Джон Конъли
Жената от леса (111)

111

Паркър напусна хотела през задния охранителен вход, водещ направо към паркинга. Ръмеше ситен дъжд, който замъгляваше уличните светлини и покриваше колите с патина от влага.

Паркър се замисли за Боби Оушън, който трябваше да погребе единственото си дете, и то, защото му беше завещал собствените си предразсъдъци. Смъртта му щеше само да утежни злобата на бащата. Що се отнася до Луис, Паркър се съмняваше, че загубата на Били ще го разстрои прекомерно. Съвестта на Луис беше мъгляво понятие, пребиваващо предимно в дрямка. Луис щеше да приеме кончината на Били като неизбежно следствие от решението му да парадира с невежеството си и да ползва слабите като изкупителни жертви за собствените си комплекси. Според него Били трябваше да знае, че действията му рано или късно ще привлекат вниманието на някого, чиято търпимост към подобни деяния е обратнопропорционална на капацитета му за възмездие.

Насилието предизвикваше насилие, а непремерените думи разпалваха диващина.

Но какво можеше да каже Паркър за самия себе си? Той често бе склонен да използва строгите си морални съждения като оправдание за яростта си. Макар и притъпена, болката не си отиваше. Можеше да спаси други от такова страдание, като действа от тяхно име или извоюва правда, но знаеше, че един от мотивите му е да подхранва собствената си ярост, без да го гризе съвестта.

Той изтри дъжда от лицето си и от мрака на паркинга изплува призрак. Англичанинът вече не приличаше на човека, когото Паркър беше описал в полицията в Огъста. Косата му беше по-сива, очилата — нови, а очите зад тях отново бяха кафяви. Брадата му беше пораснала и той леко накуцваше на левия си крак. Всяка от промените беше незначителна, но взети заедно, правеха човека неразпознаваем.

— Здравейте, господин Паркър — каза той. — Мисля, че е време да поговорим отново.

Боб Джонстън разглеждаше внимателно под лупа илюстрациите към приказките и объркването му нарастваше.

В литографиите вече не се виждаше нищо необичайно. Всички бяха точно такива, каквито ги беше нарисувал Ракман.

Неземните образи бяха изчезнали.

В „Салвидж барбекю“ беше тихо. Паркър влезе, следван от англичанина. Странно се чувстваше с такава компания в семейно ориентиран ресторант, с големи маси, автомати за игра и рола със салфетки.

Англичанинът го беше предупредил да държи ръцете си далеч от оръжието и телефона си.

— Наблюдаваме те — каза той. — Животът на стареца зависи от твоето държание.

Паркър не виждаше никъде жената, но нямаше причина да се съмнява в думите му.

По това време работеше само барът, така че Паркър поръча безалкохолно за себе си и джин за англичанина. Избраха си една по-малка масичка и двамата седнаха така, че да не обръщат гръб на вратата и да могат лесно да видят всеки новодошъл. По-отблизо и извън мрачния интериор на „Мечката“ англичанинът изглеждаше по-стар. Лицето му беше набраздено от малки бръчици, като кожата на прастаро животно, а бялото на очите му беше по-скоро жълто. Излъчваше умората на човек, чието единствено желание е да се наспи.

— Изглеждате болен — отбеляза Паркър.

— Съчувствието ви ме трогва.

— Просто наблюдение. Съмнявам се, че ще живеете още дълго, въпреки че това не е свързано със здравословното ви състояние.

Англичанинът се приведе леко напред, сякаш за да сподели тайна.

— Дори някой или нещо да сложи край на живота ми, това няма да сте нито вие, нито любимият ви черньо.

— Ще му предам думите ви. Да тествам чувството му за хумор. — Паркър отпи от безалкохолното си. — Как да ви наричам? Не ми казвайте „Смит“.

— Казвам се Куейл, но ако се опитате да ме издирите, гарантирам ви, че няма да откриете нищо. И бяхте напълно прав: нямам никакво намерение да живея още дълго.

— А какво искате, преди да умрете, Куейл? Момчето?

— Мисля, че добре знаете отговора. Името ви изскочи в новинарските емисии. Какво си донесохте от Индиана?

— Не знам за какво говорите.

— В такъв случай си губя времето и Оуен Уийвър ще бъде мъртъв преди съмване, освен ако не се научи да диша през пръстта.

