Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in the Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Жената от леса

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Излязла от печат: 05.02.2019

Редактор: Анета Пантелеева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Мила Блечева

ISBN: 978-954-733-000-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12309

История

  1. — Добавяне

На Стив Фишър

I

И ще ви отщетя за ония години,

Които изпоядоха скакалци

Йоил 2:351

1

Барът беше едно от по-новите попълнения на брега на Портланд, въпреки че това беше доста относително, като се имаха предвид бързите темпове на развитие на града. Паркър се чудеше дали в живота на всеки човек настъпва момент, когато му се ще прогресът да поспре. Друг път обаче му се струваше, че цялото това лъскане на фасадите се дължи именно на факта, че повечето хора си остават такива, каквито винаги са били. И все пак му се искаше поне някои фасади да изглеждаха постарому, поне още малко.

Съществуването на бара беше указано само от една малка табела на тротоара, защото той се намираше на гърба на един стар склад встрани от улицата и в противен случай щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно, някой да го намери.

Може би и затова Луис толкова го харесваше. Ако зависеше от него, той щеше да махне и тази табела и да издава подробности за местоположението на бара само на онези, чиято компания бе готов да изтърпи, а това означаваше, че издръжката на заведението щеше да падне изцяло върху плещите на около петима души в целия свят.

Тази вечер не се налагаше да прибягва до подобни тактики, за да се радва на така желаното спокойствие. Имаше само шепа клиенти — млада двойка на една от ъгловите маси, двама по-възрастни мъже, които ядяха бургери на бара, Паркър и Луис. Паркър току-що беше получил чаша вино. Луис пиеше сухо мартини. Може и да не беше първото му, но при него бе трудно да се каже.

— Как е той? — попита Паркър.

— Объркан. Боли го.

Няколко дни преди това партньорът на Луис, Ейнджъл, беше претърпял операция в нюйоркска болница, при която му бяха извадили тумор с размерите на яйце и част от дебелото черво. Процедурата не беше минала съвсем гладко и възстановяването нямаше да е лесно. Очакваше го химиотерапия на всеки три седмици през следващите две години и риск от нови образувания. По тази причина обаждането на Луис, за да го информира, че е в града, изненада Паркър. Самият той мислеше да отскочи до Ню Йорк, за да отиде на свиждане на Ейнджъл и да предложи помощта си на Луис. Вместо това Луис седеше на масата до него в Портланд, а партньорът му лежеше в болницата, натъпкан до уши с лекарства.

Луис и Ейнджъл обаче бяха уникален случай сами по себе си: престъпници, любовници, убийци и кръстоносци за кауза, която нямаше друго име, освен това на Паркър. Движеха се през живота със свой собствен ритъм.

— А ти как си?

— Гневен — отвърна Луис. — Загрижен и уплашен, но преди всичко гневен.

Паркър не каза нищо; само отпи от виното си, заслушан в корабната сирена, която се чуваше в нощта.

— Не предполагах, че ще се върна толкова бързо — продължи той, сякаш отгатнал неизречения въпрос на Паркър, — но трябваше да си взема някои неща от къщи. А и без Ейнджъл не се чувствах добре в нюйоркския апартамент. Като че стените ме притискаха. Как е възможно това? Как може да ти се струва по-тясно с един човек по-малко? В Портланд е друго. Не е толкова свързано с него. Затова днес отидох да го видя, а после продължих направо към „Ла Гуардия“. Исках да избягам.

Той отпи от коктейла си.

— А и не мога да ходя всеки ден в болницата. Не искам да го гледам такъв. — Обърна се и погледна Паркър. — Така че предлагам да говорим за нещо друго.

Паркър разглеждаше съсредоточено света през лещата на чашата си.

— Фулчи мислят да си купят бар — каза той.

Поли и Тони Фулчи бяха портландският вариант на Туидълдум и Туидълди, ако човек можеше да си представи последните надрусани (безуспешно) с антипсихотици, с телосложение на бронетранспортьори и склонност към пристъпи на целенасочено насилие, което често, но невинаги, бе предизвикано от сериозна провокация, който термин в техния случай бе крайно размит и варираше от нагрубяване и некадърно паркиране до физическо нападение и опити за убийство.

Луис едва не се задави с питието си.

— Майтапиш се. Нищичко не са ми казали.

— Сигурно са се страхували да не се задавиш — явно с основание.

— Но барът е бизнес. С редовни клиенти. Имам предвид обикновени човешки същества.

— Да, но ги гонят от почти всички дупки в града, с изключение на „Мечката“, и то само защото Дейв Еванс не иска да ги обиди. Пък и държат лошите елементи на разстояние, въпреки че самият Еванс понякога не може да си представи по-лоши елементи от тях самите. Поли каза, че се страхували да не заживеят в коловоз, а и имали малко пари от някакво старо наследство, които искали да инвестират.

— Завещание ли? Що за наследство?

— Предполагам, написано с допряно до челото дуло. Явно си го кътат от години.

— Докато страстите поотшумят?

— Докато съвсем отшумят.

— Сами ли ще го обслужват, или се надяват на някаква клиентела?

— Търсят си барман.

— Ще трябва да е някой по-луд и от тях самите.

— Това се оказва сериозна пречка за начинанието.

— Ти би ли работил в техен бар?

— Поне ще съм спокоен, че няма да имам неприятности.

— Не, ще си спокоен, че няма да имаш външни неприятности.

