Джон Конъли
Жената от леса (12)

12

Земята никога не е същата след зимата. Сезонът за кратко запечатва пейзажа и го задържа на пауза, но с цената на още по-голямо преображение през пролетта.

Замръзналата земя се размеква, ледът отдолу се топи, пръстта потъва и запълва всички пространства. Но процесът не е равномерен: количествата лед и бързината на топене се променят, а резултатът е, че някога равната повърхност през годините се нащърбва и набраздява, докато някой ден разкрие всичките си слабости.

Смърчът беше сред най-старите в горичката. Можеше да се очаква, че някой ден ще падне, или поне така щяха да казват след това, като че ли надвисналото откровение беше част от естествения ред на нещата.

Не всички бяха съгласни с това. Дървото, шепнеха по-запознати, не беше толкова старо, а склонът, на който растеше, беше сравнително стабилен. Имаше ерозия, но не толкова силна, че дървото да остане без почва под корените си, а и със сигурност това нямаше да се случи толкова рязко след едва започналото топене.

Но дървото все пак падна и когато това стана, дъждът намаля; вече валеше по-бавно и спокойно, сякаш небето беше съучастник в това, което предстоеше да се случи.