Джон Конъли
Жената от леса (69)

69

Паркър седеше в кантората на Мокси Кастин. Адвокатът беше записал всички разговори с мъжът, който твърдеше, че е погребал неизвестната жена, и заедно ги прослушаха два пъти.

— Местен е, вероятно от Пискатакуа — каза Паркър, потвърждавайки впечатленията на Кастин. — Но това го разбрахме още от местоположението на гроба.

— Изглежда, детето е при него или поне знае къде е.

— При него е. Иначе нямаше да се обади.

— Което означава, че е притеснен. Мислиш ли, че може да го нарани?

— Ако казва истината, значи е изпълнил последната молба на майката да се погрижи за сина й. Защо му е да го наранява сега? Ако е искал да го направи, нямаше да си прави труда да се обажда. Всъщност не знам защо въобще е решил да ти се обади.

— Не е тайна, че разследваш случая, даже те даваха по телевизията — напомни му Кастин. — Преди си работил за мен, така че не е трудно да се предположи, че аз съм замесен или посреднича по някакъв начин. Предполагам, че иска да сключи сделка, което би било по-лесно, ако сам направи първата стъпка, отколкото ако чака ченгетата — или ти — да почукате на вратата.

— Дали е женен?

— Май да. Каза „ние“, така че има или е имал някаква връзка.

— Трудно е да се откажеш от дете, което си отгледал от пеленаче.

— Може би се надява да не се стига дотам.

— Какви са шансовете?

— Малки.

— Дори ако им помогнеш?

— Дори и тогава.

— Няма да му хареса да го чуе. Ако пак се обади, разбира се.

— Затова няма да му го кажа — отвърна Кастин. — А той ще се обади, сигурен съм в това.

Слънцето вече залязваше, Паркър беше уморен. Беше оставил съобщение на Лейла Патън, но тя още не бе върнала обаждането му. Надяваше се да не е размислила. Нямаше желание да пътува чак до Индиана, за да я търси, още повече когато не знаеше дали има какво да му каже. От друга страна, беше изминавал и по-дълги разстояния при по-малки шансове за успех, а те му се бяха отплащали.

— Как ще се справим с полицията? — попита той.

— Трябва да се срещнем с него, а за целта е нужно доверие — отвърна Мокси. — Няма да го предам на ченгетата, докато не чуя неговата версия.

— Поне потвърди името, което ни даде връзката на Моли Боу.

— Карис — каза Мокси, като че пробваше как звучи. — Май не съм срещал друга жена с това име.

— А ти си срещал предостатъчно.

— Проблемът е, че за повечето съм се женил. Плащам издръжки колкото националния дълг.

— Трагедия. Трябва да се обадим на Кориво, за да й кажем името.

— Искаш ли ти да й звъннеш?

— Не, мисля, че ти трябва да го направиш. Ако предложиш пълно съдействие, това може да ни бъде от полза, когато убедим онзи да дойде с момченцето. А и тя бездруго ще ми се обади, след като говори с теб.

Мокси сплете пръсти върху шкембето си. Костюмът, ризата и вратовръзката му бяха копринени и несъмнено скъпи, но при все това му стояха ужасно. Паркър го познаваше от години, но още не знаеше дали нарочно си избира неподходящи дрехи, или всяка дреха разваляше кройката си върху неговото тяло. Това, мислеше си той, беше една от големите загадки на живота.

— Тревожиш се за Маела Ломбарди — отбеляза адвокатът.

— Още повече след като Моли Боу ми разказа за случилото се в Кадилак, Индиана.

Паркър отново изпитваше познатото чувство, че е заобиколен от множество различни парчета, без да знае дали част от тях или всичките са свързани помежду си, или изобщо нямат никаква връзка. Предизвикателството беше да не се изкуши да съзре закономерност там, където такава липсваше, защото това би го отдалечило от истината. Беше се научил да разследва всяко парченце само по себе си, без да изпуска от поглед възможните начини за сглобяването им в обща картина. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че всяко парченце подлежеше на множество различни интерпретации. Всяко нещо беше едновременно знак и означено. Практическата криминология приличаше на семиологията. Ако живее достатъчно дълго и много му доскучае, помисли си Паркър, можеше да напише учебник по въпроса.

— Искаш ли да отидеш там? — попита Мокси.

— Къде, в Индиана ли?

— Да.

— Ти бил ли си някога в Индиана?

— Не. И май не познавам никого, който е бил. Ти ще си първият.

— Не съм казал, че ще отида.

— Аз не те попитах дали ще отидеш, а дали искаш. Това са два различни въпроса.

— Не съм забелязал кога сте се произнесли, Ваша чест.

— Стари навици.

Паркър наистина нямаше желание да пътува до Индиана, но Лейла Патън не отговаряше на обажданията, а той се притесняваше, че може да избяга. Ако всичко беше наред, пътуването щеше да му отнеме една-две нощи извън дома. Имаше директни полети от Бостън до Синсинати, най-близкото летище до Кадилак, което щеше да му спести прекачването. И все пак това беше Индиана. Не че имаше нещо против щата, просто не му се ходеше там.

— Май гориш от нетърпение да се отървеш от мен — отбеляза той.

— Ни най-малко. Но ако изчезването на Ломбарди е свързано със смъртта на този Доби и изчезването на Бакмейър, значи някой е готов да докопа детето на всяка цена.

— В такъв случай мъжът, който ти се е обадил, си има по-съществени проблеми от нас и полицията.

— Възможно е вече да го е разбрал и затова да търси помощ.

— Още една причина да се срещнете колкото може по-скоро.

— Ще направя всичко възможно. Междувременно се прибери да си починеш. Изглеждаш уморен. Не обичам да те гледам такъв. Причиняваш ми душевен смут. Ще ти предам какво е казала Кориво.

Паркър вече беше на вратата, когато Мокси извика, като някаква охранена версия на Коломбо:

— Нещо ново от Боби Оушън и малоумния му син?

— Не.

— Добре. — Мокси се върна отново към книжата си. — Този шибан хлапак е голяма беля.