Джон Конъли
Жената от леса (57)

57

Малко преди обед на другия ден Паркър се отправи към Бангор. Въздухът беше ясен и свеж, а когато спря за кафе по пътя, разговорите в заведението му звучаха изпълнени с онази надежда, която винаги бе намирал за характерна за северните щати. Тя идеше с пролетта, избуяваше с лятото и напълно се изчерпваше до началото на зимата.

Покрай рождения ден на Дейв Еванс и недотам приятните събития, последвали празненството, Паркър беше пропуснал голяма част от отразяването на последната пресконференция, дадена от щатската полиция. Конференцията бе проведена с известно закъснение заради фалшиви сведения, че Хеб Колдикът е бил забелязан до Краусвил, близо до границата с Канада, поради което новинарските екипи едва бяха успели да подготвят репортажите си за вечерните емисии. В резултат на това Паркър беше принуден да навакса с телефона си и с „Портланд Прес Хералд“.

Видно беше, че доминиращата тема е издирването на Колдикът и двете му приятелчета, а на неразрешената загадка на Жената в гората бяха отделени само няколко минути. След убийството на Алън бе настъпила реорганизация на полицейските ресурси и сега разследването се водеше от Соланж Кориво, лейтенант от щатската полиция. Паркър не я познаваше, така че тя беше или нова, или наскоро повишена. Това беше логично: основният фокус бе залавянето на убийците на Алън, а по-маловажните случаи се връчваха на когото може. От друга страна, състоянието, в което беше открито тялото — заровено малко след раждане заедно с останките от плацентата, — навеждаше на мисълта, че една жена би изглеждала по-приемливо в очите на обществеността.

И в този случай съображенията им бяха основателни. Паркър влезе в уебсайта на Канал 6 и изтегли видеото от конференцията, като си сложи слушалки, за да не безпокои другите клиенти на заведението. Кориво беше трийсетинагодишна и говореше бавно и ясно. Представи пред пресата почти всички детайли, които Паркър вече знаеше, и подчерта, че полицията има няколко цели: да идентифицира жената, да уточни обстоятелствата около смъртта й и да установи местоположението на детето й, защото при претърсването на района не е открита и следа от бебе.

— Убийство ли разследвате? — попита един репортер, без да се представи.

— Нямаме доказателства, че е било убийство. По-вероятно изглежда жената да е починала поради усложнения при раждането, но много бихме искали да разберем как се е озовала в тази ситуация. Възможно е някой да е смятал, че й прави услуга, като я погребва и взема детето, за да се погрижи за него — продължи тя с по-мек тон. — Но тази жена може да е имала майка, съпруг или партньор, които са държали на нея, и те имат право да знаят какво се е случило с нея и с детето й. Затова, ако имате информация, която би могла да ни помогне, моля ви, съобщете я, за да им дадем покой. Не търсим виновници и ще проявим максимално съчувствие, но колкото по-дълго продължи това, толкова по-трудно ще бъде да намерим добро решение за всички засегнати.

С тези думи клипът свърши. Паркър бе впечатлен. Кориво се беше справила чудесно: без заплахи, но с твърдост. Той отмести телефона и вестника, прибра очилата си и поръча още едно кафе за из път. Щом излезе навън, звънна на Гордън Уолш.

— Гледах пресконференцията — каза той. — Откъде намерихте тази Кориво?

— От полицията на Преск Айл.

— Добра е.

— Кажи го на тъпаците, дето реват за категорични действия. Щяхме да я наемем, ако ще да беше от Марс. Както сам каза, добра е. Да не се обаждаш само за да ни похвалиш?

— Имах време за убиване. Какво правиш?

— Сериозно.

— Снощи срещнах един тип в „Мечката“. Дребен, не знам имаше ли метър и шейсет, прилича на плъх, който наскоро се е научил да си шие дрехи. Не беше местен от Портланд, но според мен е от Мейн, въпреки че не си личеше по акцента. Мисля, че се нарича „целенасочено неутрален“. Беше с един англичанин, който твърдеше, че е адвокат, и една жена, която не е виждала слънце от смъртта на Рейгън насам.

— Име?

— Представи се като Смит, но не съм склонен да му вярвам.

— Не думай. И защо те интересува?

— Струва ми се, че ме следи. Не редовно, но от време на време.

— Много оскъдна информация ми даваш.

— Ще говоря с Дейв Еванс. Може да има нещо на камерите в бара.

— В такъв случай изпрати ми снимки и ще разпитам, но не ти обещавам нищо. Още ли се занимаваш с онази жена за Мокси?