— Откъде да знам, че наистина е при вас?

Куейл сви десния си юмрук и го завъртя пред него като уличен илюзионист, а когато го отвори, вътре лежеше златен пръстен с печат.

— От вътрешната страна има дата. Можете да го покажете на дъщеря му, ако искате. Тя ще потвърди, че е на баща й. Но се съмнявам, че има смисъл. Знаете, че не ви лъжа.

Тонът му се беше променил. Не звучеше нито враждебно, нито помирително; нито придумващо, нито заплашително. Не предполагаше спор, като учител, разясняващ житейски истини на прегрешил ученик.

— Искам книгата, господин Паркър. Дайте ми я и Оуен Уийвър ще живее, и никой повече няма да ме види. А ако попитате: „Каква книга?“, ще ви помисля за кретен.

— Не бих желал това. — Паркър не виждаше смисъл да отрича. С това само би обрекъл Оуен Уийвър на смърт, ако вече не беше мъртъв. Книгата беше единственото предимство, с което разполагаше. — Да допуснем, че знам къде е книгата.

— Чудесно — отвърна Куейл. — Ето че напредваме. Уийвър твърди, че единственият екземпляр, който му е известен, е онзи, който взехме от къщата на дъщеря му. Склонен съм да му вярвам, особено след онова, което му причинихме, за да илюстрираме решителността си.

Паркър си пое дълбоко дъх, за да превъзмогне импулса да го удари. Усилията му не останаха скрити.

— Счупеното зараства — каза Куейл. — Дори при старец като него.

— Искаме доказателство, че е жив.

— Ще го получите. Ще му позволим да се обади на дъщеря си. Което ни връща отново към книгата. Не осъзнавах грешката си, докато госпожица Морс не ми донесе екземпляра от къщата на Уийвър. Беше първо издание, но не това, което търсех. Тогава се досетих за замяната. Ерол Доби беше търговец на редки книги и лесно би могъл да намери подобна книга. Дори си е направил труда да вложи допълнителни страници от стар пергамент. Вероятно ги е взел от собствената си колекция или е купил евтин материал от интернет. Нескопосан опит за имитация, но пък нито той, нито Карис са били наясно с какво си имат работа. Когато разбрах, че сте пътували до Индиана, бях сигурен, че не сте се върнали с празни ръце. Доста научих за вас, откакто съм тук. Би трябвало да сте мъртъв, а фактът, че не сте, говори само за устойчивост и известна доза късмет. Вие сте забележителен човек, но нищо повече, каквото и да си въобразяват някои. Какво си въобразявате самият вие, нямам представа.

Паркър не се хвана на въдицата, но мислено си отбеляза името на жената: Морс.

— Относно пергаментовите вложки — каза той. — Какво представляват?

По никакъв начин не намекна, че знае за по-мащабното произведение, на което принадлежат.

В очите на Куейл проблесна непозната светлина, като проблеснали пламъчета в тинести езера.

— Карти или части от тях.

— За скрито съкровище?

— Нещо подобно.

— Много хора загинаха заради тях.

— Представа си нямате. Та къде е книгата?

— На сигурно място. За разлика от вас.

Куейл махна пренебрежително с ръка.

— Не по-сигурно от това, на което е Оуен Уийвър. Можете да се обадите в полицията, но те няма да намерят никаква връзка между мен и тези убийства, освен че в Индиана е забелязан човек, с когото имаме някаква бегла прилика. Аз съм юрист, господин Паркър. Знам за какво говоря. Но междувременно Оуен Уийвър ще бъде мъртъв, дъщеря му и синът на Карис Ламб скоро ще го последват. Ще продължим с всички, които имат някакво значение за вас или за вашите приятели, докато не остане никой, който да изрича името ви. И всичко това няма да промени бъдещето, защото рано или късно книгата ще бъде намерена. Търся я отдавна и никога не съм бил толкова близо. Мога да почакам още малко. Търпелив човек съм. Но вие нямате място за преговори. Вече видяхте на какво сме способни. Не добавяйте и собственото си дете към списъка с мъртъвци.

При тези думи всички колебания, които Паркър бе имал относно убийството на Куейл, изчезнаха. Каквото и да се случеше в идните часове и дни, рано или късно щеше да намери Куейл и Морс и да сложи край на живота им.

— Е — каза той, — как ще го направим?