Джон Конъли
Жената от леса (73)

73

В „Нош“ беше тихо. Барът спокойно подремваше между вечерята и нощните птици, които щяха да започнат да се стичат след музикалните шоута и късните смени в ресторантите. Паркър си намери една маса с достатъчно светлина, на която можеше да чете, и прелисти последния брой на „Портланд Финикс“. Ал Даймън, един от водещите политически коментатори в щата и определено най-заядливият, се набираше за качеството на евентуалните кандидати за губернаторския пост. Каквито и да бяха недостатъците им, поне сегашният титуляр — който беше обявен за „Най-луд американец“ от списание „Политико“ през 2014-а, още преди да започне вторият му мандат; който твърдеше, че наркопласьори извън щата идват в Мейн, за да продават хероин и „да забременяват бели момичета“; който бе предизвикал депутат от демократите на дуел и който вероятно беше отнел терапевтичното куче на жертва на сексуално насилие, което впоследствие нарече Вето — щеше да изпадне в политическа забрава и жителите на Мейн можеха да спрат да се обвиняват един друг, задето са го избрали. Освен, разбира се, онези, които наистина бяха гласували за него, въпреки че трудно можеше да се предположи кои са те, защото си траеха, вероятно от срам.

Що се отнася до Ал Даймън, Паркър си мислеше, че сигурно се иска много енергия, за да бъдеш винаги във форма, а водещият успяваше едновременно с това да бъде и весел, и забавен. Подобно на граф Дьо Сен Симон^[1] в двора на Краля Слънце, въпросът не беше дали Ал Даймън е ядосан в един или друг ден, а на кого е ядосан.

Паркър прегледа програмата на музикалните събития в града, но реши, че е твърде стар за повечето от тях, защото дори не познаваше изпълнителите. Отдавна беше разбрал, че ако не можеш да изтананикаш нито една мелодия от „Топ 100“, значи остаряваш. Една жена, седнала сама на бара, му се усмихна; той отвърна на усмивката й и се върна към вестника. Това вероятно също беше признак на остаряване: да предпочетеш пресата пред разговора с непозната жена в бара. Но трябваше да се признае, че все пак чакаше Луис, а неговият интерес към общуването с непознати от отсрещния пол беше близък до нулата.

Точно в този момент се появи и той, сякаш за да сложи край на всяко съмнение по въпроса. Жената се усмихна и на него и Паркър спря да се чувства толкова специален. Луис си поръча мартини с маслина. Паркър почти не беше докоснал виното си.

— Ейнджъл? — попита Паркър, щом Луис седна на масата.

— Спи по много. Инфекцията го е отслабила, но според докторите е по-силен, отколкото изглежда.

— Това и ние можехме да им го кажем.

— Хубаво е да го чуеш от специалист.

Поръчаха си бургери и една обща порция пържени картофки. Паркър усети как артериите му се втвърдяват в приятно очакване.

— Това значи ли, че вече не се тревожиш толкова много за него? — попита той.

— Не. Просто се тревожа по различен начин.

— Аха. Колко мислиш да се задържиш тук?

— Няколко дни. Колкото… нали се сещаш.

Паркър не настоя. Говориха за други неща, включително за нарастващата привързаност на Луис към крайбрежния град.

— Заради морето е — каза той. — Свикнеш ли веднъж да го гледаш от прозореца, започва да ти липсва.

Паркър го разбираше. Затова колкото и пъти да обмисляше да продаде къщата си в Скарбъро и да се премести в Портланд, все си оставаше там, дори след като святата неприкосновеност на дома му и собственото му чувство за сигурност бяха накърнени от опита за покушение. Заради блатата и приливните канали, заради соления мирис на въздуха. Заради светлината върху водата и далечния шум на морето, като шепот в края на света.

Заради съзнанието, че водата е неговата връзка с дъщеря му. Беше седял с нея край езерото, свързано с морето, на границата между световете. Беше държал ръката й, беше гледал заедно с нея как една кола спира на пътя над тях, а в нея бяха сенките на покойните му родители, които го канеха да тръгне с тях по Дългия път.

