Джон Конъли
Жената от леса (70)

70

Уличните лампи осветяваха напуканата боя на пикапа, който Били Оушън беше принуден да шофира по силата на обстоятелствата. Всеки път, когато седнеше зад волана на тази употребявана таратайка, се сещаше за покойния си шевролет. И понеже се налагаше да я кара, за да работи и да оправдава заплатата, която баща му плащаше, мисълта за изгубеното съкровище го следваше неотлъчно.

Имотите на Боби Оушън бяха пръснати из Портланд, Южен Портланд, Уестбрук, Горам и Обърн. Основната задача на сина му беше да управлява тези имоти, което той правеше с възможно най-малко старание. Пропускаше поне едно от всеки три позвънявания на служебния телефон, защото човек не можеше да слуша до безкрай оплаквания от влага, шум, тръби, миризми, боклук, плъхове и хлебарки, без да му се прииска да счупи нечия глава. Вечно имаше проблеми, които трябваше да се решават — или да не се решават, според случая.

Небрежното отношение на Били към задълженията му можеше да има по-сериозни последици, ако баща му знаеше за него, най-малкото защото Боби Оушън не желаеше да си има неприятности с градската инспекция. Но тъй като компанията, управляваща имотите, не носеше фамилното име, а повечето наематели бяха бедни или имигранти с минимални познания по английски (фамилията Стоунхърст с удоволствие цакаше пришълците заради дързостта им да се домъкнат в Съединените щати), или умствено изостанали, Били можеше спокойно да ги тъпче, без да се тревожи, че някой ще се оплаче пред по-висша инстанция. Наемателите имаха връзка само с неговата компания, а ако се изключи секретарката, Били представляваше цялата компания.

В негова полза работеха и ниските наеми, както и страхът на обитателите да не се озоват на улицата, в случай че вдигнеха шумотевица. Били знаеше, че те все пак рано или късно ще стигнат до улицата. Облагородяването на града беше довело до четиресетпроцентно повишение на наемите през последните пет години и редица влиятелни личности, сред които и Боби Оушън, постоянно говореха за стабилизация. В крайна сметка и апартаментите на Боби Оушън щяха да станат прекалено скъпи за много хора. На този етап може би си струваше да се вложат малко средства за ремонти и да се намерят наематели на няколко нива над сегашните наеми — може би такива, които можеха да проведат приличен разговор на английски или които не стояха с отворена уста, когато не говореха.

Но докато това се случеше, Били с удоволствие щеше да се възползва от системата, създадена специално за експлоатация на бедните. Баща му не се взираше особено, стига да си получаваше парите, и дребните проблеми не го вълнуваха. Благодарение на това Били се чувстваше свободен да налага глоби в брой за най-дребните провинения, да приема депозитите за сигурни постъпления, използвайки всяко петно по килима или драскотина по етажерките за повод да не ги върне, и да насъсква адвоката си с диплома от кореспондентски курс по право срещу реални или въображаеми нарушения на договорите, който отправяше предимно заплахи за съдебно преследване поради неспазени срокове за предупреждение при напускане, защото дори да беше дадено такова предупреждение, то трудно се доказваше. Тези хора нямаха възможност да плащат на адвокати и счетоводители, защото едва успяваха да сложат нещо на масата, да не говорим, че според разбиранията на Били това не беше храна, а помия. И така, към момента той бе запорирал сметките и заплатите на половин дузина хора, чиято най-голяма грешка беше подписването на договор за наем с такава компания.

Били се надяваше някой ден всичко това да остане зад гърба му. Мразеше да се занимава със запушени тоалетни и препълнени контейнери за боклук. „Чайката“ можеше да бъде първото стъпало към по-мащабни и хубави неща. Баща му щеше да му повери нов бизнес и от Били зависеше да го управлява добре, за да докаже, че е достоен и за по-големи отговорности.

При мисълта за баща си Били неволно докосна лявата си буза, където го беше зашлевил. Вътрешно още го болеше. И то само заради някакви си брошури, защипани под чистачките на хората; само защото Били беше решил да изрази мнение.

Чудеше се дали негърът, гръмнал колата му, не беше сегашен или бивш наемател в някой от имотите му. Имаше няколко сомалийци в Горам, част от които безспорно имаха особено отношение, но не беше сигурен, че те биха познали знамето на Конфедерацията или биха знаели какво означава. Но пък може просто да бяха видели пикапа и решили да си отмъстят за дупката, в която бяха принудени да живеят. Това обаче също изглеждаше слабо вероятно.

Естествено, възможно бе някой да е научил за доброволните му среднощни дейности в името на расовото прочистване. Били не знаеше почти нищо за Клана, освен чаршафите и горящите кръстове, и нямаше желание да научи, но разбираше значението на марката.

Което го връщаше към знамената.

А те от своя страна към негъра в бара.

Били Оушън нямаше да остави нещата така.

Въпросът беше принципен.