Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in the Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Жената от леса

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Излязла от печат: 05.02.2019

Редактор: Анета Пантелеева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Мила Блечева

ISBN: 978-954-733-000-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12309

История

  1. — Добавяне

24

Отношенията на Паркър с детектив Гордън Уолш от щатската полиция в Мейн вече не бяха така топли, както преди, до голяма степен защото Уолш вярваше, че Паркър е замесен в убийството на един мъж в град Бореас от преди близо година.

Това не беше съвсем вярно. Паркър би предпочел въпросният мъж да бе оживял, ако ще и само за да се изправи пред съда за деянията си, но обстоятелствата не предполагаха избор. Покойникът се беше появил с оръжие, твърдо решен да го използва, за да сложи край на живота на Паркър. Последният, не без основание, имаше някои възражения срещу подобен развой на събитията. Оказа се, че Луис е на същото мнение, което го принуди да произведе отдалеч един пушечен изстрел в главата на мъжа, а след това веднага да замине за Ню Йорк, за да избегне неудобните въпроси, които в противен случай неминуемо щяха да възникнат. Междувременно проблемът за степента, в която жертвата е била примамена в капан, си оставаше тема за размисъл за моралните философи и детектив Гордън Уолш от Отдела за тежки престъпления на портландската полиция.

Затова Паркър не се изненада особено от факта, че лицето на Уолш помръкна, когато излезе от бар „Руски“ на „Данфърт“ в неделя привечер. Не беше трудно да го открие: „Руски“ беше популярно заведение сред ченгетата — и местните, и щатските — и те често се събираха там в неделя следобед, предимно за да побъбрят и изпуснат парата, но също така и за да улеснят дискретния обмен на информация. Паркър обикновено избягваше „Руски“ в неделя — това не беше подходящото време и място частен детектив да търси помощ, — но знаеше, че Уолш е сред редовните посетители, и ако го хванеше на улицата, щеше да си спести разкарването. Освен това може би се надяваше бирата да е посмекчила настроението му, но в това отношение го чакаше разочарование.

— Разкарай се — каза Уолш още с приближаването на Паркър.

— Ти дори не знаеш защо съм дошъл.

Уолш не спря, но Паркър тръгна редом с него, което видимо не достави удоволствие на полицейския детектив.

— Знам: защото искаш нещо. Ти винаги искаш нещо.

— Всеки иска нещо на този свят.

— Да не четеш Платон?

— Това не е платонизъм, а реализъм.

— Стига ми реализмът през останалите шест дни от седмицата. Неделята ми е запазена за мечти, а ти определено нямаш място в тях, което впрочем важи и за останалите дни.

— Конкретните желания стоят по-ниско от висшия идеал.

— Моля?

— Това вече може и да е Платон. Или Сократ. Не съм специалист.

Уолш спря.

— Съсипваш ми деня с философстването си. А и със съществуването си като цяло.

— Работиш за служба, която цитира Волтер на сайта си.

Вярно беше. „На живите дължим уважение, на мъртвите — истината“ беше девизът на Отдела за неразкрити убийства на щатската полиция на Мейн, допълнен от мотото Semper memento.

Винаги помни.

— Така ли? Е, не съм го писал аз.

— Уолш — каза Паркър тихо, — дай ми само няколко минути.

Полицаят изпусна част от въздуха в гърдите си.

— Имам нужда от кафе.

— В „Арабика“?

— Да, но тази на „Къмършъл“.

Така щяха да бъдат по-далеч от „Руски“ и от колегите на Уолш, които също биха решили да потърсят ободряване в кофеина.

— Ще се видим там — каза Паркър.

— Нямам търпение.

 

 

В кафенето бяха заети само няколко маси. Оставаше само час до края на работното време, а и повечето хора със здрав разум в главите се бяха отправили към домовете си, за да избегнат очаквания по прогноза дъжд, както вероятно бе възнамерявал да стори и Уолш, преди да се натъкне на Паркър. Изглеждаше, че ще вали през цялата седмица, но поне щеше да разтопи остатъците от натрупания лед.

Уолш беше седнал на една маса в дъното с лице към вратата, но добре скрит в мрака. Паркър поръча на бара „Американо“ за себе си и най-сладкото и калорично кафе в менюто за Уолш. За всеки случай взе и достатъчно пакетчета захар, че да предизвика скок в акциите на компаниите за захарна тръстика.

