Джон Конъли
Жената от леса (3)

3

Кадилак, в щата Индиана, далеч не беше най-интересното място, но и не беше напълно сиво. Разполагаше с основната инфраструктура, необходима за минимално човешко удовлетворение — училища, барове, ресторанти, бензиностанции, два търговски центъра, няколко завода — без нищо, доближаващо се до сърце или душа, поради което беше по-малко град от някои селища, върнати сякаш от оня свят към някакво подобие на живот.

Една табела в северните покрайнини оповестяваше побратимяването на града с Кадилак в щата Мичиган, въпреки слуховете, че събитието се е приело като неприятна изненада от жителите на последния — нещо като откриването на неподозиран брат, живеещ извън закона и дебнещ невинни странници, което вероятно обясняваше липсата на сходни рекламни материали по темата в Мичиган.

Или пък, мислеше си Лейла Патън, побратимяването е било подписано, без никой от Мичиган да си е направил труда да посети града в Индиана, и едва когато този пропуск е бил поправен, жителите на Мичиган са осъзнали грешката си и са решили да не споменават повече за връзката си с едноименния си побратим. Единственото, което знаеха хората в Кадилак, Индиана, бе, че никой от Кадилак, Мичиган, не е откликвал на опитите им за комуникация от много години насам и нямаше смисъл да пращат някого, който да разбере защо, тъй като Северен Мичиган беше твърде далеч, за да се разкарва напразно.

Доколкото й беше известно, мичиганският Кадилак беше кръстен на френския изследовател Антоан дьо Ламот-Кадилак — основателят на Детройт, но това се бе случило чак към края на деветнайсети век. Преди това градчето се казвало Клам Лейк — смотано име, откъдето и да го погледнеш^[1]. От друга страна, никой в Кадилак, Индиана, не знаеше откъде се е взело названието на техния град. Най-правдоподобното обяснение беше, че някога на главната улица се е появил „Кадилак“ и някой местен е останал толкова шашнат от тази демонстрация на прогрес, че до края на дните си е говорил само за това. По същата логика Кадилак можеше да се казва Самолет, Феминист или Евреин.

Е, може би без последните две, реши Лейла.

Лейла Патън беше на двайсет и четири, с мъдростта на петдесетгодишна. Ако младежта в градчето се делеше естествено на два лагера — онези, които се надяваха (или се бяха примирили), че ще работят, гледат семейство, остареят и бъдат погребани в Кадилак, и онези, които възнамеряваха да си бият камшика при първа възможност, то Лейла представляваше екстремното крило на втората групировка. Баща й почина, когато беше на седемнайсет — аневризма на пода на металопреработващата фабрика, в която беше работил на смени през целия си живот; отиде си, преди линейката да стигне до портите. Майка й нямаше този късмет. Нейното умиране — от левкемия — беше дълго, бавно и протяжно. Нямаха достатъчно пари, за да наемат болногледачка, така че цялото бреме по грижите за нея падна върху плещите на Лейла и помощта на неколцина приятели и съседи. По тази причина се наложи да откаже стипендията в Музикалния факултет „Джейкъбс“ на Университета на Индиана в Блумингтън. Увериха я, че стипендията ще я чака, докато обстоятелствата й позволят да продължи образованието си, но Лейла виждаше как това възможно бъдеще постепенно се изпарява. Така се случваше с живота: изплъзваше се минута по минута, час по час, все по-бързо и бързо, докато целият се изниже. Човек усещаше как се отдалечава — точно в това беше проклятието — и колкото повече се мъчеше да се вкопчи в него, толкова по-бързо му се изнизваше между пръстите.

Което и беше причината за невидимите изгаряния от въже по дланите на ръцете й.

Цялото това нещо — смъртта, болестите, отложените или отхвърлените възможности — не помогна на Лейла да обикне повече родния си град, особено след като се налагаше да работи като сервитьорка в „Добис Дайнър“. Това означаваше всеки божи ден да обслужва поне половината задници в Кадилак, а другата половина — на следващия ден. Парите обаче й бяха нужни: стипендията беше щедра, но не толкова, че да мине без допълнителни средства, ако не искаше да живее на ориз и фасул. Спестяваше колкото можеше, но болестта на майка й всмукваше парите като вакуум, а бедните умираха по-трудно от богатите.

Така минаваха дните й: в чистене, придумване, готвене, спане, сервиране и свирене на пиано у дома или, благодарение на благоволението на някогашния й учител по музика в гимназията — на по-хубавия инструмент в училищния кабинет. И в молитви: молеше се за чудо, молеше се болките на майка й да свършат, молеше се в „Джейкъбс“ да имат търпение, молеше се някой ден да види как Кадилак се смалява в огледалото на колата й и после изчезва, за да не го зърне никога повече.

