Джон Конъли
Жената от леса (65)

65

Ако някой още вярваше, че Съединените американски щати са безкласово общество, достатъчно беше да влезе в Бостънския колониален клуб, за да осъзнае грешката си. Но тъй като всички, които вярваха, че Съединените американски щати са безкласово общество, трудно биха получили членство в Колониалния клуб или достъп до резиденцията му на Къмънуелт Авеню, освен през входа за обслужващия персонал, те спокойно можеха да съхранят илюзиите си. Сградата имаше величествено стълбище, на което съперничеше само Метрополитан Клуб в Ню Йорк, огромна кутия за пури и винена изба, оценявана на седемцифрена сума. В едно безкласово общество такова място не би могло да съществува.

Никой не молеше да бъде приет в Колониалния клуб; подобна дързост гарантираше доживотен отказ. Поканените предоставяха банковите си сметки, без да питат за цената на членството. Споменаването на пари би предизвикало внезапно и необратимо оттегляне на поканата, както и осъзнаване, че финансовото им състояние не е толкова стабилно, колкото са си мислили. Оттеглянето, а дори и пропуснатото подновяване на членството в Клуба се отразяваше на акциите, а слуховете, възникнали от подобни инциденти, бяха довели до поне две самоубийства.

В Стария свят класата се определяше от кръвта: колкото по-стара беше кръвната линия, толкова по-големи бяха претенциите за аристократизъм. В Новия свят основният показател бяха парите: по-старите пари означаваха по-добра класа. А в Колониалния клуб повечето пари бяха много стари. Списъкът с правила беше дълъг, но можеше да се сведе до следното обобщение:

Без просташки демонстрации на богатство.

И без бедняци.

 

 

Куейл пристигна в Клуба малко преди пладне и веднага беше въведен в сумрачното фоайе, където записаха името му и го поканиха да влезе през вътрешната врата. Там го очакваше друг служител, който го придружи до една от по-малките частни зали. Главният Бакер вече седеше на единствената маса в помещението, предназначена за четирима, но приготвена за двама, и пиеше сухо шери преди обяда.

Двамата мъже не си подадоха ръце. Не бяха нито приятели, нито колеги или бизнес партньори. Не ги свързваше нищо, освен съглашенията, които бяха подписали, и дори те бяха сключени с различни богове.

Отнякъде се появи сервитьор, за да вземе поръчката на новодошлия. Куейл заяви, че ще почака виното с храната, но дотогава поиска голяма чаша студено мляко. И двамата мъже избраха еленско месо за основно ястие, след което останаха в напрегнато усамотение.

— Как намирате колониите? — попита Главният Бакер с тон, подсказващ, че би предпочел Куейл изобщо да не ги беше намерил.

— Смущаващи.

— Били ли сте тук и преди?

— Никога не съм изпитвал желание. Никой човек с ум в главата не намира за нужно да напуска Лондон.

— Доктор Джонсън^[2].

— Перифраза, но да.

— Казват, че бил меланхолик.

— Наред с другите си недостатъци.

— В такъв случай може би Лондон не е бил толкова благотворен за него.

— Може би, но аз намирам средата там за благоприятна за здравето и дълголетието.

— Особено за дълголетието.

Куейл прие духовитата забележка с леко кимване. Сомелиерът донесе вино и им наля. Тъй като бяха поръчали еленско, Главният Бакер беше избрал „Гран Крю Класе Поияк“ от 1996 г. Вече дегустираното и декантирано вино се разгръщаше прекрасно. Куейл получи чашата си с мляко, а скоро след нея дойдоха и супите. Главният Бакер опита своята, одобри и започна да се храни. Куейл остави купичката си недокосната.

— Все още не сте попитали защо поисках тази среща — каза той.

— Доколкото ми е известно, за всичко, което вършите, има само една причина: вашият Атлас.

— Не моят Атлас. Атласът.

Главният Бакер нямаше намерение да спори за притежателни местоимения и определителни членове. Колкото и да се стараеше да го прикрие, единственото му желание беше Куейл да се разкара час по-скоро от тия брегове, и англичанинът вероятно отдавна се досещаше за чувствата му.