— Да. Даже в момента ще правя точно това.

— Ако научиш нещо, сподели с Кориво.

— Готово. Имаш ли номера й? — Уолш му даде директния телефон и мобилния номер на лейтенанта.

— Как е Ейнджъл?

— Оправя се.

— Радвам се да го чуя. А другият?

— Няма промяна в състоянието.

— За това не се радвам толкова.

— Но пък можеше да се очаква.

— Така е. Не забравяй: Кориво.

— Разбрах. Благодаря.

— Не съм казал, че ще изляза пак с теб — отвърна Уолш и затвори.

 

 

Отвън „Нежният дом“ не се беше променил много от последното посещение на Паркър. Службата му на убежище за уплашени и насилвани жени все така не се рекламираше и само стоманената порта с електронно управление и фактът, че оградата е направена не от дървени, а от метални колчета, подсказваше, че вътре се крие нещо различно от малка жилищна кооперация.

Паркър спря до бордюра и натисна звънеца на портата, вдигнал лице към камерите над вратата и едно дърво наблизо. Очакваха го, но въпреки това минаха трийсетина секунди, докато го пуснат да влезе. Причината му беше известна: докато две камери наблюдаваха него, други оглеждаха улицата за нещо подозрително — например някой кисел съпруг или гадже, които са решили да се възползват от отварянето на портата, за да нахлуят вътре. На улицата имаше паркирани автомобили, но всички бяха празни, а пешеходците бяха далеч и видимо заети със собствените си грижи. Въпреки това, когато портата се отвори, Паркър влезе бързо, без да се обръща с гръб към нея, докато отново не се затвори след него.

Канди го чакаше на входната врата. Носеше любимите си розови чехли със зайчета, косата й беше леко разрошена, а усмивката й, която не се бе променила и на йота, излъчваше безусловна радост от появата на Паркър. Канди имаше синдром на Даун и беше дъщеря на първоначалните създатели на „Нежния дом“, вече покойници. Тя продължаваше да живее и работи тук и обликът на мястото до голяма степен се дължеше именно на нея. Тя беше връзката му с миналото и символ на идеята. Канди беше въплъщение на нежността.

— Чарли Паркър — каза тя. — Какво правиш тук, миличък?

Канди го притисна в силна прегръдка и той й отвърна, затворил за миг очи за света.

— По-добре ли си вече? — попита тя.

— Да, защото те виждам.

— Но са те простреляли.

— Да.

— Не давай да стрелят по теб.

— Добър съвет. Ще го имам предвид в бъдеще.

От къщата излезе още една жена — едра, с масивен бюст и маниери, които излъчваха едновременно сила и състрадание. Косата й беше посивяла и на Паркър му се стори, че забелязва нехарактерна предпазливост и даже умора в движенията й. Това беше Моли Боу. Ако Канди беше сърцето на „Нежния дом“, то Моли беше мозъкът, мускулите и сухожилията.

— Не съм флиртувала! — побърза да каже Канди, щом я забеляза.

— Сигурна ли си?

— Стига де! Чарли Паркър е мой приятел. — Тя се обърна към него за потвърждение. — Нали?

— Разбира се. Нося ти подарък.

— Подарък? За мен? — Паркър й подаде пликче, в което имаше творчески комплект със стикери, звездички и брокат. Канди обичаше да прави картички за жените и децата в Дома. Оставяше ги на възглавниците им или ги мушваше под вратите. Когато надникна в пликчето, лицето й засия.

— Благодаря ти! — каза тя и отново го прегърна. — Отивам да ти направя картичка.

— Много ще се радвам.

— Картичка за рожден ден.

— Но аз нямам рожден ден.

— Няма значение.

Паркър трябваше да се съгласи. Човек не бива да изпуска възможността да получи картичка с благопожелания.

— Добре, значи картичка за рожден ден.

Канди влезе в къщата. Паркър се приближи до Боу и я прегърна, но му направи впечатление, че тя се държи на разстояние.

— Как си, Моли?

— Бива.

— Само бива?

— Пребиха ме.

— Кога.

— Преди месец.

— Не знаех.

— Не искахме да се разчува. Информирахме полицията, но гледахме да не тревожим жените. Как да се чувстват сигурни тук, ако виждат, че и за себе си не можем да се погрижим?

— Кой беше?

— Нямам представа. Носеше скиорска маска. Вероятно някой кретен, чиято жена или приятелка е минала оттук. Хвана ме на излизане от киното. Трябваше да паркирам по-близо до лампите. Опита се да ме завлече в храстите. Мисля, че искаше да ме изнасили, но се задоволи да ме нарита.

