Джон Конъли
Жената от леса (25)

25

Куейл седеше в удобен стол до прозореца на стаята си. На стените бяха закачени картини с пейзажи от щата Ню Хампшир, а подът беше покрит с оригинално дюшеме от деветнайсети век, лъснато до неуместна според него степен. Мебелите бяха или от периода на построяване на хотела, или — в случая с леглото — скъпа репродукция. Искаше му се да беше някъде другаде. Мястото му не беше в тази страна, може би и дори в тази епоха. Той беше човек от по-старо време. Новият свят беше твърде шумен за него, цветовете му — твърде крещящи. От всичко обаче най-силно презираше отчаяното му желание за история, незрелия копнеж по заслужената тежест на годините. Един магазин наблизо се бе нарекъл антикварен, но доколкото Куейл виждаше, целият му асортимент се състоеше от произволни, почти съвременни боклуци. Ако някой го подпалеше, щеше да му направи услуга.

Хотелът се намираше на парцел земя, скрит от останалата част от града от вечнозелена растителност, градините му трудно се виждаха през сумрака и дъжда. Отражението на Куейл го гледаше от стъклото като камея върху тъмна керамика и му вдъхваше спокойствие. Той беше създание на свещите и газените лампи, неуловим обитател на сенките и мъглите, но душата, която го направляваше, беше още по-стара, плод на първичния мрак, предшествал зората на живота. Куейл нямаше спомени от кърмачеството, детството и младостта си. Очите му се бяха отворили направо в ранна зряла възраст и мисията му на тази земя мигом бе разцъфнала в съзнанието му: да открие една книга и да й позволи да свърши делото си. Щом изпълнеше тази задача, Куейл щеше да потърси забрава. Нямаше желание да разбере какво ще стане след това. Беше видял предостатъчно.

Но може би тази представа за живота, разпростиращ се почти до непоносимост, беше само фантазия, разстройство на ума; или пък проявление на чувство за мисия, предавано като рецесивен ген от поколения Куейловци. Имаше надгробни камъни с името Куейл, урни, пазещи праха на Куейл, в земята почиваха кости на Куейл.

Или нечие име, нечий прах, нечии кости.

Тиха светкавица озари небето през отворения прозорец, като безсилна яростна мълния на божество, което се е събудило твърде късно, за да предотврати собствената си гибел. Куейл усети мириса на изгоряло и тънките светли косъмчета на пръстите му настръхнаха, когато протегна дясната си ръка към небето, извил пръст, сякаш призоваваше Стария Бог при себе си и Го предизвикваше да раззине паст, за да осъществи най-после плана Си докрай.

„Тогава и двамата ще заспим — помисли си Куейл, — и така ще е най-добре.“

Утре работата му започваше наново. Преди да издъхне, Естер Бакмейър беше издала името на жената в Мейн, на чиито грижи бяха поверили Карис Ламб: Маела Ломбарди. Вече беше намерил адреса й в Кейп Елизабет и даже беше научил някои неща за нея. Ломбарди беше пенсионирана гимназиална учителка, но също като злощастния Доби не работеше пряко с някоя благотворителна организация. Тя беше таен помощник — брънка в грижливо поддържана верига, която водеше уязвимите към безопасност.

Куейл и Морс погребаха Бакмейър жива, но тя надали щеше да страда дълго под тежестта на камъните и пръстта след всичко, което й бяха причинили преди това. Куейл беше сигурен, че Доби не му е казал истината за обаждането на Карил Ламб от Мейн или че най-малкото е укрил важна информация. Наложи се да потърсят сътрудничество от Бакмейър и тя в крайна сметка бе издала Ломбарди.

Куейл въобще не бе имал намерение да остави Бакмейър жива, въпреки обещанията му към Ерол Доби, а Морс бе изпратена да се погрижи за сервитьорките, които бяха видели лицето му. За съжаление, поредица от затруднения принудиха двамата да напуснат Кадилак, без да изпълнят тази мисия. Това ги безпокоеше, но не прекалено. Куейл вече беше променил външността си с прости средства като по-светла боя за коса, нови очила и сваляне на цветните контактни лещи. Смяташе, че така няма да ги познаят нито те, нито готвачът, но ако останеше време, можеше отново да прати Морс подире им, ако ще само за отмъщение за лъжите на Доби.

Куейл за кратко се замисли дали убийството на Доби и изчезването на Бакмейър могат да уплашат другите, но се съмняваше: огънят беше велик заличител на следите, а гробът на Бакмейър нямаше да бъде открит лесно. Едва когато убиеха Ломбарди, което вероятно щеше да се наложи, след като изтръгнеха нужната им информация от нея, щеше да започне да се очертава връзка между случаите.

Дотогава обаче Куейл щеше да е научил къде и под каква самоличност се крие Карис Ламб. Най-важното бе тя да няма време да избяга, преди да я хване. Този лов се беше проточил твърде много. Изцеждаше ресурсите му и го беше принудил да прелети океана до тази свирепа земя, изоставяйки крепостта си в Лондон. Двамата с Морс бяха взели всички предпазни мерки: пътуваха с напълно законни холандски паспорти, макар и с имена, които нямаха нищо общо с действителността; отпечатъците от пръстите им бяха създадени с помощта на печатни платки и течен желатин, имитиращ термореакциите на човешката кожа; подобна технология бяха приложили и за ирисите на очите си. Не можеше да се направи почти нищо за снимките на лицата им, които притежаваше Департаментът по вътрешна сигурност, но дори тук подготовката им се бе отплатила: лицевите протези бяха прости, поставяха се лесно и още по-лесно се сваляха. Също както Куейл вече не приличаше на мъжът, който бе чел стихосбирка в ресторанта на Доби, така и двамата с Морс бяха само бледи подобия на двойката, преминала през митническия контрол на летище „Вашингтон-Дълес“. Щом дойдеше време да се приберат в Англия, щяха да сложат отново протезите за броени часове. Но въпреки всичко пътуването си оставаше неприятно и само най-екстремна ситуация можеше да накара Куейл да прекоси самия Атлантик.

Книгата обаче го налагаше. Той нямаше да намери покой, докато не я откриеше.

А беше много, много уморен.

Куейл затвори очи и видя как събира последните пръснати листове от тома — това творение със счупено име и счупена природа.

Счупеният Атлас.