Джон Конъли
Жената от леса (39)

39

Били Оушън мразеше да го наричат така. Някога всъщност нямаше нищо против прякора си, особено след като гледа онези филми с Джордж Клуни в ролята на мошеника Дани Оушън. Още повече се изкефи, когато му казаха, че поредицата е вдъхновена от по-стар филм, в който главната роля играе Франк Синатра, а кой може да е по-готин от Синатра от златните години на Бандата на плъховете^[1].

Проблемът беше, че баща му беше получил прозвището си с уважение, даже и малко обич. Той беше Боби Оушън, Кралят на пристанището. Хората гледаха да не се спречкват с него, но и той правеше всичко по силите си да не прецаква работниците си — стига да бяха бели, — а ако все пак ги прецакаше, старателно се криеше зад някоя корпорация, която можеше да бъде свързана с него само с догадки.

В реда на нещата беше синът му да наследи прякора, също както някой ден щеше да стане Принц на кейовете, наследник на империята. Само дето не се получи точно така, защото баща му му нямаше достатъчно доверие, за да го посвети във важните решения — онези, които бяха свързани с проекти за милиони долари и които променяха облика на града с печата на човека, започнал някога с чистене на рибешки карантии от подовете на пазарите. Боби Оушън насърчаваше сина си да опознае разнообразните бизнес интереси на семейството отдолу нагоре, да заслужи уважението на хората, които в крайна сметка щяха да допринасят за неговото богатство, като поработи редом с тях, но Били нямаше време за подобни глупости. Нали затова се трепеше старецът: за да може синът му да тръгне от по-високо място, да издигне завета на баща си до по-големи висини, защото не му се е налагало да се цапа с рибешки люспи и глави.

Баща му обаче не виждаше нещата по този начин. Боби Оушън гледаше сина си и мъчно прикриваше разочарованието си. Били приличаше на евтиняшка версия на своя старец: разплут вместо мускулест, муден вместо бдителен, подмолен вместо умен. Беше тъп и егоцентричен, но не дотолкова, че да не усеща истинските чувства на баща си. Само дето не разбираше причината за тях.

Затова, вместо да ходи на срещи със строителни предприемачи или да управлява някой бар или луксозен ресторант и мимоходом да сваля мацки, Били ровеше в праха. Знаеше, че хората се смеят зад гърба му — а понякога, ако бяха пили достатъчно, и направо в лицето му, въпреки че след това винаги се преструваха, че е било на шега. „Нищо лошо не искаме да кажем — уверяваха ги те, — само те майтапехме. Ти си добър човек, Били.“ С потупване по рамото. И пародия на припева от „Когато животът стане корав, коравите знаят как да живеят“^[2]. (Това беше още един камък в градината на Били: слушаше много рап, защото ако имаше нещо, което негрите да правеха добре, то беше рапът, въпреки че не можеха да се мерят с Еминем, който стоеше на първо място в класацията на Били. Но Били не обичаше да свързват прякора му с негри. Не беше редно.) Викаха се още питиета и Били се усмихваше и плащаше, защото в това го беше превърнал баща му: в посмешище за шегобийците, в боксова круша за силните.

А накрая, за капак на всичко, някой вдигна шибания му пикап във въздуха.

Били обичаше този пикап. Беше точно това, за което си беше мечтал, само дето още не бе успял да го опознае добре, преди някой да го превърне в купчина димяща ламарина. На всичкото отгоре застраховката трябваше да се плаща всеки месец, само че от едно-друго, включително проблеми с ликвидността, беше пропуснал няколко вноски.

Леле, как побесня баща му, като чу това.

След палежа Били започна да разпитва, но всички му отвръщаха със свиване на рамене. Той беше наясно, че доста хора им имат зъб на двамата с баща му. В малък град като Портланд човек като Боби Оушън не можеше да се издигне, без да настъпи някого по мазола, и част от предизвикания гняв неминуемо рефлектираше върху сина му. Взривяването на автомобил обаче си беше сериозна стъпка. Да го надращят с ключ, да нарежат гумите… в крайна сметка и Били беше вършил такива, че и по-лоши неща с чуждите коли. Но да гръмнеш такава красавица…

За това трябваше да си много извратен.

През последните дни Били бе започнал да подозира, че баща му знае повече за случая, отколкото има желание да сподели със сина си. Усещането му беше породено от един разговор с Дийн Харпър, който някога бе работил заедно с баща му по корабите. Сега, благодарение на лоялността на Боби към онези, които му отвръщаха със същото, Харпър им служеше като шофьор, пратеник и оръженосец. Хората не го смятаха за много интелигентен, но той беше много по-умен, отколкото се представяше, и малко неща се случваха по брега, без той да научи.

Дийн Харпър си имаше слабост и тя беше алкохолът, което не беше уникално за доковете. При това той бе значително по-дисциплиниран в навиците си от повечето хора. Два пъти месечно в петък вечер Дийн се отдаваше на гуляй, който продължаваше до неделя сутринта и междувременно можеше да подплаши и най-големия дявол в пъкъла. Благодарение на това беше влязъл в черния списък на всички сносни заведения в града, както и на някои недотам сносни. Трябва да се признае, че той се радваше на кратък златен период от около два часа в петък вечерта, докато още лющеше бири, преди да се превърне в застрашителния, намусен образ, който веднъж, в помрачението на особено тежко пиянство, се опита да се размаже с риболовно корабче в круизен лайнер. В едно такова състояние на духа Дийн неотдавна беше изтърсил пред Били нещо за някакъв си брикет в бара, малко преди пикапът му „да последва Хинденбург“^[3], което Били не разбра, но допусна, че е свързано с пушек и пламъци.

— Нищо повече не мога да ти кажа, Били — добави Дийн, — твоят старец…

После настроението му изведнъж помръкна и той се зае да потроши една билярдна маса, а за Били остана да плати сметката и да размишлява над чутото.

Брикет, флагчетата на пикапа… ситуацията започваше да се прояснява. Някакъв си негър се беше обидил от естетическите виждания на Били и бе решил да изпепели неговата радост и гордост. Били не беше много на „ти“ с историята, но помнеше, че мнозина смели мъже са загинали за неговото право на свободно изразяване — което Били разбираше като право да обижда когото си поиска, — и жертвата на тези велики личности не трябваше да бъде напразна.

Били не обичаше да нарича цветнокожите брикети или чернилки. Баща му не търпеше такъв език и беше предал схващанията на сина си. Боби Оушън смяташе, че само примитивните хора използват расово обидни думи, така че на обществени места те бяха „чернокожи“, а в другите случаи — „негри“. Човек, казваше Боби, може да презира негрите колкото си иска — а така също латиносите, евреите и арабите, — но трябва да се научи да владее езика си пред хората. Важно беше да изглежда разумен и да маскира предразсъдъците по благовиден начин. Бъди умерен в думите, съветваше го баща му, за да можеш да бъдеш радикален в действията.

Педалите обаче бяха друго нещо. И човек можеше да ги нарича както си поиска.

Боби Оушън мразеше педалите от дън душа.

Затова Били се надъха със смелост и се изправи пред баща си, въоръжен със сведенията, получени от Дийн Харпър. Баща му дори не си направи труда да отрече. Само тихо му изсъска да се прибира в шибания си апартамент и повече никога да не споменава шибания пикап в негово присъствие.

Дийн Харпър също беше пратен да си върви по живо, по здраво, след като прекрачи границата с корабния инцидент, и така Били остана с още по-малко приятели в кръговете на баща си от преди.

Негър, помисли си Били.

Шибан негър.