Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in the Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Жената от леса

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Излязла от печат: 05.02.2019

Редактор: Анета Пантелеева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Мила Блечева

ISBN: 978-954-733-000-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12309

История

  1. — Добавяне

110

Ако това беше детска приказка, като онези, които се четат на децата за приспиване, например на момченцата като Даниел Уийвър, тя би започвала така:

Имало едно време красива девойка, която била отвлечена от чудовище. В началото тя не го знаела, защото чудовището било много хитро. Явявало й се като мъдър, възрастен мъж и се държало с нея по-мило от всеки друг.

Но с времето магията, която криела истинската същност на чудовището, започнала да отслабва и девойката видяла какво представлява то всъщност, с всичката му жестокост и злина.

— Целуни ме — заповядвало чудовището. — Целуни ме, за да ми покажеш, че ме обичаш.

И ако девойката откажела да го целуне, чудовището я връзвало и я принуждавало да го целуне, а целувките му били толкова свирепи, че устните й кървели дни наред.

Чудовището не обичало нищо друго, освен книгите. Те изпълвали всички стаи в къщата му — същата къща, от която на девойката й било забранено да излиза, освен ако чудовището не е с нея, и дори в градината не можела да се разхожда без него. Чудовището събирало всякакви книги със заклинания и черни магии, но най-силно било обсебено от един сборник с приказки. Там, между красивите илюстрации, били пришити допълнителни страници — фрагменти от една велика книга, наречена Атлас.

Смятало се, че книгата с приказките е отдавна изгубена, но чудовището не спирало да я търси, защото знаело, че нищо не е истинско изгубено, докато не бъде унищожено, а страниците на Атласа не можели никога да бъдат унищожени. Не било по силата на човека да ги заличи от този свят, защото Атласът не бил човешко творение.

Чудовището не търсело фрагментите за собствената си колекция и нямало намерение да ги задържи, след като ги намери. Имало други същества с неговата природа, и дори по-лоша. Онзи, който откриел фрагментите, щял да спечели слава и може би дори да избегне наказанието за злините в дългия си живот. Поне чудовището се надявало, че е така, защото наистина било извършило много злини.

Затова девойката откраднала книгата и избягала с нея.

А заедно с книгата откраднала и дете, защото в утробата си носела бебето на чудовището, което не можела да му остави, защото знаела, че ще го погълне. Не искала да му остави и книгата, защото нейните страници щели да го избавят от възмездие, а тя искала то да плати за злините си. Без фрагментите Атласът никога нямало да бъде завършен и чудовището щяло да бъде обречено.

Девойката се опитала да махне тези страници от книгата, но те се били захванали здраво за нея. От допира с тях й призлявало и колкото по-дълго ги докосвала, толкова по-зле се чувствала. Страхувала се за нероденото си дете — да не би някоя зараза да достигне от книгата до утробата й.

Опитала се да изгори книгата, но огън не я ловял.

Опитала се да удави книгата, но тя не потъвала.

Опитала се да зарови книгата, но земята не щяла да я вземе.

Денем девойката пътувала. Нощем разглеждала книгата и колкото повече виждала, толкова повече се плашела. Разбрала, че ако чудовището я хване — а това й се струвало много вероятно, защото бебето й тежало и била много, много уморена, — щяло да вземе и книгата, и бебето, и победата му щяла да бъде пълна. Затова девойката намерила друг човек, който да вземе книгата и да я пази, открила друг, подобен сборник, който да носи със себе си, и продължила по пътя с нероденото си дете. Щом то се появяло на бял свят, щяла да потърси някого, който знае как да се отърват от оригинала.

Девойката вървяла на север, винаги на север. Казали й името на една жена, която можела да й помогне, но девойката се уплашила. Ами ако чудовището било проследило пътя й? Ами ако знаело за тази жена и другите като нея? Затова девойката си купила билети, които не възнамерявала да използва, и оставила фалшиви следи, за да пътува безопасно по друг път.

Един мъж се съгласил да я преведе през границата в замяна на малкото пари, които имала, и тя тръгнала с него. Ала в този човек също се таяло нещо жестоко и когато стигнали до една голяма гора, той посегнал към девойката с вълчите си лапи.

— Целуни ме — казал, — целуни ме, за да ми покажеш, че ме обичаш.

Но девойката не искала да го целуне. Тя избягала и се изгубила в гората. Коремът я болял и тя легнала на земята. Бебето се раждало, но нещо не било наред. Болката била твърде голяма, имало прекалено много кръв…

О, колко много кръв!

Тя виждала светлините на една къща през дърветата, но не можела да стигне до нея. Опитала се да извика, но вятърът заглушавал думите й. И точно когато мислела, че ще умре на студа и бебето ще загине заедно с нея, дошъл един мъж с дъщеря си. Жената поназнайвала нещо за медицината и двамата с баща й успели да извадят бебето — момченце — на бял свят. Спасили детето, но не и майка му.

Преди да издъхне, девойката ги накарала да обещаят, че няма да казват на никого за нея и бебето, защото инак то би било в голяма опасност. Заклела ги да го отгледат като свое собствено и да запазят само малкия Давидов щит, който носела на шията си, и книгата с приказки — докато станело време да научи истината.