— Би трябвало да се интересувате по-сериозно от въпроса — добави Куейл.

— Защо?

— Атласът е променил света, променя го в момента и ще го промени завинаги.

— Не виждам доказателства за това.

— Не гледате внимателно: войни, глад, наводнения, фанатизъм, омраза…

— Светът не си ли е бил винаги такъв?

— Не и в такива привидно цивилизовани времена. Наблюдавам регресия. Атласът бавно си проправя път.

— Само че вие говорите така от поколения насам… или поне искате да ни убедите в това.

— Съмнявате ли се в мен?

— Вие сте адвокат. Естествено, че се съмнявам.

— А ако изключим професията ми?

Главният Бакер сви рамене.

— Слушам истории за мъж, който живее в стаи, непочиствани от времето на кралица Виктория, който твърди, че е бил роден преди Реформацията, и който чака възстановяването на някакъв сборник с карти, защото вярва, че той ще преобрази света достатъчно, за да даде възможност на Небоговете да се завърнат, и така ще сложи край на дните му и най-сетне ще му позволи да умре. Поправете ме, ако някъде греша.

— Във вашите уста звучи почти скучно.

— Чувал съм и по-странни истории.

— Не, просто сте успели да се заблудите. И това не е „история“.

След тези реплики настъпи тишина, която продължи, докато сервитьорът отнесе супените чинии. Главният Бакер гледаше внимателно адвоката в цялата му небрежна елегантност и реши, че външността му не съответства на предишните описания. Беше по-слаб, дори по-млад. Ако слуховете бяха верни, дълголетието на Куейл минаваше незабелязано в Лондон, защото на различни интервали от време умираше по някой самотен член на фамилията, за да бъде наследен от друг — син, племенник, братовчед. Така единият ставаше мнозина, а мнозината — един.

От друга страна, Куейл може би просто беше луд.

Влязоха двама сервитьори с еленското. Беше толкова леко запечено, че по средата приличаше на желирано, но те не се оплакваха. Щом вратата се затвори, възобновиха разговора си, като че ли кървавото месо им бе напомнило за повода да се срещнат.

— Човек може да си помисли, че не желаете да завършим делото си — каза Куейл.

— Нашето дело?

— С вас не преследваме ли една и съща цел?

— Не. Вие служите на вашите господари.

— От същия вид и характер като Погребания бог.

— Въпреки това.

Куейл се приведе напред. Беше хапнал от еленското и по брадичката му лъщяха малки капки от соковете му.

— Разяснете ми позицията си — каза той. — Моля ви. Копнея да я разбера, както и вас самия.

Главният Бакер го изгледа с открита враждебност, дори отвращение.

— Вашият Атлас е мръсно нещо. Ако това, което твърдите, е вярно и Атласът бъде възстановен, нищо няма да оцелее. Светът ще стане на пепел, а Небоговете ще гледат как догаря, преди да насочат вниманието си към войната със Старите.

— И така ще освободят Погребания бог. Вашия бог.

— Може би.

— Вие сте глупак.

Главният Бакер не показа да се е обидил.

— Така ли?

— Вярвате, че можете да преговаряте с Погребания бог. Вие и вашите съзаклятници, поколение след поколение, трупате богатства и влияние и сега не ви се иска да се откажете от постигнатото. Сериозно ли търсите Погребания бог? Може би предпочитате да го оставите там, където е, и да отложите за неопределен момент уреждането на сметките.

Погледът на Главния Бакер обходи стаята, сякаш търсеше сила и утеха от прашните портрети на отдавна починали членове на Клуба и градските пейзажи от деветнайсети век, които бяха така унищожени от прогреса, че отношението между творбите и сегашното състояние на обектите им беше същото като между девственица и проститутка.