О, и в ядно кипене. Отвътре постоянно й кипеше, защото, ако случайно не е станало ясно, Лейла Патън мразеше Кадилак в червата си.

 

 

Наближаваше девет и половина вечерта в събота и „Доби“ скоро щеше да затваря. Лейла беше една от последните работещи сервитьорки, както почти винаги през уикендите. Това не я притесняваше особено — тя нямаше толкова много приятели, че да се затруднява с графика. Освен това се погаждаше добре с главния готвач, Карлос, и най-вече със самия Доби, който никога не си вземаше почивни дни и живееше във фургон зад заведението, където от време на време се забавляваше с една местна вдовица на име Естер Бакмейър.

Доби беше нисъчък, пълен мъж, който преваляше шейсетте, с тънка коса, която, ако времето налагаше носенето на шапка, при свалянето на въпросната шапка щръкваше право нагоре. Доби беше роден в Елкхарт, но се беше преместил в Кадилак още като дете, когато майка му се залюбила с някакъв механик на име Ленард, съсобственик на тогавашния единствен гараж в града. Доби започнал работа за брата на Ленард, който притежавал един от осемте ресторанта в Кадилак, от които сега бяха останали само четири. Когато дошло време да се оттегли от бизнеса, Доби отдавна бил посочен за негов наследник.

Доби беше единственият жител на Кадилак, който всяка сутрин получаваше „Ню Йорк Таймс“ на прага си; абониран беше също така за „Ню Репъблик“ и „Нешънъл Ривю“, както и за „Ню Йоркър“, от който изрязваше картинки, които лепеше на плексигласа около касата. Освен големия фургон, в който живееше, притежаваше още три по-малки, в които се помещаваше библиотеката му — Доби беше утвърден търговец на стари и редки книги. Във фургоните имаше и походни легла, на които през годините пускаше да спят разни бездомници в замяна на лека домакинска работа. Някои оставаха само няколко нощи, други — по седмица-две, но малцина се задържаха по-дълго. Повечето бяха млади жени, всичките бяха изтощени и уплашени. Лейла се беше сприятелила с някои, но не виждаше смисъл да любопитства и рядко научаваше нещо за живота им. Имаше обаче и изключения: Алис — момичето, което й показа белезите от изгорено по корема и гърдите, където баща й си гасял цигарите; Хана, чийто съпруг обичал да наказва прегрешенията — реални или въображаеми, като й вади по един зъб за всяко престъпление; и…

Не, по-добре да не мисли за тази, последната, за да не би да каже името й на глас.

В крайна сметка момичетата продължаваха по пътя си или идваха по-възрастни жени с коли да ги вземат. В това, което правеше Доби, нямаше и намек за непристойност, а жителите на Кадилак — в пристъп на човечност, който Лейла се опитваше да игнорира, за да спаси собствените си предразсъдъци — или се правеха, че не виждат, или даже му помагаха, като се грижеха да поддържа сносни запаси от удобни дамски дрехи, тоалетни принадлежности и хигиенни материали.

Естер Бакмейър също участваше. Тя беше доброволец на „Планирано родителство“ в Ню Олбъни и успяваше да помогне много на някои от жените. Естер беше едра, рязка и не търпеше глупости от никого. Не всички одобряваха маниерите й, но те не бяха виждали как утешава шестнайсетгодишно момиче, заразено с венерическа болест от пастрока си. Доби я обичаше тихо, по своя си начин, а тя него — свирепо, по своя си.

Понякога, най-често след една-две-три бири, Доби с копнеж говореше на Лейла колко би искал да види Ню Йорк или столицата Вашингтон, а после си лягаше и забравяше за съблазните на големите градове. Веднъж беше ходил в Чикаго. Твърдеше, че преживяването е било интересно, макар и скъпо, а бирата не била вкусна. Веднъж Лейла го попита защо е останал да живее в Кадилак, след като явно не му пукаше за града повече, отколкото на нея.

— О — отвърна Доби, — виждам как хората скачат насам-натам и си мислят, че ще бъдат по-щастливи във Форт Уейн или Саут Бенд…

Това, според Лейла, говореше красноречиво за нагласата на хората тук: дори когато Доби мечтаеше за бягство, той не излизаше извън границите на Индиана. Това, което тя не можеше да разбере, а Доби или не искаше, или не успяваше да обясни, беше как един мъж, който даваше убежище на хора в нужда и явно се интересуваше достатъчно от широкия свят, за да чете редовно „Ню Йорк Таймс“ и толкова много списания, че да се чувства виновен за цяла гора, се замисля за прекрачването на границите на щата само когато е пил, а щом изтрезнее, неизменно решава да си остане там, където е.

Но Лейла Патън беше още много млада.