После целунала сина си, склопила очи и по-добрата част от нея я напуснала. Погребали я на друго място в гората, далеч от къщата на двамата непознати. Дъщерята отгледала момченцето като свой син, защото отдавна мечтаела за детенце, но вече не вярвала, че Бог ще се смили над нея.

Кръстила момченцето Даниел.

 

 

Вече се беше стъмнило, когато Холи Уийвър завърши разказа за своето участие в приказката, към който Паркър добави наученото от Лейла Патън, макар и да не сподели всичко с Холи. Цялата история щеше да стане известна много по-късно. Той запали нощната лампа, замислен за странния свят, в който живееха.

— Какво сте разказали на Даниел? — попита той.

— Засега нищо.

— Мислите ли, че се досеща за някои неща?

Холи кимна.

— Да, но не смея да говоря с него. Страх ме е, че ще ме намрази.

Каквото и да се случеше оттук насетне, щеше да бъде трудно за всички. Кой можеше да каже как ще реагира детето, когато научеше истината за раждането си и лъжите, с които се бяха опитвали да го предпазят?

— Чакат ви трудни времена — каза той. — Единственото, с което мога да ви успокоя, е, че Карис Ламб е дала живот на Даниел, но вие сте неговата майка — единствената, която познава и която някога ще има. Той е малък, а малките деца са устойчиви. Мокси Кастин е най-добрият адвокат в града и при това е добър човек. Може да се преструва на друг, но е така. Обещанията към умиращите не ви освобождават от последващи престъпления, а законът никак не одобрява тайните погребения. Но Мокси Кастин е на ваша страна и ще направи всичко възможно да убеди полицията, че сте постъпили погрешно, но от добро желание. За съжаление, някои хора загинаха, защото сте крили Даниел, и част от тях можеше да бъдат спасени, ако се бяхте обадили по-рано, веднага след откриването на тялото на Карис. Разбирам защо сте взели това решение, но то не променя фактите.

— Не мога да изгубя Даниел.

— Ще видим какво можем да направим, за да не се стигне дотам.

Той стана, Холи Уийвър — също.

— Сега какво следва? — попита тя.

— Ще преспите тук през нощта, а Луис ще остане с вас. С него ще бъдете в безопасност. По-късно може да го сменя, за да си почине, но ще се учудите колко малко почивка му е нужна. Междувременно Мокси ще обмисли най-добрия начин да започне преговори с полицията. Може би е добре да говорите с Даниел още тази вечер, защото социалните ще се намесят почти веднага. Възможно е, дори е много вероятно, синът ви да бъде настанен в приемно семейство за известно време.

Паркър нарочно използва думата „син“. Знаеше, че Мокси ще прави същото през цялото време. Неговата работа беше да убеди съдията, че никой няма да има полза, ако откъснат Даниел Уийвър от тази жена и баща й или ги хвърлят в затвора. Мокси сигурно вече си беше осигурил помощта на детски психолог и специалист по семейно право.

Само заради една издялана звезда.

— А баща ми? — попита Холи.

— Ще се обадя на Джулия Ханкок, но инстинктът ми подсказва, че щом двамата със сина ви вече сте на сигурно място, трябва максимално скоро да се обадим в полицията. Ще им кажем, че сте съгласна да разкажете всичко, което знаете за Карис Ламб, но се тревожим за баща ви и се нуждаем от незабавната им помощ за издирването му.

— Сигурна съм, че нещо му се е случило.

— Възможно е.

— Той е най-сигурният човек, когото познавам. Обажда се, ако ще се забави на връщане от магазина.

— Ако са го отвлекли, нямат интерес да го нараняват. Ще им бъде нужен като лост.

— За да стигнат до Даниел ли?

В тази жена нямаше никаква хитрина и притворство.

— Не мисля, че някога са търсили Даниел — каза той. — Всъщност търсят една книга, която Карис е откраднала.

Колелцата в главата й веднага се завъртяха.

— Снощи е била открадната една книга от стаята на сина ми. Беше на Карис.

— Тя не е тази, която им трябва. Приличала е на нея, но нищо повече.

— А къде е тази, която търсят?

— На друго място. Но ако са хванали баща ви, много важно е да продължат да мислят, че вие знаете къде е оригиналът.

— С кого ще се свържат?

— Може и с вас, но по-вероятно е да потърсят Мокси или мен. Баща ви вече им е казал каквото знае или те сами са се досетили. И знаят, че сте защитени.

Холи Уийвър отпусна глава в ръцете си и дълго стоя така. Паркър не беше сигурен, че е виждал по-нещастно същество.

— Може ли да ви питам нещо? — каза тя накрая.

— Разбира се.

— Защо ни помагате?

— Мокси го прави за мъртвите.

— А вие?

— Мокси ми плаща.

— Това не е отговор. Четох за вас. Вие не работите само за пари.

— Да кажем тогава, че го правя за живите. Мъртвите оставям на другите.

 

 

Една сива фигура ходеше напред-назад като пленено животно в гората зад дома на Уийвър.

А от сенките го гледаше призракът на дете.