Иронично беше, че много от членовете на Клуба, толкова стриктни по отношение на правилата и поведението си тук, загрижени за репутацията и неприкосновеността му, бяха постигнали високите си позиции в обществото благодарение на заговора да разграбят света извън него. Това беше свърталище на мъже и жени, които редовно правеха милионни дарения на музеи и галерии и възприемаха себе си — а и другите така ги възприемаха — като благодетели и пазители на културното наследство на нацията, а се стискаха, когато трябваше да плащат заплати на работниците си или да подсигурят елементарни мерки за безопасност, така че тези хора и техните семейства да дишат чист въздух и да пият вода, незамърсена с бактерии и отрови. Ако беше истина, че зад всяко голямо богатство се крие голямо престъпление — а това важеше както за Стария, така и за Новия свят, ако не и повече, — то членството в Колониалния клуб беше свидетелство за престъпност от най-внушителни мащаби, а най-големият престъпник беше Главният Бакер, защото се беше съюзил със сили, пред които и най-невъздържаните членове на Клуба приличаха на джебчии и дребни мошеници.

Ето че сега пред него седеше Куейл, смърдящ на древност, натежал от гнилоча на вековете, и му напомняше, че сметката трябва да се плати. Кой можеше да обвини Главния Бакер, че търси начин да отложи този момент?

— Нашият живот е кратък — каза Главният Бакер. — Вие говорите като човек, който е живял прекалено много.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение.

Главният Бакер хапна още един залък от еленското. Беше добро — храната в Клуба винаги беше добра, въпреки че понякога му се струваше, че в кухнята пестят сметаната — и нямаше да позволи присъствието на Куейл да развали удоволствието му, така че продължи да се храни, докато адвокатът седеше и гледаше как остатъкът от храната му изстива и само малък червен разрез издаваше, че въобще я е вкусил.

— Каквито и резерви да храня по отношение на целта ви — каза Главният Бакер, — ние ви предложихме помощта, която търсехте. Дадохме ви Гилър, а той има отлични препоръки. Уредихме оръжие за вашата… — той се затрудни с избора на дума, защото „пачавра“ му се стори твърде груба, макар и точна — спътница според изискванията й. Струваше ми се, че лична среща между двама ни е не само ненужна, но предвид обстоятелствата — и рискована. Затова продължавам да не разбирам защо обядваме заедно.

— Разкажете ми за Паркър.

Главният Бакер попи уста със салфетката си, за да събере мислите си. В интерес на истината, донякъде очакваше въпроса, като се имаше предвид нахлуването на Куейл в територията на частния детектив, но се беше надявал пътищата им да не се пресекат. Разбира се, това беше невъзможен блян: самият факт, че търсенето на Куейл го беше довело в Мейн, означаваше, че Паркър все някак ще бъде замесен, дори периферно. Участието на детектива се подразбираше, също като това на Куейл и Главния Бакер. Единственият въпрос беше как и той все още нямаше отговор.

— Щом питате, значи вече знаете доста за него. Гилър ли ви разказа?

— Господин Гилър неволно стана повод да се запознаем.

— Видели сте Паркър? А той вас?

Гилър не беше споменал никому за случая, въпреки ясните указания да свежда всяка информация за действията на Куейл до знанието на онези, които бяха уредили ангажимента му. Някой трябваше да му го напомни.

— За пръв път звучите загрижен за благополучието ми — отбеляза Куейл.

— Опитът ни показва, че е добре да стоим далеч от Паркър.

— Именно вашият опит с него ме притеснява.

— Каква е връзката му с вашата работа?

— Изглежда е нает да издири детето на Карис Ламб.

— Сигурен ли сте, че онова е тялото на Ламб?

— Вече почти няма съмнение.

— Тогава ви препоръчвам да започнете да плащате двойно на Гилър, за да удвои и той усилията си. Не искате Паркър пръв да намери детето.

— Може би трябваше просто да наема Паркър.

— Сигурен съм, че винаги можете да го попитате — отвърна Главният Бакер. — Предполагам, че ще бъде доста заинтригуван от вашата гледна точка.

— Сарказмът ви е неуместен, предвид че вие сте допуснали просъществуването на тази заплаха. Защо Паркър не е мъртъв?

— Той беше мъртъв. Явно е бил съживен на операционната маса, и то нееднократно. Така че присъствието му не е резултат от липса на опити да бъде отстранен.

— От ваша страна?

— Не пряко.

— Защо?

