Джон Конъли
Жената от леса (45)

45

Раждаемостта в Мейн бележеше постоянен спад през последното десетилетие, но въпреки това Паркър трябваше да провери почти 13 000 регистрирани живи раждания за годината, в която беше починала жената в гората. Седнал в спокойния си кабинет у дома, той отвори атласа на Мейн на картата на Пискатакуа, отбеляза мястото на гроба, сложи компаса върху него и начерта широк кръг с радиус около петнайсетина мили, който не излизаше извън границите на окръга.

Ако беше прав в догадките си за познаването на местността — а изглеждаше разумно да приеме, че са верни, и да разшири обсега на издирването само ако се наложеше, — то трябваше да провери само сто и шейсет регистрирани раждания през въпросната година. Броят им можеше да бъде допълнително намален след посещението му на гроба: тялото беше заровено на почти метър под земята, което беше значителна дълбочина и предполагаше, че е извършено от човек, който не се е страхувал, че ще го смутят. Въпреки всичко беше трудно да се изкопае такава яма през зимата, защото земята беше твърде корава, така че можеха да се изключат децата, родени през януари, даже вероятно и в края на декември. Изкушаваше се да изключи и февруари, но реши да подходи по-предпазливо: земята тогава не е толкова замръзнала, че да не може да се копае, но достатъчно студена, за да съхрани тялото.

Освен ражданията обаче през същия период в Мейн бяха обработени над двеста законни осиновявания само от държавната агенция за закрила на децата и още много от различни лицензирани частни агенции. Като се имаше предвид раждаемостта, това означаваше, че регистрираните законни осиновявания в окръг Пискатакуа бяха доста малко, и той можеше да изключи всички деца, чиято възраст към момента на осиновяване не отговаряше на параметрите.

Всичко това предполагаше, че човекът, погребал майката, е решил да прикрие своите или нейните следи, като регистрира бебето под името на друга жена или измисли достатъчно убедителна история, за да издейства официално осиновяване. И двете не бяха особено трудни, но Паркър реши да разгледа първо по-простия вариант, а именно регистрирането на раждане.

Според новите изисквания на щата подготовката и подаването на удостоверение за раждане извън болница или друга институция можеше да бъде извършено от един от следните четирима души: лекар или друго лице, присъствало на раждането; бащата; майката; човекът, носещ отговорност за мястото, където е настъпило раждането, бил той собственик на хотел или управител на бензиностанция. Ако майката не беше омъжена към момента на зачеването или раждането, данните на предполагаемия баща не можеха да бъдат вписани в удостоверението без писменото съгласие и на двамата с майката.

Иначе казано, нищо не можеше да попречи на някоя жена да се появи с дете на ръце и да подаде удостоверение за раждане в общината, освен ако, разбира се, чиновниците не я познаваха лично, което можеше да породи въпроси за внезапната поява на бебето. Пискатакуа обаче беше вторият по големина окръг в щата, разположен на повече от четири хиляди квадратни мили, но в същото време с разпръснато население от едва 17 000 души, много от които живееха под границата на бедността. Тази статистика говореше за изолация и места като Пискатакуа и Арустук на север като цяло привличаха хора, които предпочитаха да бъдат оставени на мира във всякакво отношение. Това не улесняваше работата на Паркър.

По-голямата част от нужната му информация се съхраняваше от Отдела за обществено здравеопазване в Огъста. Паркър реши да отскочи дотам на следващия ден, за да види какво ще открие. Прегледа визитника си и намери една позната в Асоциацията на общинските служители в Мейн, с над седемстотин членове в целия щат, някой от които може би беше регистрирал раждането на детето на мъртвата жена. Преди да иска услуги обаче, щеше да претърси архивите в Огъста.

Гърбът и хълбоците го боляха от заседяването — спомен от куршумите — и очите му смъдяха. Знаеше, че зрението му се влошава, но не му се щеше да ходи на лекар за нова рецепта.

Някак си беше успял да убеди сам себе си, че очилата са му нужни само за четене и гледане на екрани и няма нужда да ги носи постоянно. Спомни си разговора по темата с Ейнджъл, който демонстрира подчертана липса на съчувствие.

— Суета — гласеше неговото заключение.

— Не е суета, а практичност.

— Ти така си мислиш. Останалите смятаме, че верният отговор е „А: прекалено суетен си, за да си признаеш, че ти трябват очила“. Бас ловя, че боядисваш и косата си.

— Ако го правех, щях да си избера друг цвят, не сив.

— Може би си хитър и я боядисваш само колкото да скриеш най-белите косми.

— Не знам защо изобщо разговарям с теб. Все едно да споря с гумена топка.

— Вземи си очила.

— Каза човекът, който трябваше да бъде заплашен, за да отиде на лекар за болките в корема си.

— Да, и виж докъде ме докара това.

Тук Ейнджъл описа с ръка болничната стая, леглото, абоката във вената си. Беше вечерта преди процедурата — последният път, когато Паркър щеше да се радва на компанията на стария Ейнджъл. При следващата им среща кожата му щеше да бъде посивяла и част от червото му — да липсва.

— Мисля, че сам се опроверга — отбеляза Паркър.

— Не, просто бях твърде глупав, за да се вслушам, преди да е станало прекалено късно.

Гласът му пресекна. Паркър протегна ръка и хвана неговата.

— Късно — да — каза той, — но не прекалено.

— Страх ме е.

— Знам.

— Не само за себе си.

— И това знам.

— Ако умра…

— Няма да умреш.

— Откъде знаеш? Ти дори не виждаш нормално. Ако умра…

— Да?

— Мисля, че Луис винаги е търсил някого, който да го избави от болката, също като теб преди.

— Но ти го спря. Сега е различен.

— Не, не е. Желанието за края още дреме в него. Не му позволявай да ме използва като оправдание.

— Ще се опитам.

— Той те слуша.

— Не мисля. Бъркаш мълчанието със слушане.

— Възможно е. А сега можеш да пуснеш ръката ми.

— Извинявай.

— Няма за какво.

Двамата помълчаха.

— Ако умреш… — каза Паркър.

— Да?

— Няма да започна да излизам с Луис, за да го разведря. Държах те за ръката само за да те успокоя.

— Не ме разсмивай. Боли.

— Само уточнявам.

— Разкарай се.

Паркър стана да си върви, но се спря на вратата.

— Ейнджъл?

— Ъхъ?

— Няма да умираш, чуваш ли?

— Да — отвърна Ейнджъл, — чувам.