Джон Конъли
Жената от леса (80)

80

Холи Уийвър и баща й гледаха с по едно око вечерните новини, които предаваха на живо от шосето до Кариерата на Грунди, където се бяха събрали множество полицейски и следствени автомобили, също като при откриването на Карис.

— Божичко — възкликна Холи, но в тона й не се криеше шок, само отвращение от склонността на някои човешки същества да причиняват страдание на други.

Новината не привлече твърде много и вниманието на Оуен Уийвър, който седеше на съседния фотьойл и пиеше бира. Тялото в кариерата беше чужд проблем. Те си имаха свои собствени.

Дъщеря му продължаваше да отлага срещата с адвоката Кастин. Не я винеше. Такава крачка би задействала вълна от събития, която спокойно можеше да завърши със загубата на Даниел, най-малкото временно, ако не и завинаги, както и със затвор за единия или и двамата възрастни. Но Холи му беше ядосана. Той й беше предал съвсем точно разговора си с адвоката и тя смяташе, че е издал твърде много. Беше разкрил името на Карис и пола на детето й, а не се бяха разбрали за това. Оуен трябваше да признае, че се е пообъркал при разговора си с Кастин и може би е трябвало повече да държи езика си зад зъбите, но и той, като повечето разумни хора, цял живот беше отбягвал адвокатите. Челният сблъсък с един от тях, макар и по телефона, бе повече от изнервящ.

Холи се обърна към него.

— Размислих — каза тя.

— Не можеш да размислиш точно сега.

— Мога и ще го направя. Ако се издадем, ще ни отнемат Даниел. Ако си траем, има шанс никой никога да не разбере. Всичко скоро ще утихне, защото полицията си има по-сериозни тревоги, като например да открие убийците на онзи полицай, а сега и на жената от кариерата. Колко дълго според теб ще търсят детето?

— Но Кастин вече знае.

— Какво знае? Името на Карис и това, че е родила момче. Нищо повече.

— Ако не му се обадим, той ще съобщи в полицията.

— Нека.

— А частният детектив?

— Какво може да направи той — да принуди родителите на всички петгодишни момченца в щата да направят ДНК тестове? Ако дойде, ще му дам имената на всички мъже, с които съм спала. Даже ще си измисля няколко, а той сам да реши кого съм решила да не вписвам в удостоверението за раждане.

Баща й потръпна. Като всеки мъж с дъщеря, една малка част от него много искаше да вярва в непорочното зачатие.

— Холи…

— Даниел е мой. Това е решението ми. Взех го и повече няма какво да говорим.

Тя се отправи към кухнята и задрънча със съдовете, докато приготвяше вечеря. Нямаше да спори повече с нея, поне засега. Имаше опит с покойната й майка, на която Холи приличаше в твърде много отношения, и се беше научил кога да отстъпва. Пък може би и тя имаше право: ползите от самопризнанията бяха пренебрежимо малко. Вероятно бурята скоро щеше да размине, а случаят да потъне в архивите в някое мазе в Огъста.

На вратата се позвъни. Даниел беше на гости на свое приятелче и тъкмо по това време трябваше да го върнат, но когато Оуен отвори вратата, на прага стоеше Шийла Барам. Семейство Барам живееше в имота на изток от Уийвър и двете семейства се радваха на добри отношения, въпреки че двамата Барам бяха по-близо до възрастта на Оуен, отколкото до Холи, а децата им отдавна бяха напуснали дома и създали свои собствени семейства. Понякога гледаха Даниел, когато се налагаше Холи да работи до късно, а Оуен беше на път, въпреки че момчето се оплакваше от телевизионните програми, които гледаха те — предимно стари шоута с игри и религиозни предавания, — както и от наличието на броколи във всяко ястие.

Оуен покани Шийла да влезе, а Холи я поздрави от кухнята.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Горе-долу — отвърна Шийла. — Виж, може да си въобразявам, но днес забелязах някой да обикаля около къщата ви.

— Кой някой?

— Ами… беше жена. Видях я от кухнята. Изглеждаше мръсна и мисля, че не носеше обувки. Сигурно е била бездомница. Стори ми се, че изпробва прозорците, за да влезе през тях и да открадне нещо. Повиках Хенри и му казах да я изгони, защото кой знае колко време щеше да мине, докато дойде полицията.

Хенри Барам беше едър мъж, ветеран от Виетнам. Оуен не би го предизвиквал с лека ръка.

Холи отиде при тях.

— Какво е станало?

— Шийла казва, че една жена може би се е опитала да проникне в къщата по-рано днес.

— Докато Хенри дойде, вече си беше отишла — продължи Шийла. — Според него не беше успяла да влезе, но понеже имаме ключ, все пак реши да огледа и вътре. После провери и твоята къща, Оуен. Надявам се, че нямате нищо против.

Следобеда Оуен беше ходил до банката, което беше единствената причина да отсъства.

— Не, разбира се — каза той.

— Благодарни сме ви за загрижеността — добави Холи.

— Сметнахме, че ако искате да съобщите в полицията, по-добре сами да го направите. Ние сме винаги наоколо. Знаете го Хенри — не обича да излиза от къщи, освен за да отиде на църква.

— Няма смисъл да занимаваме полицията — отвърна Холи, като старателно отбягваше погледа на баща си. — Ще гледаме да не забравяме алармата и да заключваме вратите и прозорците. Но не споменавайте за това на Даниел, моля ви. Не искам да се тревожи.

Шийла се съгласи, че така ще бъде най-добре. Двамата й благодариха отново и тя си тръгна.

— Странно, не мислиш ли? — попита Холи.

— Казваш да не викаме полиция? — отвърна Оуен. — Сигурна ли си?

— Да си го татуирам ли на челото? Няма да говорим с полицията. За нищо.

— Мисля, че ще го запомня. — Баща й взе палтото си от закачалката и едно фенерче от чекмеджето под нея. — Ще погледна отвън, да глътна малко въздух.

Той обиколи двете къщи. Единствените следи от опит за проникване бяха до прозореца на Даниел: по дограмата и стъклото личаха пръски кал, като от мръсни пръсти, които са се опитвали да го отворят. Оуен ги избърса с ръкава на палтото си.

Както беше казала Холи, нямаше смисъл да тревожат момчето.