Джон Конъли
Жената от леса (109)

109

Мокси Кастин беше настанил Холи Уийвър и сина й в стая в хотел „Ин ет Сейнт Джон“ в западния край на улица „Конгресна“, близо до някогашната красива гара Юниън, превърната днес в търговски център. Паркър беше отседнал там след завръщането си в Мейн и хранеше само топли чувства към последния железопътен хотел в града. Кастин обаче го избра не от сантименти или естетически съображения, а от гледна точка на сигурността. В хотела нямаше бар и ресторант, така че единствените хора вътре бяха персоналът и гостите, а те трябваше да минат през централното фоайе, за да стигнат до стаите си.

Апартаментът, който избра Кастин, се намираше в непосредствена близост до въпросното фоайе и имаше голи тухлени стени, дъсчени подове и телевизор с плосък екран. Прозорците гледаха към паркинга зад сградата и бяха достатъчно ниско, за да може да се избяга през тях при нужда. Когато Паркър пристигна, Даниел Уийвър седеше на леглото и гледаше филмче, а майка му беше до него. Луис стоеше на пост до прозореца, така че можеше да наблюдава едновременно паркинга и вратата и да стреля безпрепятствено по евентуални натрапници и в двете посоки. Преди да дойдат тук, той се беше уверил, че местоположението на айфона на Холи е изключено, така че да не може да бъде проследена чрез телефона си.

Паркър се представи и попита дали всичко е наред.

— Тревожа се за баща си — сподели Холи. — Вече трябваше да се е обадил.

Паркър погледна към Луис, но той сви рамене:

— Мокси помоли местните ченгета да се отбият у тях. Намерили голям камион и колата на господин Уийвър, но нито следа от него самия. Съседите имат ключ и госпожа Уийвър ги помоли да пуснат ченгетата да огледат. Къщата била празна, без признаци на нахлуване.

— Имате ли представа къде може да е отишъл? — попита Паркър жената.

— Трябваше да е тук, заедно с нас — отвърна тя. — Така се бяхме разбрали. А и къде може да е отишъл без кола?

Даниел местеше поглед между телевизора и възрастните. Беше сериозно дете, с много тъмна коса, която подчертаваше бледата му кожа, а чертите на двамата с Холи бяха толкова различни, че все едно бяха рожби на различни видове. Паркър се почуди какво ли знае хлапето за родителите си, но предположи, че то повече подозира, отколкото знае в действителност. Човек не биваше никога да подценява децата.

— Мисля, че трябва да поговорим насаме — каза Паркър.

— Не и докато не ми кажете какво се прави за откриването на баща ми.

Паркър познаваше двама частни детективи в Пискатакуа. Единият беше Джулия Ханкок, по-умна от средностатистически мечок и знаеше как да води издирване. Най-важното бе, че поддържаше добри отношения с полицейското управление в Доувър-Фокскрофт, шерифа на окръга, горската служба и щатската полиция.

— Дайте ми минута.

Той излезе навън, обади се на Мокси и му предложи да ангажира Ханкок с търсенето на Оуен Уийвър. Адвокатът се съгласи.

— Не работи евтино — предупреди го Паркър.

— Е, значи е попаднала на когото трябва. Този случай ще ме докара до просешка тояга.

— Когато умреш, ще ти четат кадиш^[1] само десет месеца вместо единайсет.

— Сигурен съм, че това ще бъде голяма утеха за банковия ми мениджър и бившите ми съпруги. Сега ще звънна на Ханкок.

Паркър се върна в стаята, за да осведоми Уийвър за взетите мерки. Едва тогава тя се съгласи да остави момчето. То проследи с поглед майка си, но не измрънка и не показа признаци на безпокойство. Паркър си даде сметка, че детето не е казало и дума, откакто е дошъл.

— Гладен ли си? — попита го той, докато майката чакаше до вратата.

Даниел се замисли и кимна.

— Обичаш ли пица?

Момчето отново кимна.

— А можеш ли да говориш?

Даниел се усмихна и пак кимна, с което спечели симпатиите на Паркър. Жал му беше за това, което преживяваха семейство Уийвър и което неминуемо щеше да последва.

— Е, каква пица искаш?

Даниел отвори уста, но я затвори, без да издаде и звук. Вместо това вдигна ръце като „не знам“.

— Добре, ще вземем няколко различни от „Пица Вила“ отсреща. Само гледай да не нарушиш обета си за мълчание.

Паркър беше научил почти всичко по телефона от Кастин, докато пътуваше от Огъста, но искаше да го чуе отново от устата на Холи Уийвър. Управата на хотела им позволи да ползват още една стая. Двамата седнаха един срещу друг на малката масичка до празното легло, което неловко привличаше вниманието в помещение, заемано от двама непознати.

— Разкажете ми — каза Паркър.

И тя му разказа.