Джон Конъли
Жената от леса (59)

59

Айвън Гилър не знаеше нищо за никакви атласи и погребани богове. Той не ходеше на църква и вярваше, че смъртта задушава всички искри на съзнателност. Не обичаше насилието и поради това не притежаваше оръжие, въпреки че редовно си имаше работа с негови привърженици. Гилър беше търговец, а основната му стока — информацията. Беше източник и канал, и вършеше добре работата си.

Срещата му с адвоката Куейл беше уредена с помощта на поредица от доверени лица и обещание за значителен бонус над обичайното заплащане, ако успее да помогне на англичанина да приключи делата си, което, както ясно беше намекнато, щеше да способства по-скорошното му напускане на северноамериканския континент. Гилър беше наясно, че поръчката в крайна сметка идва от същите хора, които му плащаха да следи Паркър, въпреки че никога не ги бе срещал лично, а и нямаше желание. Доколкото имаше представа за делата им, беглото познанство беше опасно, а близкото можеше да бъде фатално.

В началото поръчката изглеждаше най-обикновена, но Гилър вече съжаляваше, че се е замесил. Първо, самият адвокат. Гилър познаваше много адвокати и можеше да преброи на палците си тези, на които имаше доверие, но Куейл сякаш беше излят от дестилираната есенция на най-презряното в адвокатската професия. Гилър подозираше, че когато Куейл умре, ще се окаже, че всичките му кости са леко огънати.

После идваше Морс, сянката на Куейл, която се обличаше като даскалица и смърдеше като дюшек в бардак. Гилър не помнеше да е виждал по-отблъскваща жена: със смъртнобледа, лъщяща кожа, дребни зъби, пръсти като крака на паяк и глас с мелодичността на ъглошлайф. На Гилър му идеше да се скрие в мазето от нея.

Трето, Паркър. Времето, когато го наблюдаваше от дискретно разстояние, беше отминало. Паркър вече познаваше физиономията му и вероятно в момента правеше постъпления да я свърже с име, различно от Смит. И нищо добро нямаше да излезе от факта, че Паркър се е заинтересувал от съществуването на Гилър.

И накрая, най-лошото: немаловажният въпрос за обезобразеното дете — защото какво друго можеше да бъде? — което бе зърнал предишната вечер. Може би щеше да успее да се залъже, че е било плод на въображението му или подсъзнателна халюцинация, предшестваща висока температура, само че Паркър също го беше видял. В първичните дълбини на съзнанието си Гилър беше сигурен, че присъствието му по някакъв начин е свързано с Куейл и Морс, но не възнамеряваше да им се обади за разяснение. Знаеше само, че се е забъркал в ситуация, която не вещае нищо добро за никого и най-вече за самия него, така че ще бъде най-добре да се измъкне колкото може по-бързо и ефективно от нея.

С такива мисли в главата Гилър се обади на човека, който го беше свързал с Куейл, надявайки се да анулират джентълменското си споразумение, доколкото можеше да се нарече такова. Въпросният господин беше възрастен търговец на редки монети и марки, макар да се говореше, че е подсигурил старините си с високоспециализиран тип порнография в доброто старо време, преди интернет да пресуши печалбите от разпространение на печатни материали и ленти. Човекът върна обаждането след по-малко от час, но ясно показа, че сделката за Куейл не може да бъде развалена и че не само здравето на Гилър, но и здравето на много хора по линията, включително самия него, зависи от благоразположението на английския адвокат.

Е, вече беше ясно: Гилър здравата се беше прецакал. Оставаше му само един вариант: да даде на Куейл каквото искаше, да си прибере парите и може би дълго време да не вдига телефона.

За тази цел Гилър се зае да прозвъни множество познайници, които му дължаха услуги.

Главният Бакер се занимаваше с реставрацията на старо орехово бюро от 1740 година. Когато го купи, беше в окаяно състояние, но това бе част от предизвикателството и съответно от удоволствието. Краката не подлежаха на спасяване, оригиналните дръжки бяха сменени с викториански недомислици, но дървото и обшивките бяха невредими и бюрото някак си беше съхранило оригиналната си кожена повърхност, както и ключалката с ключето.

Работеше над това изделие вече почти година, а неотдавна беше изнамерил подходящи дръжки от друго подобно, но смъртно ранено бюро. Неговото обаче скоро щеше да бъде готово за продажба — естествено, чрез агент, без да се споменава името му. Очакваше да му вземе около две хиляди долара на търг. Това нямаше ни най-малко да заплати вложените усилия, но той не го правеше за пари, а заради усещането, че връща нещо почти от отвъдното. Затова и внимаваше да не издава участието си в реставрацията: заобиколен беше от хора, които гледаха на този свят като на наказание и биха сметнали дори най-дребния жест за естетическото му усъвършенстване за признак на сериозен душевен проблем, налагащ задълбочено разнищване.

Мобилният му телефон иззвъня. Той избърса маслото от ръцете си и вдигна.

— Да?

— Куейл — каза женски глас. Беше Ерин, която се грижеше за подробностите в делата на Бакерите.

— Сега пък какво?

Кратко мълчание.

— Иска да се срещнете.

Главният Бакер си беше изградил определен профил и кръг от познати — професионални и лични, — които не знаеха нищо за низките му занятия, внимаваше да се среща дори с другите Бакери само един-два пъти годишно и никога не беше виждал лично Куейл. На теория Куейл дори не знаеше истинската му самоличност, но на практика…

— Предполагам, че не мога да откажа?

— Винаги можете. Друг въпрос е дали е препоръчително.

Главният Бакер обмисли създалото се положение. Може би беше време да поиска услуга в замяна на помощта, която Куейл вече бе получил. Щеше да каже на Ерин да предаде нужните детайли. Куейл нямаше да откаже. Твърде много искаше Атласа.

— Посочи ли заведение?

— Остави избора на вас. Какво ще кажете за вашия клуб?

Бостънският клуб на Главния Бакер беше едновременно луксозен и дискретен. Редовно се претърсваше за подслушвателни устройства от всякакъв вид, а прозорците бяха покрити с противосигнален филм, за да блокират безжичната комуникация и да осуетят използването на лазерни микрофони. Мястото беше сигурно убежище за всички, които се притесняваха от подслушване от страна на конкуренцията, властите или многобройните представители на закона, и благодарение на това Главният Бакер можеше да си позволи да събира спиращи дъха членски вноски.

— Защо не? Ще им кажа после да го дезинфекцират.

— Това надали е най-добрата нагласа, с която да подходите към срещата.

— Благодаря за загрижеността ти. А сега организирай каквото трябва. И, Ерин?

— Да.

— Стой далеч от него.

— Той има само този номер.

— Тогава, след като го осведомиш за часа и мястото на срещата — и за една малка услуга, която възнамерявам да поискам, ще ти изпратя детайлите — искам да си смениш телефона.

Това беше необичайно ниво на предпазливост дори за Бакерите. Телефонът беше нов. Ерин едва-що беше успяла да даде номера на другите.

— Желаете ли допълнителна защита? — попита тя.

— Няма начин — отвърна Главният Бакер. — От Куейл не можеш да се защитиш.