— … Само че не разбират, че всъщност се мъчат да избягат от себе си. Аз съм толкова щастлив тук, колкото щях да бъда навсякъде другаде. Имам бизнес, имам книги, имам Естер. Когато умра, ще се съберат неколцина души да ме изпратят и ще кажат, че храната ми е била добра и винаги съм връщал точно ресто. Ти… ти си друго нещо. Ти имаш талант и ако останеш тук, ще се сбръчкаш и умреш. Но помни: когато най-сетне заминеш, остави горчивината си тук. Не я мъкни навсякъде със себе си.

Лейла не смяташе, че Доби разговаря така с другите сервитьорки; със сигурност не и с Корби Брейди, с която затваряха заведението тази вечер. Корби пушеше много, ядеше боклуци, спеше с боклуци и притежаваше онази неприятна хитрост, която в определени кръгове минаваше за интелигентност. Двете с Лейла се понасяха взаимно, но на ръба.

В момента Корби беше заета да наблюдава един от клиентите, което в нейния случай минаваше почти за симпатия. Мъжът бе дошъл сам, седнал на масата в ъгъла до прозореца, с гръб към стената, и си беше поръчал кафе и парче от прочутия ябълков сладкиш на Доби. Носеше сиво сако от туид с бледо каре, син кадифен елек, бяла риза с отворена яка и тъмни панталони. Кафявите му туристически обувки изглеждаха току-що лъснати. Беше преметнал синьото си палто на стола до себе си, но бе оставил шала си — тънко изделие от червена коприна, вързано хлабаво на врата му, което явно служеше повече за стил, отколкото за топлина. Дори Лейла, която беше висока за възрастта си, трябваше да вдигне глава, за да го погледне, когато влезе; със сигурност беше над метър и осемдесет на ръст. Изглеждаше петдесет и пет-шейсетгодишен, а боядисаната му тъмна коса беше сресана на път отляво и падаше свободно над челото му. Имаше високи скули и хлътнали кафяви очи, донякъде скрити зад слабо тонираните стъкла на очилата му, през които четеше, както Корби с изумление установи, томче с поезия. „Бохем“ според Лейла беше най-точното определение: достатъчно екзотичен, за да е напълно възможно, ако беше минал оттук преди век, градчето да бъде кръстено на него.

Стори й се, че Доби също го наблюдава внимателно, но като че ли не беше особено впечатлен от това, което вижда.

— Предупредете, че след няколко минути затваряме — нареди той на сервитьорките.

Лейла погледна часовника. Беше едва без двайсет, а Доби обикновено беше стриктен в тези неща.

— Сигурен ли си?

— Да не би ти да си станала шефът?

Въпросът не прозвуча хумористично. Доби рядко говореше остро на хората, но когато го правеше, най-добре беше човек да го послуша.

Лейла имаше две маси — и двете с възрастни двойки, които познаваше и които бездруго се канеха да си вървят, а Корби имаше само непознатия. Лейла я видя как му занесе сметката. Слабите пръсти на мъжа се протегнаха към нея като краката на паяк, опипващи въздуха пред себе си, и надвиснаха над листчето, без да го докоснат. Погледът му остана все така вперен в книгата.

— Не искам да ви безпокоя — каза Корби, — но тази вечер затваряме по-рано.

Мъжът вдигна показалеца на лявата си ръка в знак за търпение и тишина, докато дочете стихотворението си на страницата, отбелязана с червен книгоразделител, твърде сходен с цвета и тъканта на шалчето му, след което затвори книгата.

— И защо така? — попита той.

— Няма клиенти.

Той се огледа, като че ли за първи път забелязваше обстановката наоколо.

— Съжалявам, не исках да ви задържам.

Мъжът погледна към Доби, който броеше парите в касата. Доби вдигна очи, сякаш усети погледа му, но не ги задържа върху него.

— О, не, не ни задържате — увери го Корби. — Тепърва трябва да чистим. Какво четете?

— Робърт Браунинг.

— Май не съм го чувала.

— Много поезия ли четете?

— Не чак толкова.

— Ето защо.

Той се усмихна. Усмивката му не беше неприятна, но Лейла не усети и никаква топлина в нея. Все едно наблюдаваше опит на хладилник да изразява чувства.

— Харесва ми акцентът ви — продължи Корби. — Британец ли сте?

— Англичанин.

— Има ли разлика?

— И още как. Ябълковият сладкиш беше много добър.

Той бръкна в сакото си, извади кафяв кожен портфейл и сложи две банкноти от десет и пет долара върху сметката.

— Това е много. Сметката е за не повече от седем.

— Няма проблем. Благодаря за тишината и спокойствието. Бяха добре дошла отмора след изнурителния ден.