— Много ли е зле?

— Две счупени ребра, много синини. Успях да опазя носа си, което все е нещо. Винаги съм харесвала носа си.

— Нямах това предвид.

— Знам. Физически вече се оправям. Но психически… С теб май имаме много общо, а? Влизай сега. Ще ти направя кафе, а ти ще ми разкажеш какво те води насам.

 

 

Фасадата на „Нежния дом“ може да си беше същата, но вътре бяха настъпили значителни промени. Пристройката откъм задната страна на основната сграда предлагаше две зали за срещи и терапевтични сеанси, малка клиника и нова кухня.

— Получихме пари от завещание — обясни Боу. — Достатъчно, за да направим всичко това. Вече имаме и медицинска сестра, която идва три пъти, и терапевт два следобеда в седмицата.

Тя направи кафе за двамата и заръча на Канди, която правеше картичка за Паркър на бюрото, да вика, ако се нуждае от помощ. Двамата с Паркър отидоха в по-малката от новите стаи, като оставиха вратата леко открехната. Седнаха един срещу друг. На масичката помежду им имаше кутия с кърпички.

— Е, какво те води при нас?

— Жената, която намериха в Пискатакуа.

— Не знам много повече от това, което излезе по телевизията и във вестниците. Казват, че не било убийство, а е починала от усложнения при раждането.

— Вероятно постнатален кръвоизлив заради отлепяне на плацентата, или поне така разбрах от медицинския отдел. Няма следи от други травми.

— А ти разследваш случая, така ли?

— Донякъде.

— За кого?

— Мокси Кастин.

— Мокси Кастин е адвокат. Значи те е наел за свой клиент?

— Не, той ми го възложи.

— Защо?

— На едно дърво до гроба е издялан Давидов щит. Мокси е евреин. Иска да намери детето в знак на почит към мъртвите.

— Тоест наел те е да работиш за мъртвите.

— Да.

— Май доста често работиш за мъртви.

— Работя и за живите.

— Но не толкова.

Паркър се съгласи.

— Възможно ли е да си имала контакт с нея?

— Не мисля. След призива на полицията прегледах архивите. Имали сме няколко бременни жени в този период, но възрастта не съвпада. Има ли шанс да е местна?

— Малко вероятно е. Щеше да се води някъде, някой щеше да я търси. Знаеш как е в нашия щат — село от трийсет и пет хиляди квадратни мили.

— Можеше да кажеш всичко това по телефона, вместо да се разкарваш. Защо искаше да ми видиш очите?

От другата стая се чуваше тананикането на Канди, докато работеше.

— Жената е била бременна и не е била от този щат. Фактът, че в крайна сметка се е озовала под земята, говори, че по всяка вероятност си е имала проблеми. Какво я е довело в Мейн?

— Роднини? Приятели? — предположи Моли.

— Защо тогава никой не я е потърсил?

— Може би бащата е местен или живее тук.

— Въпросът си остава. Защо не се е обадил?

— Защото той я е убил.

— Никой не я е убивал. Просто си е умряла.

— Била е оставена да умре от кръвозагуба. Има много начини да убиеш една жена. При някои не се налага и с пръст да я пипнеш.

— Добре, да кажем, че приемам това. Но защо ще я остави да умре, а ще задържи детето? Да погледнем обективно: какъв е смисълът да прикриваш смърт след раждане и да заровиш тялото в гората, което си е доста рисковано, само за да скриеш едно бебе?

— Мога да измисля разни причини — отвърна Боу, — но нито една от тях не дава надежди за благополучието на детето.

— Може да си права. Но ти започваш от края и вървиш назад. Аз съм на много крачки след теб.

— Къде по-точно?

— Там, където тя идва в щата и търси помощ.

— Ако приемем, че е било така.

— Моли…

— Добре де, добре. Търсила е помощ, но не е идвала при нас.

— А ако беше потърсила някоя институция, щеше да присъства в архивите. Някой щеше да си я спомни.

— Точно така.

— Към кого би се обърнала една жена, която е много уплашена и в голяма опасност, а не иска да я запомнят?

Моли го изгледа, но не каза нищо.

— „Нежният дом“ е дискретен — продължи Паркър, — но фактът, че е възможно някой да те дръпне в храстите и да те пребие, най-вероятно заради работата ти тук, говори, че хората знаят за теб. Понякога дискретността не стига.

— Хвърляш въдицата напосоки.

— Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не е така.

— Какво намекваш тогава?

