Джон Конъли
Жената от леса (96)

96

Кутията за обувки беше на масичката, но Лейла не посегна да я отвори. Паркър си помисли, че притежава отличен усет за драматизъм.

— Харесвах Карис — каза тя. — В някой друг живот можеше да станем приятелки. Но в този нямахме време за това. Тя просто дойде и си отиде.

— Не се ли притесни, когато тя замина и повече не се обади?

— Не. Тя ме предупреди, че ще бъде така — че трябва да бъде така. Заради мъжа, от когото бягаше, и онова, което му бе причинила.

— Кой беше той?

— Карис го наричаше Върней. Не знам първото му име, а Карис ми каза да не търся информация за него дори и по интернет. Доби знаеше повече, но не много, а и не го сподели с мен.

— А ти опита ли се да научиш нещо за Върней?

— Разбира се, но много по-късно — месеци, може би година, след като Карис си тръгна. От любопитство.

— И?

— Оказа се, че има повече хора с това име, отколкото очаквах, но аз знаех, че този е колекционер на книги, затова започнах да преглеждам форумите и блоговете. Бях предпазлива. Създадох си нов имейл, с който да се регистрирам, и за браузър ползвах само „Тор“, за да не могат да ме проследят лесно. Една вечер отворих пощата си и видях ново съобщение, без обратен адрес. Вътре пишеше: „Защо търсиш Върней?“. Имаше прикачена снимка: момиченце, на не повече от три-четири годинки. Голо. Мъртво. Изтрих акаунта и спрях да търся. Мисля обаче, че Върней беше изчезнал. Говореше се за това в някои от форумите, преди всички да спрат да го споменават, а старите публикации бяха изтрити, сякаш някой беше казал на всички да си мълчат.

— Сподели ли с някого?

— Не. Бях направила грешка. Не исках да я умножавам, като предизвикам тези хора да ме намерят.

Биваше си я тази жена.

— Какви ти разказа Карис за Върней?

— Не много. В началото бил мил. Това тя не можеше да проумее. Чувстваше се глупачка, но не е първата жена, заблудена от мъж. Когато разбрала за какво става дума — порнография, влечение да гледа насилие над деца, — вече било късно. Била бременна и той не я изпускал от очи. Сигурна била, че щом се роди бебето, ще я убие. Никога не я заплашвал с това, но тя го знаела. Искал само детето. Освен това имал странен интерес към окултната литература — не романи и разкази, а стари книги. Наричат ги гримоари. Казвал на Карис, че в тази страна, а може би и в целия свят, няма човек, който да ги познава по-добре от него. Получавал писма откъде ли не, адресирани просто до „Господин Върней“. Търсели го много хора, защото бил специалист, но те не били от тези, които биха помогнали на бременна жена. Това били хора, които споделяли неговите интереси, и то не само по отношение на мистицизма: гледали заедно филми на екрана в библиотеката и си разменяли файлове с насилие. Обичали болката. По това време на Върней вече не му пукало какво знае Карис. Бил спрял да се преструва. В третия триместър обаче забелязала промяна. Вълнувал се, продавал части от колекцията си, за да събере повече пари. Сторило й се, че вървят някакви преговори, защото чувала странни телефонни разговори и спорове. Накрая той я заключил в мазето и я зарязал там. Имала храна и вода, книги и списания, малка баня с тоалетна. Стояла там два дни и две нощи, а когато Върней се прибрал, носел нова книга. Затова я бил заключил: за да може да излезе и да си купи някаква книга. Сборник с приказки.

— Приказки?

— Приказките на Братя Грим, отпечатани в Лондон през 1908 година от „Констабъл“, с илюстрации от Артър Ракам. Оригиналното издание на Ракам е много ценно. Някои екземпляри от него се продават по хиляда долара в интернет. Има и подписано издание — то върви за над десет хиляди.

— А неговото подписано ли било?

— Не.

— Чакай малко: заключил е Карис Ламб в мазето за два дни само за да се сдобие с книга с приказки, за която е платил хиляда долара?

— Един човек в Англия бил убит за първото му издание на „Шумът на върбите“ — отвърна Лейла. — То струвало близо седемдесет хиляди.

— Има голяма разлика между хиляда и седемдесет хиляди.

— Особено за книга, която не съществува.

Паркър се почувства така, сякаш е пропаднал в заешка дупка.

— Не разбирам.

— Няма „Приказки на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам от 1908 година. Това издание е излязло чак през следващата година.

— Значи книгата е била фалшификат?

— Не, или поне така твърдял Върней. Той имал нужда от публика и Карис била единствената му възможност. Искал да се похвали на някого какво е намерил.

— И какво е било то?

Лейла побутна кутията към него.

— Защо сам не погледнеш?