Джон Конъли
Жената от леса (97)

97

Оуен Уийвър се обади на дъщеря си, докато тя чакаше на опашката за банкомата. Сметката й щеше да намалее до трицифрена сума, но чакаше заплата в петък, а с малко късмет щеше да изкара прилични бакшиши в събота и неделя, особено ако навиеше няколко маси да се изръсят за вино.

— Здрасти, татко.

— Мисля да заведа Даниел на кино. Да видим дали това ще пооправи настроението му.

— Добре. Той подремна ли?

— Унесе се за малко на дивана, но още не е на себе си.

— Просто е уморен.

— Да.

Тя долови съмнението в гласа му.

— Случило ли се е нещо друго?

Оуен се почуди дали да й разкаже за разговора си с Даниел за мъртвите майки, но реши засега да го запази за себе си. Това само щеше да я разстрои.

— Просто понякога е странен.

— Мисля, че го е наследил от дядо си — отвърна Холи.

— Така ли? А се е научил да отговаря от теб.

— Приятно кино, татко. Не прекалявайте с пуканките и вземи малки безалкохолни.

Даниел седеше до прозореца на стаята си. Вече се здрачаваше и над гората витаеше мъгла, но му се струваше, че въпреки това вижда силуета на жената между дърветата. Ако отвореше прозореца, може би дори щеше да чуе как го вика по име.

Но той нямаше никакво намерение да отваря прозореца.

— Истината ли казва? — попита той.

Говореше на момичето в ъгъла — онова, което все стоеше с наведена глава и сякаш привличаше мрака връз себе си, за да скрие лицето си. Даниел трябваше да се страхува от нея, както от жената — защото момичето също беше мъртво, само че то не го плашеше, само го караше да се чувства сънен и отпуснат, като лекарството за кашлица, което майка му понякога му даваше, когато го боляха гърдичките. Виждаше отражението на момичето в огледалото, но когато погледнеше през рамо, то изчезваше.

какво ти каза?

— Че трябва да слушам мама, да слушам нея.

тя не ти е майка

— Казва, че е.

понякога, когато умрат, хората оставят тук част от себе си

— Каква част?

тъжна част, но това не са наистина те, само тяхната болка

— Тя идва до прозореца ми.

самотна е

— Иска да отида с нея.

в никой случай не бива да го правиш

— Може да ме накара.

не може

трябва сам да го поискаш

ти искаш ли?

— Не. Искам само тя да се махне.

и това ще стане

— Кога?

скоро

— Откъде знаеш?

защото скоро ще получи име, а с него — и покой

— Кой ще й даде име?

Момичето не отговори веднага.

може би баща ми

Даниел премести поглед от отражението на момичето към жената в гората.

— Може ли да го помолиш да побърза?