Джон Конъли
Жената от леса (102)

102

— Британец? — попита Паркър.

Лейла Патън описваше клиентите, минали през заведението вечерта, преди Доби да загине. Бяха предимно местни, но имаше и неколцина непознати. Не беше нещо необичайно. Кадилак беше встрани от главния път, но много хора предпочитаха малките шосета пред магистралите. Както казваше Нийл Йънг: там се срещат интересни хора.

— Да, британец — потвърди Лейла. — Всъщност англичанин. Натърти на това. Беше почти смешно. И друг път сме виждали туристи. Е, често са заблудени, но минават оттук.

— Опиши ми го.

— Вече казах всичко това на Хилик, но той не обърна особено внимание.

— Пробвай да кажеш и на мен.

— Хубаво де, беше около метър и осемдесет висок. Добре облечен — в кадифе и туид, копринено шалче. Напомняше ми на главния актьор от онзи стар филм за близнаците гинеколози.

Паркър се сещаше.

— Имаше кафяви очи — продължи Лейла — и носеше червени кръгли очила. Запомних го, защото четеше поезия, докато се хранеше. В Кадилак рядко се вижда някой да чете поезия, независимо дали се храни.

— Кафяви очи? Сигурна ли си?

— Да. Обикновено не забелязвам такива неща, но очилата му бяха много странни. Привличаха погледа.

Нямаше съмнение, че това беше англичанинът, Смит Две, въпреки разминаването в цвета на очите. Онзи в „Мечката“ беше синеок, но това лесно се постигаше с цветни лещи. Червените очила също бяха избрани нарочно. Достатъчно беше да смени лещите, да захвърли очилата и да среше косата си по друг начин, така че дори наблюдателната Лейла Патън да не може да познае мъжа, влязъл в ресторанта на Доби в онази тиха пролетна вечер, за да почете стихове, докато…

Това беше въпросът. Защо му беше да се показва? Защо да рискува?

— Имаше ли жена с него?

— Не, беше сам.

— А на някоя друга маса? Много бледа? С платинено руса коса? Очи като белина във вода?

— Пфу. Не. Не си спомням такава.

Възможно ли бе жената да е претърсвала фургоните, докато англичанинът е наглеждал заведението, в случай че Доби реши да се прибере по-рано и да остави персонала да затвори? Или е искал да огледа добре онзи, който е попречил на кроежите му, който е предложил помощ и подслон на Карис Ламб, без да очаква нищо в замяна, и който накрая щеше да заплати за сторената добрина с живота си? Паркър клонеше към второто. Това беше същият импулс, който беше довел англичанина в „Голямата изгубена мечка“. Беше любопитен, но нагъл. Каквато и да беше професията му, вършеше я твърде отдавна. Беше станал непредпазлив и самодоволен.

— Той е — каза Паркър.

— Какво имаш предвид?

— Той е убил Доби, вероятно и Естер. Жената, която се е опитала да те отвлече, пътува с него.

— Откъде знаеш?

— Защото съм ги виждал. В момента търсят книгата в Мейн и убиват наред по пътя си.

— Значи са се опитали да ме похитят, защото съм видяла мъжа в ресторанта?

— Ти ли го обслужва?

— Не, Корби.

— А кой друг беше на работа онази вечер?

— Карлос, готвачът.

— Но тях никой не ги е нападал?

— Не, иначе щях да разбера.

— Кой беше любимецът на Доби? Кого харесваше най-много измежду служителите си?

— Не знам. Това си беше Доби. Държеше се еднакво с всички ни.

— Сигурна ли си?

— Беше добър с всички ни. Просто си беше такъв.

— Лейла…

Тя се предаде.

— Добре де, аз бях. Аз се разбирах най-добре с него. Свирех. Четях книги. Гледах стари филми. Грижех се за майка си. Доби ме харесваше. Имаше ми доверие. Понякога, след като затворехме, пиехме по бира, Доби палеше джойнт и просто си говорехме. Какво общо има това?

— Това забелязваше ли се отстрани?

— Не знам.

Паркър обаче знаеше, че отговорът е „да“, или поне за човек като англичанина.

— Вероятно са заплашили Доби, че ще наранят Естер, ако не им помогне — обясни той. — Предполагам, че са казали същото и за теб.

— Е, и?

— Тези хора държат на думата си. Може да се каже, че си имат принципи.

Лейла гледаше в ръцете си. Следващите й думи още повече засилиха уважението на Паркър и затвърдиха решимостта му да не допусне този англичанин и жената с него някога да припарят до Лейла Патън.

— Това означава, че Естер наистина е мъртва.

Не мислеше за опасността, в която се намираше самата тя, а за участта на Естер Бакмейър.

— И аз мисля така. Доби не е успял да ги убеди. Искали са да са сигурни.

Лейла заплака — с онези сълзи, които не променят изражението на човек, защото емоциите, които изразяват, са толкова дълбоки, че самите сълзи са без значение.

— Всички обичаха Естер — каза тя, — или поне всички, които си струва да познаваш. Само тъпаците не я харесваха. — Тя погледна през прозореца към обгърнатите в мрак хълмове. — Чудя се къде са я оставили. Тя заслужава истинско погребение. Заслужава да бъде запомнена.

— Ще се опитам да я намеря.

— Как?

— Ще ги принудя да ми кажат.

Лейла се замисли.

— Никога не съм искала някой да страда — каза тя. — Видяла съм твърде много болка у дома, за да я пожелавам на когото и да било.

— Но?

— Но бих направила изключение за убийците на Естер и Доби.

— Ще видя какво мога да направя. И знам, че това няма да помогне, но все пак ще го кажа: каквото и да им бе казал Доби, нямало е да спаси нито себе си, нито Естер. Тези хора не просто търсят Карис и книгата; те искат да заличат всички, които са имали контакт с тях, а може би и да си отмъстят за създадените проблеми.

Паркър погледна часовника си. Може би щеше да успее да хване последния полет за Бостън, но беше на косъм. В най-лошия случай щеше да вземе първия сутринта. Щеше да се наложи да превъзмогне неприязънта си към хотелите на летищата, но ако се фокусираше върху рецепцията, асансьора и стаята си, в посочения ред, може би щеше да се справи.

— Сигурно трябва да тръгваш — каза Лейла.

— Наистина трябва.

— Радвам се, че поговорихме.

— Аз също.

Той взе кутията с книгата.

— Никой никога няма да разбере, че е била у теб.

— Ако всичко, което каза, е вярно, това няма да им попречи да се върнат.

— Не, но аз ще им попреча.

Лейла Патън го целуна нежно по бузата за довиждане.

— Вярвам ти.