Но той не го направи. Вместо това се върна — към болката, към спомените, към живите. Но морето продължаваше да го зове, също както зовеше и Дженифър. Паркър помнеше една детска песничка, която й пееше като бебе, за да я приспи: „Ако всички морета бяха едно, какво голямо море щеше да бъде…“. Неговото море и морето на Дженифър бяха едно, въпреки че го гледаха от различни брегове. Когато му дойдеше времето, щяха да влязат заедно в него и всяка болка да изчезне.

Храната дойде. Жената на бара продължаваше да се усмихва, но само на себе си. Луис си поръча второ мартини, докато Паркър му разказваше за събитията от последните дни. Пропусна само онова, което беше видял, докато следеше Смит Едно. Не защото се боеше, че Луис нямаше да му повярва — той вече не хранеше никакви илюзии за света на Паркър, — а защото самият той още не разбираше какво точно се бе случило.

— Имаш ли конкретна причина да смяташ, че двамата Смит са свързани с тялото от гората? — попита Луис.

— Не се сещам за друг повод да ме наобикалят. Нямам друг интересен ангажимент, освен ако не са любители на застрахователните измами.

— Ти самият си достатъчно интересен.

— Много си мил, но не си мой тип.

— Жалко, че не мога да си взема думите назад.

— Ще ти позволя, дори ще те помоля да го направиш.

— Ти самият привличаш вниманието. Миналото ти привлича внимание.

— Значи са дошли просто да видят лъва в цирка?

— Е, казано по този начин, може би не. — Луис лапна едно картофче с бекон. — По дяволите, много са добри. Смъртоносни, но вкусни.

Един мъж се приближи до жената на бара, целуна я по устните и седна до нея.

— Когато влязох, тя ми се усмихна — отбеляза Луис.

— И на мен също.

— Жалко. Може би просто е дружелюбна.

— Мястото е такова.

— Не чак толкова — възрази Луис. — Да се върнем на зяпачите в „Мечката“.

— Изчезнаха вдън земя.

— Завинаги.

— Не останах с това впечатление.

— Притеснен ли си?

— Малко.

— И никаква информация за Смит Едно?

— Никаква. Питах Дейв Еванс, но онзи крие лицето си от камерите. Явно знае къде са разположени.

Сервитьорката се приближи до масата. Паркър си поръча кафе.

— Продължавам да не го разбирам: кафе с вино — каза Луис.

— Светът е пълен с болка, а ти се захващаш със стари битки.

— Никакви битки, просто отбелязах. Кога заминаваш за Индиана?

— Утре следобед.

— Мислиш ли, че Лейла Патън още ще е там?

— Ако е обикновен човек. Обикновените хора рядко бягат толкова бързо. А и Портланд изглежда достатъчно далеч от Кадилак. Вероятно се чуди дали ще продължа да я тормозя по телефона, а не дали ще се появя на прага й.

— Искаш ли компания? Никога не съм ходил в Индиана.

— Мислех, че си ходил почти навсякъде.

— Почти навсякъде, освен в Индиана.

— Странна работа, напоследък все това чувам.

Кафето дойде. Паркър предпочете да не обръща внимание на болезненото изражение на Луис.

— При други обстоятелства бих приел — продължи Паркър, — но сега ще те помоля за услуга. Мокси Кастин се опитва да се срещне с човека, заровил Карис, и вярвам, че ще го убеди. Но ако някой търси детето на Карис, двамата с момчето може да се окажат в опасност.

— Предай на Мокси, че съм насреща, ако има нужда от мен.

— Благодаря ти.

— А какво стана с най-северния конфедерат в страната?

— Били ли? Според Мокси си е взел нова таратайка.

— Със същата украса ли?

— Засега не.

— Би било чудесно, ако е извлякъл поука от преживяното.

— Чудесно, но малко вероятно.

Луис взе сметката. Паркър му благодари.

— Не на мен, на Мокси. Ще му пратя сметката за разходите си.

— О, как ще се зарадва да те види.