— Не мога да посоча една-единствена причина. Предимно защото има съюзници и всяко посегателство срещу него ще ги обърне срещу нас. Ние нямахме нищо общо с нападението, което едва не го довърши, но последиците удариха върху нас. Благодарение на това още пилея ценно време в усилия да спъвам федералното разследване.

Куейл отпи от виното. Почака, но когато разбра, че Главният Бакер не възнамерява да продължи, го подкани:

— И?

Главният Бакер нямаше желание да задълбава толкова, но колкото и да презираше Куейл и да му се искаше той да е изолирана особа, знаеше, че не е така. Куейл беше пратеник на могъщи сили.

— И — каза той — Паркър може би е различен.

— В какъв смисъл?

След като беше стигнал дотук, Главният Бакер нямаше друг избор, освен да продължи, колкото и неприятно да му беше.

— Някои вярват, че в Паркър има нещо божествено.

За миг настъпи тишина. После Куейл се разсмя.

— Защо? Защото е оцелял след стрелба?

— Защото е оцелял след много стрелби.

— Вие и вашите съмишленици сте дори по-нестабилни, отколкото предполагах.

Главният Бакер не реагира на обидата. Американците векове наред бяха търпели снизходителното отношение на британците. Рано или късно се свикваше.

— Вие сте видели Паркър — каза той. — Какво беше впечатлението ви?

— Проницателен. Забеляза интереса ми, въпреки че му бях хвърлил само един бегъл поглед. Забеляза и Морс. Предполагам, че е опасен. За това имам основания. Но божествен? Не.

Главният Бакер нямаше желание да спори.

— Дори да грешим, преценихме, че рисковете от отстраняването му биха надвишили ползите.

— До момента.

Главният Бакер се предаде и остави приборите: явно нямаше да има шанс да се наслади на храната.

— Оставете Гилър да си свърши работата — каза той. — На него може да се разчита и освен това разполага с пари. Готов е да плаща подкупи, за разлика от Паркър. Той ще намери детето.

— А ако Паркър го намери пръв?

Главният Бакер показа зъби — в пряк и преносен смисъл.

— Вие сте гост в нашата страна и тук има някои правила, с които трябва да се съобразявате. Направете каквото е нужно. Ако се налага, оставете курвата си да действа. Но вече ви предупредих: не закачайте Паркър.

— Не отговорихте на въпроса ми. Какво ще стане, ако Паркър намери детето преди Гилър?

— Чуйте ме, Куейл. Не ми пука за вашите изчезнали страници. Не ми пука какво търсите. Не ми пука за Атласа. Не ми пука на колко години сте или на колко си въобразявате, че сте. Не ме интересува какво ще стане, ако или когато възстановите проклетата си книга. Надявам се, че когато това стане, дори най-далечните ми наследници отдавна ще почиват в земята. Не сме ви канили в тази страна, но може да се нуждаете от помощта ни, за да си тръгнете. Можете да не се съмнявате, че с радост ще ви я предоставим, въпреки че тя ще има определена цена, за която двамата с Морс вече сте осведомени. Но Паркър е загадка — отделен, може би ключов елемент от сложна конструкция, и той не бива да пострада, докато не разберем със сигурност какви ще бъдат последиците от това. Ясни ли сме?

— Пределно — отвърна Куейл.

Той остави салфетката си, подреди приборите върху чинията си и внимателно изля млякото си върху ястието.

— Така няма да могат да посегнат на същата храна като вишестоящите — обясни той. — В случай че се изкушат да забравят къде им е мястото.

После се изправи.

— Благодаря за гостоприемството. Ще ми простите, че няма да остана за пудинга, но както правилно отбелязахте, не бива да протакам, ако искам да намеря детето преди Паркър. Морс ще се погрижи за другия ви проблем като компенсация за усилията ви. Паркър ще оставя на вас и се надявам да ви убие заради страхливостта ви.

Главният Бакер не стана от мястото си и не се сбогува. Щом Куейл отвори вратата, там го посрещна едно пиколо, за да го изпрати навън. Вратата се затвори и Главният Бакер остана сам с мислите си, виното и миризмата на кръв и мляко.