Джон Конъли
Жената от леса (117)

117

Даниел остави Холи да спи и излезе от стаята. „Нежният дом“ беше притихнал. Момчето слезе по стълбите, макар да не знаеше къде отива и какво търси. Знаеше само, че трябва да остане сам за малко.

Мъчеше се да проумее това, което бе чул, въпреки че част от него винаги го беше подозирала. Усещаше, че има нещо нередно; зърваше го в погледа на майка си, когато си мислеше, че не я вижда. Да, тя беше неговата майка, но имаше и друга. Тя го беше излъгала, и двамата с дядо Оуен го бяха лъгали, но Даниел не им се сърдеше. Беше само объркан и тъжен, но не и ядосан. Не знаеше защо, но беше така.

Намери стаята за игра и седна сред всичките кукли, игри и пъзели. На стената имаше голяма картина с планина на фона на синьо небе, нарисувана с ярки цветове като в анимационно филмче.

Анимационно филмче, не приказка.

Чу шум от една от кутиите с играчки. Сякаш се беше надявал да стане така и с надеждата си го бе предизвикал.

Звънеше телефон.

Той започна да рови, докато го намери: пластмасов телефон на колелца, напомнящ на онзи, по който му звънеше Карис.

Но тя вече не беше просто Карис. Беше нещо повече.

Даниел взе телефона в скута си, вдигна пластмасовата слушалка и я притисна до ухото си.

— Мамо?

Дженифър гледаше сивата фигура, коленичила между дърветата и говореща с гласа на мъртвата шума.

Беше сгрешила. Мислеше си, че баща й ще даде име на жената и ще й донесе покой, но се случи друго. В тези сетни мигове това вече не беше сянката на Карис Ламб. Карис Ламб беше Преди, но се преобрази от плача на едно дете. После дойде друго.

Дойде Мама.

Щом чу гласа на детето си, което я беше познало, сивата обвивка започна да се разпада на клечки, пръст и прах, които се разнесоха в мрака, докато остана единствено споменът, стаен в сърцето на едно момче.

Даниел затвори телефона. Беше уморен. Вече му се спеше.

Видя Канди на вратата. Не знаеше откога стои там.

— Ела — каза му тя, — ще те заведа при майка ти.

Даниел се поколеба само за миг, после й подаде ръка.