Уолш бе съблякъл палтото си и сега го съзерцаваше с болезнено разочарование, сякаш се беше надявал, че със свалянето на физическия товар от плещите му ще падне и друго бреме, което не можеше нито да назове, нито да определи. Улиците навън бързо потъваха в здрач. За времето, през което двамата мъже бяха стигнали до брега и намерили подслон в кафенето, облаците и късният час с общи сили бяха спуснали пелена от мрак връз града.

— Мразя зимата — каза Уолш. — Слава богу, че свършва.

Той сипа едно пакетче захар в кафето си, после още две, отпи пробно и накрая ги докара до пет.

Паркър посочи празните пакетчета.

— Ако това ще те успокои, надали ще доживееш до следващата.

— Малките удоволствия в живота. Възползваме се, когато можем.

Покрай тях мина млада жена, разнасяща ухание на сапун. Уолш вирна нос като хрътка, надушила плячка. Носеше се мълва, че бракът му е в затруднение и двамата с жена му вече не живеят под един покрив. Макар и да не беше изненадан, Паркър не изпитваше никакво задоволство от тази новина. Гостите на полицейските сватби си знаеха, че е по-добре да пропуснат тостерите и фритюрниците и да заложат на набирането на фонд за двойни адвокатски услуги в случай на развод. Паркър обаче харесваше Уолш, въпреки че взаимността на чувствата им напоследък изглеждаше нарушена, а и съпругата му изглеждаше симпатична жена. Може би щяха да се сдобрят, но само ако Уолш имаше достатъчно акъл да сдържи гъдела в панталоните си.

— Много е млада за теб — отбеляза Паркър, когато му се стори, че вниманието на събеседника му опасно се отвлича.

— Във всичко ми е много.

— Добре че го знаеш.

— Ти да не си станал гласът на съвестта ми?

— Аз и на собствената си не съм.

— Добре че го знаеш.

— Туше.

— Момчетата ти в града ли са?

Паркър се досети, че пита за Ейнджъл и Луис.

— Не мисля, че Луис би се радвал да бъде наричан „момче“.

— Сигурен съм, че няма да го приеме лично.

— Аз съм сигурен в обратното.

— Не отговори на въпроса ми.

Паркър знаеше, че Уолш държи под око двамата му партньори още откакто решиха да прекарват част от времето си в Портланд.

— Не съвсем — каза той. — Ейнджъл е болен.

— Сериозно? И от какво?

— От рак.

Уолш, който до момента се стараеше да поддържа максимално враждебен тон, веднага смекчи гласа си.

— Съжалявам.

— Той също. Рак на дебелото черво втори стадий. Хванаха го, преди да стигне до лимфните възли, но не и преди да перфорира стената на червото. Беше на косъм. Ще му трябва химиотерапия, след като се възстанови от операцията, но косата му няма да окапе. Тревожеше се повече от загубата на остатъците от нея, отколкото на част от червото си.

— Божичко, всички се разболяват от рак. Не помня да е било така преди.

— Винаги е имало по нещо. Просто светът намира нови начини да ни убива.

— Как го приема Луис?

— Както може да се очаква.

— Толкова ли е зле?

— Тихите води са най-дълбоки.

— И студени.

— Ако се опитваш да отбележиш точки, изчакай да се върне в града, за да му го кажеш в лицето.

— Може и да го направя. А ти още не си отговорил на въпроса ми: той навъртал ли се е напоследък в града?

— А може ли аз да попитам защо това те интересува?

— Не и нека ти напомня, че ако търсиш информация — което предполагам, че е така, след като седим заедно тук, пътят е двупосочен.

Паркър се предаде. Не виждаше как може да възрази на това.

— Беше тук миналия уикенд.

— Видяхте ли се?

— Да.

— Къде?

— На различни места.

— Някое от тях да е било на „Къмършъл“?

— Не помня. И това не ми звучи като размяна на информация. По-точно би било да се нарече „разпит“.

Уолш размести празните и пълните пакетчета захар, докато не се получи фигура: свастика.

— Някой е гръмнал колата на Били Оушън.

— Някои не обичат арендби.

— Мислиш ли, че си първият, който се шегува така?

— Дори не е първият път, в който аз се шегувам така.

— Гледай ти. И как стана така?

— Старецът на Били се опитал да наеме Мокси Кастин, за да разбере кой има зъб на сина му или възражения срещу начина, по който изразява политическите си възгледи, защото смятал, че вие сте твърде некадърни, за да го направите.

