Джон Конъли
Жената от леса (23)

23

Два дни бяха нужни на бащата на Холи Уийвър да се прибере в дома си в покрайнините на Гилфорд — два дни, през които Холи умря хиляда пъти, сто от тях само в първите часове след откриването на тялото в гората. Оуен Уийвър караше камион за прехрана и се намираше в Южна Флорида, когато намериха жената. Докарваше си добри пари — по четиресет цента на миля, което беше повече, отколкото печелеше напоследък, защото зимните месеци бяха мъртъв сезон, а той предпочиташе по възможност да работи в Нова Англия. Но зимата беше тежка за много хора в Мейн. Холи работеше като секретарка и рецепционистка в компания за медицински материали в Доувър-Фокскрофт. Имаше късмет да запази пълния си работен ден — и въобще мястото си — през януари и февруари, а през уикендите заработваше допълнително като сервитьорка, далеч от лапите на данъчните. Поне Даниел вече ходеше на детска градина и не се налагаше да плаща толкова много на бавачки, не…

Ами ако разберат? Ако пристигнат със силните си фенери и го вземат?

Тя щеше да умре.

Станаха хиляда и един пъти.

Беше толкова уплашена, че дори не посмя да се обади на баща си от собствения си телефон, когато научи за тялото. Нима онези не подслушваха всички разговори — от полицията, от ЦРУ, от Националната служба по сигурност? Холи си представяше безкрайни бели стаи, пълни с хора със слушалки на ушите, които превключваха от разговор на разговор и дебнеха за ключовите думи: ИДИЛ, експлозиви, убийство, тяло, намерено, плитък, гроб. С разума си знаеше, че вероятно не е така: имаха си компютри, програмирани да улавят определени фрази. Беше го чела някъде или поне така й се струваше. Сигурно можеха да подслушват и уличните телефони? С тях обаче имаше поне малко анонимност. Ако си толкова тъп, че да говориш лоши неща по мобилния си телефон, по-добре сам да наденеш белезниците на китките си и да изчакаш да те отведат.

Тя остави мобилния си до телевизора и изсипа монетите от малката кутийка, която стоеше на полицата над камината — фондът за лакомства, както го наричаше, въпреки че нерядко се налагаше да прибягва до него за нови дрехи и обувки за момчето, което растеше с мълниеносна скорост.

Умря за хиляда и втори път.

Напълни един стар чорап с монетите, закопча Даниел в детското столче в колата, за да не му се случи нещо…

Хиляда и трети път.

Стига толкова.

… и подкара към бензиностанцията, където имаше външен телефон. Валеше дъжд и чистачките оставяха следи по стъклото. Трябваше да ги смени, но нямаше пари за нови, не и този месец, а не искаше да моли баща си, защото вече й беше дал твърде много. Понякога си мислеше, че той продължава да работи само заради нея и Даниел, колкото и да я уверяваше, че обича да скита по пътищата. Твърдеше, че мести скоростния лост дори докато спи в собственото си легло у дома, а пътната книжка на камиона му служеше за дневник.

Баща й принадлежеше на подвид със собствени правила и език. Тя от дете слушаше за „удушвачите на пилета“, които превозваха животни, и за „жокеите на самоубийствата“, чиито камиони бяха пълни с опасни товари. В същото време той се отличаваше от мнозинството си събратя, които се носеха като плавен през живота — без дом или поне без нещо повече от някой плесенясал апартамент, без семейство или поне без такова, с което поддържат връзка; без пари или поне без нищо заделено; без бъдеще или поне без такова, което да се простира отвъд следващото им назначение. Оуен Уийвър не беше от този тип скитници и колкото и да ценеше свободата по пътищата, още повече държеше на дъщеря си и внука си. Но въпреки това обичаше проклетия си камион и усамотението в кабината, а разговорите с колегите, които срещаше по пътя, неизменно започваха с въпроса: „К’во караш?“.

