Джон Конъли
Жената от леса (31)

31

Куейл следеше новините за женското тяло, открито в гората. Те, естествено, предизвикваха интереса му, но той имаше твърде малко контакти в тази част на света и съвсем никакви — сред силите на закона. Възможно беше това да са останките на Карис Ламб, но можеше да са и на друга млада жена. Докато не бъдеше установена самоличността й, Куейл щеше да продължи лова си. Дори това да беше Карис, трябваше да разбере кой я е заровил там.

Куейл знаеше, че Карис Ламб е получила името на Маела Ломбарди, от която да потърси помощ и подслон в Мейн. След като Карис беше показала готовност да повери сигурността си в ръцете на Доби и Бакмейър без отрицателни последици, Куейл смяташе, че е много вероятно да е направила и следващата стъпка и да се е свързала с Ломбарди след пристигането си в щата.

Ломбарди живееше на Орчард Роуд в Кейп Елизабет, недалеч от голямото начално училище „Понд Коув“ на Скот Дайър Роуд, в което беше преподавала много години. „Орчард“ беше цялата в дървета, а къщите — добре поддържани. Домът на Ломбарди беше една от най-малките. Когато видя скиците в интернет, Куейл си помисли, че точно в такава къща би живяла самотна пенсионирана учителка — едноетажна, с двойни прозорци от двете страни на входната врата, две стаи, в една от които едва се побира спалня, другата — малко по-голяма, дневна, преливаща в кухня, една баня. Беше разположена малко встрани от пътя, в сянката на зрели храсти и плетове. Нямаше гараж, а алеята беше празна. Това не притесняваше Куейл. Той не възнамеряваше да ходи там през деня. На „Орчард“ нямаше улично осветление, така че през нощта единствената светлина щеше да идва от верандите и прозорците на къщите. Нямаше да бъде трудно да стигнат до Ломбарди, а след като двамата с Морс проникнеха в къщата, щяха да имат достатъчно време. Щяха да изтръгнат нужната им информация, а след това Ломбарди щеше да изчезне. Куейл щеше да остави Морс да се погрижи за това.

И така, знаеха къде живее Ломбарди, а също и как изглежда. Имаше снимка на дъртата даскалка в местния вестник от пенсионирането й, а името и физиономията й редовно изскачаха в бюлетините на Дружеството за историческо съхранение на Кейп Елизабет, Образователната фондация, Мемориалната библиотека „Приятели на Томас“ и Лигата на жените гласоподаватели. Куейл се чудеше защо Ломбарди не се е омъжила и няма свои деца. Смяташе да я попита, преди да умре. Надяваше се да не чуе някоя сантиментална дрънканица от типа, че всички ученици били нейни деца. Не беше сигурен, че ще го понесе.

— Къде искаш да отидем? — попита Морс.

Тя шофираше. Куейл така и не се беше научил и нямаше желание тепърва да го прави на този етап от съществуването си. Беше особено признателен за присъствието й в тази страна на огромни автомобили. Отново закопня да приключат час по-скоро с работата си тук, за да се прибере в Лондон — град, в който можеше да отиде пеша до където си поиска или да се качи в уютно черно такси, дори да се слее в тълпата на метрото, въпреки че вече рядко се отдалечаваше от реката.

— Далеч от хората — отвърна той.

— Искаш ли да се върнем в хотела?

Бяха отседнали като семейство в един мотел до „Мейн Мол“ под имена, които съществуваха само върху кредитните карти на временни сметки, открити за избраните им самоличности.

— Не. Намери място, от което мога да погледам морето.

Макар и градска твар, Куейл намираше успокоение в ритъма на океана, в прилива и отлива на водите му.

Поне в този свят.

— Знаеш ли — каза той, докато пътят се виеше пред тях, — смята се, че солта призовава сол; затова ни тегли морето, от което сме произлезли. Аз обаче не мисля така.

— Аха?

Морс не отделяше очи от пътя и с нищо не издаваше интерес, но тя по принцип рядко го правеше. Тялото й може да беше запазило някаква повърхностна топлина, но в сърцевината си Морс беше по-студена дори от Куейл. Най-доброто, на което беше способна, бе мъгляво безразличие.

— В следващия живот ни чака велик океан, в който ще се влеят всички души.

— Даже и твоята?

Куейл я погледна, за да види дали се опитва да се пошегува, но тя беше сериозна. Все пак не можеше да се отрече наличието на сурово остроумие и може би нотка на любопитство. Не беше обичайно Куейл да говори така.

— Не, не моята. Говоря за простосмъртните.

— А защо не и твоята?

— Защото ми е обещана забрава.

— А моята?

— Мисля, че ти ще влезеш във водата. Ще бъдеш съдена.

Морс замълча. На бялата линия пред тях беше кацнала чайка и кълвеше някакво умряло животно. Тя намали, за да й даде време да излети.

— Това притеснява ли те? — попита Куейл.

Тя се обърна към него; колата беше почти спряла. Очите й имаха характерния сив цвят на мръсната пяна в онези езера, които и най-ожаднелите животни отбягваха. Морс му беше отредена още от малка и беше отгледана от поредица от грижливо подбрани приемни родители — докато не стана млада жена, готова да отиде при него, когато държавата вече не се интересуваше от нея. Беше много добра. Може би най-добрата от всички, които го бяха съпътствали през годините.

— И преди съм ти казвала — вярвай в каквото искаш, но аз лично не мисля, че има нещо отвъд този свят. В крайна сметка на всички ни е писана забрава.

— Ами ако грешиш? А ти грешиш.

— Другият свят не може да бъде по-лош от този.

Куейл знаеше всичко за миналото й и за това, което беше изтърпяла, преди да се озове под негова закрила. Верността й към него беше дълбока и безусловна, но не можеше да се каже, че не е свързана и с онова, което неговото влияние й бе помогнало да стори с насилниците си. Куейл гледаше на това като на част от възпитанието й, а Морс беше достатъчно интелигентна, за да съзнава, че удовлетворявайки желанието си за мъст, се е превърнала в създание на Куейл. Цената обаче си струваше. Каквото и да бе преживяла като дете, тя успя да го върне десетократно на мъчителите си, изцяло благодарение на Куейл. Той й беше донесъл покой.

„Грешиш и за този свят, и за другия“, искаше да й каже Куейл, но си замълча. Кой беше той, та да спори за величината на страданието с човек, вече преминал през ада?

„И си обречена.“