше най-близкото до извинение, на което Били можеше да се надява.

Той разтовари покупките, прибра бирите в хладилника и седна срещу Колдикът. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади две опаковки „Викодин“ и една с антибиотик. За викодина се беше наложило да се изръси, но поне антибиотика намери в аптечката на майка си. Не беше доктор, но се досещаше, че инфекцията си е инфекция, а раната под ребрата на Колдикът определено беше инфектирана. Освен миризмата и болката вече имаше и температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

Колдикът размаха лекарствата.

— Браво на теб — рече той, като лапна два викодина и ги прокара с бърбън. Антибиотиците глътна на сухо.

— Може би ще успея да намеря някого да погледне раната.

Във филмите хората като Хеб Колдикът си имаха послушни доктори, към които можеха да се обърнат за помощ, или размахваха пистолети под носа на ветеринари, за да ги излекуват. Колдикът обаче не познаваше нито един лекар, който би рискувал да попадне в затвора заради него, а Били не можеше да допусне някой да заплашва с оръжие д-р Ниан, която се грижеше за френската булонка на майка му и беше много мила жена.

— Няма нужда — отказа Колдикът, — нали вече имам антибиотици. До няколко дни ще съм на крака.

Били се почуди дали наистина си вярваше. Може би викодинът действаше по-бързо от очакваното.

— Трябва да се погрижим за нея, за да помислиш какво ще правиш оттук нататък — настоя Били. — Не мога постоянно да идвам с торбите. Някой ще забележи.

— И какво от това? Имотът си е твой. Единственото, с което изпъкваш на тази улица, е, че си бял.

Прав беше. Този район напомняше на „Кенеди Парк“ в Портланд, където беше пълно със сомалийци, етиопци и малайци и където ходеха новинарските екипи от Мейн, когато искаха да гарантират етническо многообразие пред камерите.

— Знам един тип. Изхвърлиха го от медицинския факултет, но все пак изкара първите три години. Той…

— Били — прекъсна го Колдикът, — зарежи това.

Били се натъжи от този намек за примирение. Не искаше Колдикът да се отказва. Не беше въпрос само на сантименталност: той трябваше да се махне от тази сграда, защото всеки момент старецът можеше да реши сам да провери как вървят нещата и тогава всички надежди за „Чайката“ и други барове щяха да се изпарят яко дим. Но също така знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с Колдикът, който по природа си беше упорит и твърдоглав.

— Добре.

Той хапна малко чипс и си взе бира от хладилника. Още не беше изстинала, но му беше все едно.

— Мисля, че пикапът ми е бил вдигнат във въздуха от един негър — подхвърли той.

— Мамка му. Как разбра?

— От един човек, който работи за баща ми.

— Кой?

— Дийн Харпър. Уволниха го, задето ми каза.

Били много съжаляваше за станалото. Освен това се страхуваше да не налети на Дийн, когато е пиян, защото беше сигурен, че ще го пребие на място.

— Имах предвид кой негър.

— Нямам представа.

— А смяташ ли да разбереш?

— Да.

— Как?

— И това не знам.

— Ако бях на себе си, щях да ти помогна. Дори да не хванем верния, ще грабнем някой от улицата и ще го накараме да плати за греховете на брат си. Бездруго всичките изглеждат еднакво.

Колдикът се изсмя и Били се засмя с него, макар да не мислеше, че наистина изглеждат еднакви. Не ги харесваше, но не мислеше, че изглеждат еднакви.

Той включи телевизора и двамата заедно гледаха някакъв филм с ченгета, докато Колдикът задряма. Не беше сигурен, че го е усетил, когато си тръгваше. Погледна нагоре към прозорците на апартамента. Плътните завеси скриваха светлината от телевизора, а крушки в лампите бездруго нямаше. Единствената следа от човешко обитание бяха изхвърлените останки от храна.

Били се почуди какво би станало, ако спре да идва; все едно да спре да храни птица в клетка. Може би Хеб Колдикът просто щеше да умре. Или щеше да се опита да се махне оттам, слизайки мъчително по стълбите, докато стигне до петото стъпало отдолу нагоре, което с малко късмет щеше да се продъни под тежестта му и с помощта на вече пробитото четвърто стъпало да прати Колдикът в мазето. Но пък можеше да успее да стигне до улицата и да стъжни живота на Били.

Той се качи в пикапа си и запали двигателя, но остана поне пет минути на място. Гледаше мрака навън и си мислеше, че нещата май няма да се оправят.

Никога.