Джон Конъли
Жената от леса (36)

36

Д-р Кен Хъбъл беше от онези лекари, които се срещаха само в носталгичните холивудски филми и телевизионни сериали за ангели, вършещи добри дела. Имаше бяла коса и дълги бели мустаци, а рафтовете в кабинета му бяха претъпкани с благодарствени картички, детски рисунки и снимки на добрия доктор в компанията на различни дребни кученца, някои от които отпреди десетки години. Докато говореше с Паркър, той отпиваше билков чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо“.

— Стигнах първи на мястото след откриването на тялото — рече Хъбъл. — Беше отвратителна сутрин, казвам ви. Още го усещам с костите си.

Той описа първоначалния си преглед на Паркър и му показа бележките си, направени на място, като даже му направи копия на документите, които беше препратил към медицинските експерти в Огъста.

— Нещо необичайно? — попита Паркър.

— Освен заравянето на млада майка в земята?

— Да.

Хъбъл подухна чая си.

— Вие сте били полицай, нали?

— Отдавна.

— Но все още можете да направите разлика между закопано и погребано тяло?

— Да.

— Е, тази жена е погребана, гарантирам ви. Ще се учудя, ако медицинските експерти открият признаци на външни травми.

— Външни?

Хъбъл го погледна с присвити очи над рамката на очилата си.

— Да прегледам ли слуха ви?

— Не, чувам чудесно. А вътрешни?

Хъбъл продължи да го гледа все така съсредоточено.

— Например?

— Увреждане на матката.

— Май наистина имате добър слух, след като чувате чак от Ороно.

— Значи е вярно?

Хъбъл сви рамене.

— Скоро всичко ще излезе, така че не пречи да потвърдя това, което бездруго знаете: плацентата е била преждевременно отлепена от стената на матката, което е довело до тежък кръвоизлив и смърт. Непрофесионалист не може да направи нищо вдън гората в такава ситуация.

— Възможно ли е детето да е оцеляло?

— Някой е прерязал пъпната връв с нож, така че, да, вероятно е родено живо. Дали задълго, е съвсем друг въпрос.

Нож. Паркър изобщо не се бе сетил да пита за срязването на пъпната връв. Не беше във форма.

— А намирането на трупа?

— Какво за него?

— Видях снимките. — Паркър замълча, стараейки се да се изрази правилно. — Бих очаквал повече пръст по тялото.

— Било е донякъде скрито от корените на дървото, но все пак изложено на вятъра и дъжда. Не, това не ме притесни особено.

Паркър веднага се хвана за думата.

— А какво ви притесни?

Хъбъл затанцува с пръсти по чашата като пианист, упражняващ гамите.

— Първото ми впечатление беше, че тялото може да е било преместено.

— Защо?

— Местоположението му не отговаряше напълно на формата на земята наоколо. Нямаше точно съответствие.

— Не сте го споменали в доклада си.

— Защото вероятно греша.

— Пак да попитам: защо?

— Ако останките са били местени, това щеше да доведе до значително увреждане: разместване на крайници, перфорация на кожата. Не видях следи от подобно нещо. Най-вероятното обяснение е слягане на почвата в комбинация с вятъра и дъжда.

Въпреки това оставаше нотка на съмнение, защото в противен случай Хъбъл въобще не би го споменал. Паркър не настоя повече. Беше научил достатъчно. Той благодари на лекаря за отделеното време и се поспря до рафта със снимките.

— Много кучета.

— Двайсет и седем досега, и все различни. Вие имате ли куче?

— Вече не.

— А семейство?

— Дъщеря. Живее с майка си във Върмонт.

— Значи сте сам?

— Да.

— Вземете си куче. Ще ви държи във форма, няма да ви позволява да се заседявате на едно място и ще пъди самотата.

— Странно, по-рано днес си мислех точно за това.

— Не бих го нарекъл предписание, но го приемете като съвет от лекар. Късмет в търсенето на детето. Ще ми се да мисля, че е живо. Знаете, човек трябва да се надява.

— Да — отвърна Паркър, — знам.