— Ако успеят да го отворят, ще се наложи да ги подкрепиш. Иначе много ще се засегнат. Знаеш колко държат на двама ви с Ейнджъл.

— За което си виновен ти.

— Аз просто улесних запознанството ви.

— Както плъховете са улеснили чумата.

— Тц-тц.

Луис допи мартинито си и вдигна празната чаша към бармана.

— Знаеш ли, тази новина ме разведри — каза той.

— Така и предполагах.

— Работиш ли върху нещо?

— Само някакви бумаги за Мокси. Нищо особено.

Мокси Кастин бе един от най-колоритните образи в правния свят на Портланд. Със зле скроените си костюми и клоунски маниери той изглеждаше съвършено ненадежден, но опитът на Паркър го беше научил, че само надеждните люде са готови да надянат премяна, която говори обратното. Мокси плащаше добре и навреме, което го превръщаше в rara avis[1] не само в юридическите кръгове, но и в повечето други области. Освен това Мокси познаваше добре повечето — макар и не всички — дела на Паркър, включително тайното споразумение с Федералното бюро за разследване, което всеки месец носеше определена сума по сметката му в замяна на консултантски услуги. Не можеше да се каже, че Мокси одобрява безусловно тази договорка, но пък и Паркър ясно съзнаваше, че това е сделка с дявола.

— Струваш ми се уморен като за човек, който не прави нищо особено — отбеляза Луис.

— Не спя добре.

— Кошмари?

— Не съм сигурен, че винаги успявам да разгранича сънищата от реалността. Понякога, когато съм буден, е още по-страшно.

Паркър вече разпознаваше признаците на депресията, която витаеше над него още от пубертета, но беше започнала да го измъчва по-осезаемо след онази престрелка, в която едва не загина. Знаеше, че скоро ще му се наложи да потърси уединение. Щеше да изпита желание, дори потребност да остане сам, защото дъщеря му най-често му се явяваше тъкмо в такива моменти.

— Веднъж Ейнджъл ми каза нещо…

Паркър зачака. Луис сякаш беше прочел мислите му или беше съзрял мимолетното бяло на изгубеното дете в очите му.

— Каза, че според него ти виждаш Дженифър и че тя ти говори.

— Дженифър е мъртва.

— Моите уважения, но не това е важното.

— Както казах, трудно ми е да отделя сънищата от реалността.

— Знаеш ли, въобще не мисля, че ти е трудно.

Времето минаваше бавно.

— Някога сънувах баща си — каза Луис.

Паркър знаеше, че баща му беше попаднал в ръцете на агресивни фанатици, които го бяха обесили на дърво и запалили. Много години по-късно Луис ги бе намерил и изгорил дървото, на което беше загинал баща му.

— Идваше в съня ми — продължи той, — обгърнат от пламъци, и устата му се движеше, само че нищо не излизаше от нея или поне аз нищо не разбирах. Питах се какво се мъчи да ми каже. Накрая реших, че се опитва да ме предупреди. Мисля, че ми казваше да не търся отмъщение, защото знаеше в какво ще се превърна, ако го направя. Сънувах го и знаех, че сънувам, но когато се събудех, усещах миризмата му в стаята — на лайна и бензин, дим и овъглено месо. Казвах си, че си въобразявам, че това са познати миризми, че сънят ме кара да сглобявам парчетата по този начин. Но миризмата беше силна, много силна; оставаше по косата и кожата ми през целия ден, а понякога и други хора я усещаха. Питаха ме защо мириша така, а аз нямах отговор или той нямаше да им хареса; предполагам, не харесваше и на мен. Това ме плашеше. Преследваше ме почти цял живот. Само Ейнджъл знаеше за това. Той усещаше миризмата; усещаше я, когато се събудех до него след кошмара, а аз не исках да го лъжа, защото никога за нищо не съм го лъгал. Затова му разказах, както разказвам и на теб сега, и той ми повярва, също както знам, че и ти ми вярваш. Баща ми вече не идва толкова често, а когато ме навестява, това не ме разстройва. Знаеш ли защо? Заради теб. Защото с теб видях неща, преживях неща, които ме накараха да разбера, че не съм луд и не съм единствен. Нещо повече: във всичко това има някаква утеха. Мисля, че затова дойдох тук днес и затова ти се обадих. Знам, че ако изгубя Ейнджъл, ще го намеря отново. Преди това ще направя този свят на парчета и може би ще изгоря като баща си, но това няма да бъде краят за двама ни с Ейнджъл. Той ще ме чака от другата страна и заедно ще продължим нататък, каквото и да значи това. Знам го благодарение на теб. Много хора съм наранил — някои го заслужаваха, други — не, въпреки че тогава разликата не означаваше нищо за мен, а и сега не означава кой знае какво. Можех да мисля повече какво върша, но предпочетох да не го правя. Ръцете ми са изцапани с кръв и още много кръв ще пролея, преди да приключа с този живот, но ще го направя, защото следвам друг път, твоя път; ще пожертвам себе си, защото трябва, защото това е моето изкупление. В замяна ще мога да бъда завинаги с Ейнджъл. Такава е сделката. Кажи го на дъщеря си следващия път, когато я видиш. Кажи й да го предаде на своя бог.

Паркър го гледаше сериозно.

— Колко точно изпи?

Неподвижен покой изпълни целия бар. Всички други изчезнаха. Останаха само те двамата и никой друг.

Луис се усмихна.

Бележки

[1] Rara avis (лат.) — рядка птица. — Б.пр.