— Какво му е отговорил Мокси?

— Мокси е евреин. Какво му е казал според теб?

— Мокси е евреин?

— Нали? И аз се изненадах.

Уолш развали захарната свастика.

— Човек трябва да има особена нагласа на духа, за да взриви нечий пикап само защото не одобрява политическите виждания на собственика му.

— Доколкото чувам, Били Оушън няма политически виждания или поне не такива, които да заслужават подобно название — възрази Паркър. — Имаше само пикап, накичен с флагчета на Конфедерацията.

— Всичко това може да е вярно, но взривяването на колата му говори за нестандартно високо ниво на нетърпимост.

— А развяването на знамето на Конфедерацията в най-северния щат — не, така ли? Я стига. След срещата си с Мокси звъннах тук-там. Какво ще кажеш за акцията на Клана във Фрийпорт и Огъста? Говори се, че някой видял двама мъже с пикап като на Били да хвърлят предмети в дворовете във Фрийпорт.

Една сутрин през януари жителите на двата района бяха намерили по алеите си пликчета за сандвичи, в които бяха напъхани камъни за тежест и листовки на Ку Клукс Клан, предлагащи патрул в квартала и безплатна телефонна „Клан-линия“.

— Двама мъже, които по описание приличат на вас с Луис, са били забелязани да пият в съседен бар, преди пикапът на Били да се вдигне във въздуха.

— Нима? А забелязани ли са двама мъже, които по описание приличат на нас с Луис, да го вдигат във въздуха?

— Не.

— Нямам какво повече да кажа.

— Трябва да признаеш, че е страшно съвпадение.

— Какво, чернокож и бял да пият заедно в бар същата вечер, когато е гръмнала колата на някакъв расист?

— Живеем в Мейн — отвърна Уолш. — Тук има чернокожи, които не могат да си намерят чернокожи приятели. Ти си май че единственият ми познат, който всъщност има чернокож приятел.

— Трябва да разшириш хоризонтите си.

— Всеки път, когато го направя, се разкайвам, особено когато става дума за твои познати.

Уолш беше дръзнал да се приближи твърде много до Луис след събитията в Бореас, надявайки се да изкопчи сведения, с които да напредне в разследването, но се беше опарил. Паркър предполагаше, че този опит е засилил вродената му склонност да се муси на стари обиди.

— Ще ми се да можех да ти помогна, но не мога — каза той.

През цялото време говореше със спокоен, дори леко развеселен тон. Нямаше да захапе стръвта и Уолш го знаеше. Двамата допиха кафето си. В заведението вече нямаше други хора.

— Тогава случаят явно ще си остане нерешен — рече Уолш.

— Така може би е най-добре.

— Възможно е. — Тревожното изражение се върна на лицето му. — Знаеш ли, онези листовки по алеите вероятно са били работа на хулигани. Тук нямаме Клан, не и откакто показаха вратата на Ралф Брустър.

Ралф Брустър беше сенатор от Портланд, кандидат за губернатор на републиканците през 1924 г., когато Ку Клукс Клан претендираха за четиресет хиляди членове в щата, които бяха спечелили предимно с подклаждане на антикатолически и антиимигрантски настроения. Брустър отричаше да е член на Клана, но никой не му вярваше, пък и нямаше голямо значение, защото той така или иначе подкрепяше организацията и тя му отвръщаше със същото, което му донесе победа на изборите през 1924 г. Към трийсетте години Кланът в Мейн се изчерпа, отслабен от скандали и липсата на склонност у жителите на щата да отделят твърде много време за омраза помежду си. Такова беше положението и досега.

— Но? — попита Паркър.

Уолш почеса наболата си брада. Изглеждаше готов да си ляга. Паркър не знаеше колко бири е изпил, но бройката им вероятно беше нещо между „препалено много“ и „не достатъчно“. Кафето не му помагаше. Каквото и да го гризеше, явно беше дълбоко.

— Но — отвърна Уолш — напоследък като че ли всички са вдигнали температурата с няколко градуса. Расистката пропаганда и палежите могат само да я повишат още повече, докато някой не пострада. Били Оушън е задник, но онзи, който е взривил пикапа му — също. Ако случайно го видиш, предай му какво съм казал. Ако има проблем, знае къде да ме намери.

Паркър кимна. Нямаше намерение да предава съобщението, но знаеше, че думите на полицая не са лишени от основание.

— Урокът свърши — каза Уолш. — Е, какво искаш да знаеш?