Джон Конъли
Жената от леса (7)

7

Доби седеше на леглото си и коленете му почти докосваха тези на мъжа отсреща. Бяха толкова близо един до друг, че Доби усещаше миризмата на парфюма му. Дори неопитният му нос можеше да каже, че е фин, чист и скъп. Напомняше му на тютюн за лула и на църковните служби от детинство.

Той, от своя страна, вероятно миришеше на мазнина и пот. Отдавна бе спрял да забелязва натрапчивите миризми от заведението върху дрехите и кожата си, но изведнъж се засрами от тях и въпреки че той беше жертвата на нахлуването, се почувства виновен за маниерите и хигиената си.

Ако посетителят се чувстваше неудобно от тази принудена близост, той с нищо не го показваше. Вместо това, въпреки заявлението си, че могат да започват, той продължаваше съсредоточено да прелиства „Към себе си“. Накрая вдигна победоносно книгата.

— Забележително е как ни преследват и най-бледите спомени. От много години не бях чел Аврелий, но ехото от мъдростта му не ме напуска. Нека да споделя нещо с вас, което ми се струва твърде уместно предвид обстоятелствата в момента.

Той си пое дъх и зачете:

— „Ако ви измъчва нещо извън вас самите, болката не се дължи на самото него, а на вашата оценка за него; поради това вие имате властта във всеки един момент да го отхвърлите“^[1]. Не е ли прекрасно? От това можем да заключим, че човек усилва болката си с реакцията си към нея. Вместо да се втренчваме в страданието и да виним себе си или другите за него, по-добре да открием причината и да се опитаме да я отстраним. Това повдига ли някакви въпроси в съзнанието ви?

— Какво искате? — попита Доби.

— Имах предвид въпроси за Аврелий. По случайност това е много ценно издание: Лондон, „Паркър“, 1747 година. Бре, бре. — Той прокара пръсти по подвързията. — Телешка кожа?

Доби кимна.

— Красота. Като за човек, който по цял ден сервира помии на селяндурите, имате забележително добър вкус към литературата. За жалост, отчасти тъкмо той ни доведе при вас.

— Все още не сте ми казали името си, нито причината да сте тук.

— О, за причината вероятно можете да се досетите. Искаме да установим местонахождението на една от многото кучки, които са минали оттук през годините, но ще стигнем до нея след малко. Що се отнася до това кой съм, ще ви кажа, че се подвизавам под името Куейл и съм адвокат — или поне бях преди време.

— А тя?

Жената не беше помръднала от мястото си до прозореца. Въпреки че беше млада, косата й имаше платинен цвят, който не беше постигнат с химия, а порцелановата й кожа блестеше едва доловимо. Даже очите й бяха сивкави. Доби имаше чувството, че ако я замери с нож, острието му ще отскочи, без да й навреди, оставяйки може би само някоя миниатюрна драскотина.

— Ако някога е имала собствено име, и тя самата го е забравила — отвърна Куейл. — Нека да изпитаме знанията ви, за да разберем дали наистина сте начетен човек или просто търговец. Ако знаехте, че някой е решил да я кръсти Палида, каква фамилия бихте предположили на свой ред?

Доби го погледна в очите.

— Морс^[2].

Куейл бавно изръкопляска.

— Много впечатляващо. Нима пропуснах Хораций в библиотеката ви?

— Точно зад вас.

Куейл се обърна и погледът му пробяга по лавиците, докато забеляза едно вехто издание на „Кармина“.

— Вие сте неочаквана наслада за ума — каза той меко, — но се боя, че може да се наложи да се покорите на името й, пренесено от вековете. Тя е персонификация на самата смърт.

Доби скръсти ръце в скута си.

— Говорите надуто — каза той. — Баща ми ме съветваше да не се доверявам на хора, които говорят надуто.

— Извънмерно мъдро. Възхищавам се на самообладанието ви… а може би си мислите, че се шегувам за непосредствената близост на смъртта ви?

— Виждал съм такива като вас. Знам какво предстои. Може би трябва да пратя и двама ви по дяволите. Всъщност точно това смятам да направя. Вървете на майната си и вие, и тенекиената ви жена и не спирайте, докато не стигнете.

— Хм — отвърна Куейл, — позволете да ви обясня защо няма да стане точно така. Вие не сте единственият, който видя лицето ми тази вечер. Вие сте един от четирима, като имам предвид персонала ви, без да броя клиентите ви, но ще станете петима, ако ме принудите да навестя и госпожица Бакмейър — дамата, с която делите занятието и леглото си. Ако ми кажете каквото искам да знам, никой от тях няма да пострада. В противен случай по-късно тази вечер колегата ще изкорми приятеля ви Карлос и ще погребе вдовицата Бакмейър жива. Сервитьорката ми хареса — не тази, която ме обслужваше, а другата. Видях как ви гледа. Тя ви харесва, вие нея — също. Не по непристоен начин, разбира се, но аз забелязах връзката помежду ви. Лейла: така се казваше. Видях го на баджа й. Никога не съм имал вкус към изнасилванията, но в този случай ще направя изключение. А щом приключа, ще оставя Морс да реже.

Доби затвори очи.

— Откъде да знам, че няма да ги убиете така или иначе?

— Ако щях да го направя, щях да започна с Карлос, докато стоеше на прага ви.

— Не се ли страхувате, че ще ви разпознаят?

— Господин Доби, занимавам се е това от дълго време — много по-отдавна, отколкото можете да си представите. И много хора са ме виждали — някои при сходни с вашите обстоятелства, но все пак съм оцелял, така че съм напълно спокоен за това. Лицето на колегата, от друга страна, обикновено е последното нещо, което човек вижда.

Куейл сложи ръка на коляното му и леко го стисна с жест, който издаваше по равно успокоение и заплаха.

— Името на момичето — или жената, ако предпочитате, — което търсим, е Карис Ламб.