Паркър беше говорил с много хора, дори с бившата си жена, Рейчъл, която беше психолог и имаше опит с жертви на домашно насилие. Тя беше звъннала тук-там и бе получила информация, която не можеше да потвърди със сигурност, но според нея не беше само мълва.

— Чух слухове.

— Какви?

— За сигурни къщи. Които си препращат една на друга жени и деца в риск. Всичко се случва тихомълком и се помага само на най-отчаяните, онези, които са на косъм от смъртта. Без да се въвличат полицията, щатските и местните служби. Жените влизат в единия край на тунела и излизат от другия, който е някъде много далеч.

— Измишльотини.

— Не съм убеден.

Моли се облегна на стола си и скръсти ръце. Поведението й не предвещаваше желание за споделяне на тайни.

— И ако — казвам ако — това е вярно, не мислиш ли, че тези хора биха помогнали за разкриването на самоличността на жената?

— Не и ако се налага да обяснят откъде я познават.

— Искаш от мен да предам нечие доверие.

— Моли, тук има някакъв много сериозен проблем. Правя всичко по силите си, за да пазя източниците си и да не застрашавам нищо, което ти и други хора сте изградили с големи усилия, но трябва някак си да проследя веригата. Тази жена заслужава нещо по-добро от анонимно погребение, а и някой някъде знае къде е детето й.

Боу бавно разтвори ръце и Паркър отново си помисли колко уморена изглежда. Не беше само побоят. Човек не можеше до безкрайност да гледа раните, които мъжете нанасяха на жените, и да не се поддаде, поне за кратко, на отчаянието.

— Не би трябвало да знам нищо по въпроса, но все пак — каза тя. — От твоите уста излиза, че съществува някаква структура или тайна организация, но не е така. Няма мрежа, няма йерархия. Има само хора, които искат да помагат, поддържат бегла връзка помежду си и знаят колко важно е да не привличат внимание.

— Никой няма да разбере за това, даже и Мокси.

— Господи — въздъхна дълбоко Моли. — Ще ти дам едно име, но…

Паркър чакаше.

— Ще се наложи да кажеш, че аз те изпращам, и ще загубя доверието й. Ще изгубя доверието на всички.

— Съжалявам.

— Не е вярно. Харесвам те, много те харесвам, но ти в много отношения си мъж като всички останали. Убеден си в правотата на собствената си кауза. Знаеш най-добре и си готов да заплашваш, извърташ и увещаваш, докато не получиш каквото искаш. После поглеждаш хаоса, който си сътворил, вдигаш рамене и се извиняваш.

Паркър не отговори. Знаеше, че донякъде е права, а това, за което не беше, нямаше никакво значение.

— Трябва да говориш с Маела Ломбарди — каза Боу. — Живее недалеч от теб, в Кейп Елизабет.

Името беше познато на Паркър.

— Бивша учителка.

— Да.

Той се опита да си я спомни. Струваше му се, че я е виждал веднъж на някакво събиране. Помоли Боу за контакти и тя му даде домашния и мобилния й номер, както и адреса й.

— Има ли и други като нея в Мейн?

— Не ми е известно.

— Ако имаше, щеше да знаеш.

— Да.

— А в Нова Англия?

— Нямам такава информация.

— Сигурна ли си?

— Не прекалявай, Паркър.

А когато Моли Боу предупредеше някого да не прекалява, добре беше той да се съобрази с това.

— Благодаря ти — каза Паркър.

— Не ми благодари. Няма да се почувствам по-добре.

Тя стана. Срещата им беше приключила. Тъга обзе Паркър: знаеше, че приятелството им вече никога няма да бъде същото. Тя го изпрати до вратата, където чакаше Канди с картичка в ръка. Той я взе и заедно с нея получи още една прегръдка, след което Канди се прибра в стаята си да подремне. Паркър и Боу останаха сами. Ръцете й отново бяха скръстени пред гърдите. Прегръдката на Канди явно щеше да бъде последната, която Паркър щеше да получи тук.

— Знам — каза той, когато излезе през прага. Улицата още беше пуста.

— Какво знаеш?

— Че ме излъга.

Тя го погледна и изчака да продължи.

— Можеш да посочиш кой те е нападнал. Ако не със сто процента сигурност, то с деветдесет и девет.

Боу дълго мълча. Паркър си помисли, че ще го остави да си тръгне, без да му отговори.

— Нямам доказателства — каза тя най-сетне.

— Той ще го направи отново. Ако не с теб, с някоя друга жена.

— Няма да ти кажа името му.

— Не съм и питал.

За първи път тя изглеждаше разочарована от него.

— По свой си начин го направи.

И затвори вратата в лицето му.