Джон Конъли
Жената от леса (53)

53

Въпреки усилията на Гилър да информира Куейл за Паркър, адвокатът сам се изненада от собствената си реакция при появата на детектива.

Отдалеч Паркър приличаше на най-обикновен клиент: среден на ръст, с прошарена коса, тяло, което може би засега отказваше да се подчини докрай на средната възраст или поне се съпротивляваше. Отблизо обаче правеше съвсем друго впечатление. Не че някоя определена черта изглеждаше по-забележителна, въпреки че Куейл беше готов да направи изключение за очите, които издаваха необичайна, мъчно добита проницателност. Ако човек се загледаше в тях, оставаше с усещането, че гледа играта на светлината по повърхността на океана. Зеленикавосините ириси излъчваха състрадание, тъга и потенциал за проява на сила, която, веднъж отприщена, трудно можеше да бъде възпряна. Но Куейл си помисли, че у Паркър има и нещо неземно, като у човек с остър усет към неизразимото. Беше срещал такива хора и преди, но те обикновено бяха аскети, понякога — фанатици. Паркър, доколкото беше разбрал, не беше ни едно от двете. Беше просто много, много опасен.

— Господа — каза Паркър, — надявам се да се забавлявате тази вечер.

Куейл забеляза, че детективът стои малко под ъгъл, като че ли искаше да наблюдава едновременно тях и хората на бара — по-конкретно Морс. Някак си беше доловил присъствието й, въпреки че тя стоеше настрани.

— Определено — отвърна той. — Въпреки че тук е малко шумно за моя вкус.

— Не сте тукашен, нали?

— Гост съм на града.

— Англичанин?

— Да.

— По работа?

— Предимно.

— И що за работа е това?

— Вие да не сте от комитета по посрещането?

— Щатният отговорник отсъства, а аз още не съм ошлайфал комуникационните си умения.

Паркър зачака Куейл да отговори на въпроса му. Тримата мъже бяха наясно какво става. Нито Куейл, нито Гилър направиха опит да възразят срещу натрапеното присъствие на Паркър или да се престорят, че не разбират за какво иде реч: сблъсък с противника, предизвикан от мимолетно нехайство от тяхна страна или реакция на детектива към хищническа заплаха.

— Работя в сферата на правото — каза най-после Куейл.

— Адвокат?

— Да.

— Можеше да го кажете направо.

— Вече не практикувам активно.

— Но все пак сте тук по „работа“.

— Точно така.

До дясната му ръка лежеше разпечатан лист — криптозагадката от новия брой на лондонския „Таймс“. Решаването на тези задачки му носеше удоволствие и по време на отсъствието си от дома се беше абонирал за онлайн изданието. До листа имаше писалка с пълнител, а на десния му показалец се виждаше издайническо петно от мастило.

— Любител на главоблъсканиците? — полюбопитства Паркър.

— Само на този вид.

— Май вече сте я решили.

— Винаги ги решавам, въпреки че понякога ми отнема повечко време от друг път.

— Убеден съм, че там някъде се крие метафора или урок за цял живот.

— Ако го открия, непременно ще ви го предам.

— Много ще се радвам. Имате ли си име?

— Да.

— Бихте ли го споделили?

— Не.

Паркър кимна кратко, като че ли Куейл беше потвърдил всичко, което искаше да знае за него, след което насочи вниманието си към Гилър.

— Струва ми се, че съм ви виждал и преди.

— Не мога да кажа.

— Добър физиономист съм. А вие?

Гилър сви рамене, без да отговори.

— Питам, защото забелязах, че тази вечер обърнахте известно време на моята особа. Чудя се дали и в другите случаи, когато сте идвали тук, сте правили същото.

— Мисля, че грешите.

Паркър помисли над думите му.

— Възможно е, но се съмнявам. Обзалагам се, че и вие не сте от споделящите имената си.

— Смит — каза Гилър. — Приятелят ми също се казва Смит.

— Е, Смит и Смит, или Смит Едно и Смит Две, както ще ви наричам оттук насетне, радвам се, че разчупихме леда. Следващия път няма да започваме от нулата. Ще се оглеждам за вас, не бих искал да ви изпусна. Дотогава ви желая приятна вечер. — Той се отдалечи, като се поспря само да почукне по бара вдясно от Палида Морс. — На вас също, госпожице.

Куейл очакваше Паркър да се върне при компанията си, но той се завъртя само за няколко секунди и напусна заведението.

— Дали ни чака? — попита Куейл.

— Възможно е — отвърна Гилър. — Но не може да проследи и двама ни едновременно, а ако си тръгнем веднага, няма да има време да повика някого на помощ.

— След кого ще тръгне?

— Ще видим.

— А детето?

— Вече работя по въпроса. Ще държим връзка.

— Предпочитам да е по-скоро.

— Ще го имам предвид.

Двамата излязоха от бара, следвани от Морс. Собственикът и рожденик не им обърна никакво внимание, също както и останалата част от клиентите. Щом се озоваха навън, Гилър сви наляво, без да каже и дума, после пак наляво и се скри от погледа. Другите двама се запътиха надясно, в посока към автомобила си под наем, но когато го наближиха, Морс хвана Куейл за ръката.

— Хайде да се поразходим.

— Ами колата?

— Ще се върна да я взема по-късно.

— Защо?

— Защото той ни наблюдава, а колата може да се проследи. Той е проницателен.

— Достатъчно, за да те забележи.

— Да.

Морс настръхна.

Тя погледна през рамо, но не видя детектива. Изглеждаше озадачена, дори разочарована.

— Защо не идва?

— Защото знае, че сме тук, и знае как изглеждаме — отвърна Куейл. — Може би ще използва други канали, за да разбере защо.

Стигнаха до включването в шосе 295 и Морс спря едно преминаващо такси. Качиха се в него, без да забележат куцащата фигура на отсрещната страна на улицата, помагаща си с яркочервена проходилка. Когато таксито се качи на магистралата, мъжът бръкна в джоба си и внимателно написа съобщение с името на компанията и регистрационния номер на таксито, след което го изпрати на телефона, даден му от онзи човек пред „Голямата изгубена мечка“.

Това бяха най-лесните двайсет долара, които бе изкарвал някога.