Корби не знаеше какво означава „изнурителен“, но останалата част от думите й хареса.

— И аз благодаря. В града ли ще останете тази вечер?

На Лейла й се стори, че въпросът прозвуча по-интимно, отколкото беше целта му, но с Корби не можеше да знаеш.

— Зависи. Имам малко работа, която трябва да свърша, но мисля, че ще стане бързо, а понякога години неуспехи се отплащат за минута^[2].

Усмивката на Корби, която не слезе от лицето й през целия разговор, направи всичко възможно да си остане там напук на пълното неразбиране.

— Е, лек път. — Корби понечи да си тръгне, но изведнъж й хрумна нещо и се обърна. — Я ми кажете, вие да не сте актьор?

— Всички сме актьори, госпожице.

Корби се замисли.

— Аз не съм.

— Е — отвърна непознатият със същия неизменен тон на развеселено снизхождение, — значи сте прецакана.

Той стана под зяпналия поглед на Корби, кимна за довиждане на Лейла и Доби и излезе навън. Лейла не можа да сдържи смеха си.

— За бога, Корби — каза тя.

— Знам. Какъв лайнар.

Което само разсмя Лейла още повече, защото Корби, при всичките си недостатъци, почти никога не ползваше нецензурни думи. Тя продължаваше да ходи на църква всяка неделя, макар в града да се говореше, че Корби Брейди стои на колене по-често извън църквата, отколкото в нея, а устата й е пълна с нещо повече от молитви.

Лейла се огледа да види реакцията на Доби, но той се беше запътил към офиса си.

— Странна работа — каза Лейла.

— Кое? — не разбра Корби.

— Ти му пожела лек път, но аз не чувам кола.

Лейла отиде до прозореца и погледна паркинга пред заведението. Беше празен. Корби потвърди, че отзад са паркирани само колите на персонала. Заведението се намираше в самия край на Кадилак и след него нямаше даже тротоари. В посока към града светеха няколко улични лампи, но под тях нямаше и следа от човека, който току-що си бе тръгнал от ресторанта. Тя отиде до вратата и я заключи.

— Аз ще затворя — каза Доби, който се появи в този момент. — Вие се прибирайте, момичета.

Това също беше необичайно. За Доби съботните вечери означаваха някоя и друга бира с персонала, често съпроводена от чиния с хамбургери, приготвени от самия него.

— Карлос — извика той готвача, — погрижи се тези момичета да стигнат, закъдето са тръгнали. Карай след тях, ясно?

Лейла и Корби живееха в западната част на града, а Карлос — в източната. Изглеждаше безсмислено да се разкарва толкова. Кадилак можеше да има много недостатъци, но не беше опасно място. В пределите му не беше ставало убийство повече от десетилетие, а най-големият риск за живота беше да те блъсне пиян шофьор — форма на смъртност, която Кадилак, подобно на много други малки градчета, добре познаваше.

Лейла се приближи до Доби.

— Всичко наред ли е? — попита тихо тя.

— Да, съвсем. Просто за мое спокойствие.

— Познаваш ли този човек?

Доби се замисли.

— Никога не съм го виждал.

— Е, тази вечер определено навакса за изгубеното време. Наблюдаваше го така, сякаш крои да ти отмъкне всички прибори.

— Не ми хареса, това е. Без причина.

— Да се обадим ли в полицията?

— И какво ще им кажем? Че някой е седял тук и е чел поезия? Доколкото ми е известно, не е противозаконно. Просто съм неспокоен. С възрастта човек става по-подозрителен. Тръгвай, моето момиче. Работното ти време свърши, а съм твърде беден, за да плащам извънредни.

Лейла взе палтото и чантата си от стаичката на персонала и излезе заедно с Карлос и Корби през задната врата.

— Мислиш ли, че беше педал? — попита Корби.

— Кой?

— Онзи, британецът. Беше облечен като педал, пък и тази поезия…

— Божичко, Корби, толкова си…

Доби затвори вратата след тях и Лейла чу щракването на ключа. Докато излезе от паркинга след „Доджа“ на Корби, следвана от пикапа на Карлос, в заведението вече беше тъмно. Първо стигнаха до къщата на Корби; Лейла и Карлос изчакаха, докато тя се прибере, и продължиха още една миля нататък до дома на Патън. Лейла спря, слезе и се приближи до Карлос.

— Притеснявам се за Доби.

Карлос беше на крака от десет часа, а на другата сутрин бе първа смяна. Мечтаеше си само за леглото, но харесваше Лейла, а Доби — още повече.

— Ако кажеш, ще отида да го проверя.

— Благодаря ти.

Лейла се върна при колата си, паркира я и се отправи към входа. Едва когато вратата се затвори зад гърба й, Карлос обърна пикапа и се върна в заведението.