Джон Конъли
Жената от леса (112)

112

Куейл си тръгна пръв, без да се притеснява, че обръща гръб на Паркър. Щом излезе навън, пред заведението спря кола и той се качи на пътническото място. Когато Паркър стигна до тротоара, колата вече беше свила по улица „Форест“ и се скри в мрака на нощта.

Паркър се обади първо на Луис и изчака да се дръпне встрани от Холи и сина й, преди да го осведоми за последните събития.

— Точно както си мислех — каза той. — Куейл пет пари не дава за момчето. Иска само книгата.

— Ще му я дадеш ли? — попита Луис.

— Имам ли избор? Сделката е ясна: книгата срещу Оуен Уийвър.

— Без полиция.

— Без полиция. Каза, че ако мернат сирени, жената ще убие Уийвър. Освен това ни даде само час, така че нямаме време за външна помощ.

— Което, ако не греша в броенето, означава, че оставаме ние двамата.

— Куейл ми каза да отида сам.

— И какво от това?

— Обади се на Мокси. Кажи му отново да премести жената и детето — за всеки случай. С теб ще се видим в „Ин“.

После се обади на Боб Джонстън и му каза, че отива да си вземе книгата.

— Още е на части — отвърна книжарят.

— Тогава я зашийте.

Паркър затвори телефона, но не се върна в колата си. Пресече улицата, качи се в единственото такси на стоянката и помоли шофьора да пообикаля из улиците, като постепенно се насочва към Ийст Енд. През цялото време се оглеждаше назад, но не видя опашка. Не искаше да заведе Куейл право при книгата.

— Тревожите се да не ви следят ли? — попита жената зад волана. Беше дребничка, с бяла коса, а колата й миришеше на някой от онези парфюми, на които никой не слага защита срещу кражба. Паркър я беше мяркал и преди в града. На разрешителното й пишеше „Агата Консек“ и изглеждаше достатъчно стара, за да е карала някога файтон.

— Не и докато вие шофирате, надявам се.

— Добре. Просто да знам.

Агата Консек се беше разминала с шпионското си призвание, а може би, като се имаше предвид името й, не беше — защото показа завидни умения. Минаваше на червени светофари, караше насреща по еднопосочни улици, прелиташе напряко по алеите между къщите, като през цялото време не сваляше поглед от огледалото, дори когато направи рязък обратен завой в една задънена улица и пресече две ленти на скорост. Паркър щеше да бъде още по-впечатлен, ако не го беше страх за живота му. Накрая стигнаха до сградата, в която живееше и работеше Боб Джонстън, и той я помоли да го изчака. Никъде не светеше, но Джонстън явно го очакваше, защото отвори вратата още преди Паркър да е натиснал звънеца. Качи се до най-горния етаж и намери Джонстън седнал на бюрото си. Книгата лежеше полуподредена до него, но пергаментовите вложки още стояха отделени.

— Дори не съм се опитвал — каза Джонстън.

— Какво искахте да видя?

— Откъде да започна?

— Боб, нямам време за игрички. Давайте по-простата версия.

Джонстън разтвори книгата на илюстрацията към „Жабокът принц“ и я подаде на Паркър.

— Няма проста версия — каза той. — Освен ако вие не можете да ми обясните промените.

Паркър веднага разбра за какво говори. Гобленът на стената отново беше незабележим, съществото с глава на бик беше изчезнало. Той прелисти към други илюстрации, включително „Белоснежка и Червенорозка“, като резултатът беше същият. Добавените фигури, които преди се откриваха в литографиите, вече не бяха там.

— Няма ги — каза Джонстън. — До една. И това е само предястието. Вижте какво следва. — Той показа на Паркър третия пергамент, дълъг около петнайсет сантиметра и два и половина широк. — Това беше скрито с гърба на книгата. Предполагам, че е от същото време и произход като другите две.

— Отворихте ли го?

— Празно е… или поне така изглежда.

— Боб…

— Вижте, не мога да бъда сигурен. Отначало си мислех, че виждам вените на животното, защото при смъртта кръвта се събира в кожата. Освен това естествените жилки на пергамента често напомнят на топографски линии. Реших, че сигурно съм ги гледал прекалено дълго и трябва да си дам почивка. Но когато се върнах, те още си бяха там: реки, острови, брегове.

Той разгъна листа и намести лупата и светлината.

— Виждате ли?

Паркър веднага се увери, че Джонстън е прав. Линиите бяха много бледи, но не произволни. Те потвърждаваха това, което Куейл му беше казал: че са части от карта.

— Ако това е някоя държава, то аз не я познавам — каза Джонстън.

Паркър се отдръпна от бюрото.

— Защо е бил скрит?

— Защо хората изобщо крият разни неща? Някой не е искал да бъде намерен, но не му е пукало дали ще се изгуби. Може да го е скрил набързо. Шевовете на гърба не бяха идеални, но ако подвързията беше подсилена, можеше въобще да не го забележа. Може би другите два пергамента са по-маловажни или са непълни без този. Нали се сещате: някой намира книгата, взема видимите страници, изхвърля останалото, но пак не получава цялата информация.

Макар времето да го притискаше, Паркър се замисли. Почуди се какво ли всъщност знае Куейл за книгата и нейното съдържание. Виждал ли я е някога? Колко подробни са били описанията? Съдейки по споделеното от Карис Ламб, човекът, от когото я бе откраднала, я бе търсил с години, и не беше единственият. Знаел ли е Върней, че има три фрагмента, или е смятал, че са само два? Важеше ли същата заблуда и за Куейл?

Изведнъж Паркър получи преднина.

— Но какво е това нещо? — попита реторично Джонстън, докато внимателно движеше облечените си в ръкавици длани по корицата като слепец, търсещ брайлово писмо. — Тези фрагменти не са от пергамент. Някаква кожа е, но не гори. По-точно гори, но не изгаря.

— Как така?

— Самореставрира се. Направих едно парченце на въглен, но след час то пак си беше същото. — Джонстън свали очилата си и разтърка очи. — Трябва да призная, че не съм спал много, откакто ми я донесохте. Наруши почивката ми, но възбуди интереса ми. Искам да науча повече.

— Нали знаете какво казват за любопитството?

— Да виждате котки наоколо?

— Само една препарирана.

— Е, тя умря, но аз съм жив и здрав. Любопитството не ми е навредило.

— Засега.

— Засега — съгласи се Джонстън. — Ако не възразявате, ще продължа да изследвам въпроса.

— Не мога да ви оставя книгата и вложките. Може повече никога да не ги видите.

— Те не са ми нужни. Когато се опитах да направя копия, добавените образи не се възпроизведоха, но успях да копирам поне екслибриса.

— В такъв случай научете каквото можете, но без да привличате внимание.

Джонстън го изпрати до улицата.

— Може ли да попитам какво ще правите с нея?

— Ще я разменя за един живот.

— Звучи опасно. Ще вземете ли приятеля си Луис със себе си?

— Да.

— Вероятно така е по-добре. Кажете му, че не се шегувах за списъка, ако си търси работа.

— Той почти се пенсионира.

— Е, ако му доскучае тогава.

Паркър започваше да се тревожи за Боб Джонстън и мислено си отбеляза да не го ядосва.

— Ще му предам.

— Ще ви бъда признателен.

Докато Паркър се качи в таксито, вратата се беше затворила и всички лампи бяха угаснали.