Оуен Уийвър обаче минаваше шейсетте и гърбът го болеше зверски след близо четиресет години зад волана. Холи би могла да продаде къщата и двамата със сина й да се преместят при баща й, който живееше съвсем наблизо, но този дом беше всичко, което имаше, и гордостта не й позволяваше да се раздели с него — освен това колкото и много да обичаше баща си, колкото и много той да обичаше дъщеря си и Даниел, тя добре знаеше, че с него не се живее лесно. Две съпруги, едната от които собствената й майка, можеха да го потвърдят.

Холи още тъгуваше за майка си. Тя беше починала съвсем млада, на трийсет и пет, а баща й се бе оженил повторно почти веднага, вероятно от паника да не остане сам с малка дъщеря на ръце. Много скоро и той, и новата му жена осъзнаха грешката си и се разделиха миролюбиво, но необратимо. Оттогава насам неколцина жени бяха преминали през леглото му, но никоя не се задържа. До дипломирането на Холи Оуен Уийвър поемаше ангажименти само в околността, така че да успява да се прибере вкъщи за вечеря, а често и преди това. Момичето знаеше, че баща й е готов на всичко за нея, буквално на всичко.

Знаеше го още преди да се появи Жената от леса, както вече я наричаха вестниците и телевизиите. От тези думи я побиваха тръпки — имаше чувството, че са прочели приказката, която беше написала за Даниел; онази, която въобще не биваше да записва на хартия.

Тя набра номера на Оуен, пусна монети за три минути и дълго слуша сигнала „свободно“ отсреща, докато накрая гласът на баща й помоли да остави съобщение; тогава тя едва не загуби самообладание, искаше й се да вика и крещи, но се сдържа и някак си съумя да прочете номера на телефона, от който звънеше, с молбата веднага да й се обади. Върна се в колата, защото продължаваше да вали и вятърът се беше усилил, но свали прозореца и изключи радиото, за да не пропусне позвъняването. Даниел замрънка срещу студа и скуката и тя му се скара; той се разплака, а Холи не искаше той да плаче, никога, не искаше да бъде тъжен, никога. Искаше само да бъде щастлив и да знае, че е обичан, и да я нарича „мамо“, винаги.

Телефонът зазвъня. В този момент от тоалетната излезе един мъж и се загледа в апарата, докато Холи слизаше от колата. Тя му махна с ръка, че обаждането е за нея, но как само й се щеше да бе останал още няколко секунди в проклетата кабинка. Не искаше никой да запомни лицето й или марката и номера на колата й, или плачещото дете на задната седалка. Затова странеше от всички, затова живееше в малка къщичка до гората, затова не искаше да се сприятелява с другите майки в училището, затова не беше спала с мъж от раждането на Даниел, затова беше сама.

За да не бъде забелязана, за да не се налага да отговаря на въпроси.

Тя вдигна слушалката.

— Холи?

— Да, аз съм.

— Какво има? Какъв е този номер?

— Телефон на бензиностанция. Трябва да се прибереш колкото можеш по-скоро.

— Защо? Да не си пострадала? Да не се е случило нещо с Даниел? Добре ли сте?

— Да, да, всичко е наред. Моля те, виж местните новини.

Холи знаеше, че баща й не ходи никъде без айпада си. Той му правеше компания в кабината. Гледаше филми на него, четеше книги — всичко.

— Разбира се, сега ще ги погледна. Пускам те на високоговорител, за да освободя ръцете си.

— Чакам.

Холи чу шумолене, последвано от дълбоко поемане на въздух и познатия глас на водещия на новините от „Канал 6“ в Портланд. Остави баща си да осмисли новината, без да го прекъсва. Репортажът свърши и се възцари мълчание.

— Разбра ли? — попита тя накрая.

— Да.

— Страхувам се.

— Недей.

Холи погледна към колата си. Видя, че Даниел я гледа през предното стъкло. Вече не плачеше, а като че съсредоточено се опитваше да разтълкува поведението й, както когато играеха на „Познай животното“.

— Няма да им позволя да ми го отнемат — каза тя.

— Холи…

— Казвам ти, точка. Няма да го допусна.

— Разбира се. Сутринта тръгвам към къщи.

— Внимавай по пътя.

— Непременно. И… Холи?

— Да?

— Всичко ще бъде наред. Това, което направихме…

Холи затвори. Не искаше да чуе думите, изречени на глас. Някой можеше да подслушва.