Джон Конъли
Жената от леса (100)

100

Лейла Патън включи лаптопа си.

— Виж — каза тя, — това са част от оригиналните илюстрации на Ракам от изданието от 1909 година.

Картините на екрана изненадаха Паркър. Смяташе, че познава по-добре илюстрациите от книжките с детски приказки — ярки, основни цветове, рицари, яхнали коне, вълци с нощни шапчици. Творбите на Ракам нямаха нищо общо с традицията, освен темата. Цветовете им бяха приглушени, образите — чувствени и всичко беше пропито от зловещо, призрачно чувство, особено горите и дърветата, с кора като животинска кожа и клони, напомнящи крайниците на отчаяни, измършавели същества.

— Впечатляващо, нали?

— Красиви са — отвърна Паркър. — Смущаващи, но красиви.

— Още не си видял нищо смущаващо.

Тя отвори една илюстрация на Ракам от „Белоснежка и Червенорозка“, в която двете млади жени от заглавието стояха до голямо повалено дърво с оголени криви корени и гледаха джуджето, затиснато от тежкия ствол. Сцената напомни на Паркър за гроба на Карис Ламб.

— Можеш да намериш еквивалента в книгата — каза Лейла.

Паркър прелисти страниците, докато намери въпросната илюстрация.

— Готово.

— Сега ги сравни.

Изглеждаха подобни, с изключение на малкото петънце на фона на илюстрацията в книгата, където гората чезнеше в тъма.

— Изглеждат еднакви.

— Почакай малко.

Лейла отиде при един шкаф до пианото и извади лупа от чекмеджето. Паркър изведнъж се почувства много стар. Трябваше му лупа, за да види нещо, което двайсетинагодишните съзираха с просто око. Отчаянието явно се беше изписало на лицето му, защото Лейла побърза да го успокои:

— И аз не ги забелязвах в началото. Освен това те се променят. Както вече казах, отдавна не съм отваряла книгата.

Паркър взе лупата и я поднесе над петънцето. От мрачната гора го гледаше обезобразеното дете, което беше видял в Портланд. Лицето му беше полускрито и тялото му беше само загатнато, но без съмнение бе то.

— Проверих много версии на илюстрацията в интернет — каза Лейла. — Това… нещо го няма никъде другаде, само тук.

Паркър погледна отново страницата. Сега му се стори, че вижда по-голяма част от детето — главата, десния крак, — а положението му се бе променило, сякаш се беше приближило до падналото дърво.

Лейла го наблюдаваше.

— Хайде, кажи го.

— Имам чувството, че се движи.

— Доста уклончива формулировка.

— Всяка друга е плашеща.

Лейла взе лупата от ръката му и също се взря в картината, като внимаваше да не докосва книгата. Паркър също я разгледа още веднъж и прелисти страницата.

— И никога не си споменавала за това пред когото и да било? Не си изпитала нужда да потърсиш помощ?

— За какво, за илюстрациите в някаква книга? От 911 не поемат спешни случаи от литературен характер. — Тя се усмихваше, но й личеше, че е на ръба да заплаче. Тайните, които бе пазила толкова дълго, бавно излизаха наяве, като от срязан цирей. — Беше ме страх. Отначало си мислех, че полудявам, и това беше лошо, но после осъзнах, че не съм луда, и това беше още по-лошо. Съжалявах, че съм се съгласила да пазя книгата.

— А защо го направи?

— Защото Карис каза, че не иска да е у нея, в случай че Върней я открие. Предполагам, че се надяваше да я използва като коз, ако се стигне до най-лошото. Нали се сещаш — че той ще си получи книгата, ако пусне Карис и бебето. Мислех си, че е просто обикновена книга. Нямаше значение какво си мисли някакъв педофил. Сборник с приказки с няколко допълнителни страници, при това празни. Ако липсата й му вгорчаваше живота, толкова по-добре. Но за всеки случай Карис помоли Доби да й намери друг екземпляр за примамка. Не се изрази по този начин и не му каза защо й е нужна. Просто го помоли за подобно издание и той бързо намери. Помня, че куриерът я достави още на другия ден. Доби беше спазарил добра цена, но все пак беше скъпа. Карис обаче си я плати. Настояваше за това.

— И когато замина, взе другата книга със себе си?

— Да, но Доби мислеше, че е взела и двете. Не би допуснал да задържа оригинала, а предполагам, че и сам не би го взел. Но той знаеше повече за Върней от мен.

Докато Лейла говореше, Паркър продължаваше да прелиства книгата.

— Във всяка илюстрация ли има допълнителен елемент?

— В повечето.

— Покажи ми.

Лейла не възрази. Трябваше да стане за малко, за да помогне на майка си да отиде до тоалетната, а после да направи още чай, но накрая Паркър вече не хранеше никакви илюзии за странността на книгата. В илюстрациите на Ракам бяха скрити хибридни същества, напомнящи на кошмарните изкусители от виденията на свети Антоний в картините на Грюневалд и Роса, на мъчителите в „Обречените се спускат в ада“ на Синьорели, на изтезаваните души в „Градината на земните удоволствия“ на Бош^[1].

Докато натрапниците в илюстрациите се разкриваха пред погледа му, Паркър започна да си мисли, че това не е случайно съвпадение: че тези художници са се сблъскали с първични образи, заровени дълбоко в човешкото съзнание; споделен спомен за онова, което ни преследва, за да ни прати в сетния мрак, бегъл поглед към онова, което следи човечеството иззад стъклото и чака да го погълне.

Ала зверовете в книгата бяха по-непосредствени от виденията на художниците. Не бяха измамни, но не бяха и реални, а по-скоро въплъщаваха потенциалното присвояване на една реалност, заразена от друга. Паркър беше признателен за ръкавиците, които му беше дала Лейла Патън. Смяташе, че е постъпила разумно, като е скрила книгата и не я е разгръщала твърде често. В противен случай би се изложила на риск от замърсяване и може би вътрешна поквара.

Книгата криеше още една изненада за Паркър, и то неприятна. Илюстрацията към „Бялата змия“ изобразяваше слуга, разговарящ с риба, а на заден план — брезова гора. Измежду дърветата ги гледаше размазано, жълто-черно лице.

— Това е ново — каза Лейла. — Какво му има на лицето?

Паркър погледна през лупата, макар вече да предчувстваше отговора. Главата беше образувана от насекоми.

— Оси — каза той.

А Богът на осите сякаш му намигна.

 

 

Сам стоеше в градината на баба си и дядо си и разговаряше с Дженифър.

— Какво търси татко?

детето

— Не е само то.

какво виждаш?

— Истории. Нещо старо в образа на човек, но празно отвътре. Дете, но не дете.

Дженифър вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да пропъди досадно насекомо.

— И оси.

 

 

Книгата беше затворена, съществата в нея — скрити, а онези отвън — защитени от погледа им.

— Кой е Богът на осите? — попита Лейла.

— Някои го наричат Онзи, Който Чака Зад Стъклото — отвърна Паркър. — За други той е Погребаният бог. Ти религиозна ли си?

— Не ходя често на църква, но бих казала, че вярвам в нещо по-голямо от самата себе си.

— Е, Погребаният бог е неговата противоположност.

— Дяволът?

— Небогът. Или Небог. Може да са повече от един.

— Откъде знаеш всичко това?

— Чувам слухове.

Паркър върна книгата в кутията.

— Искаш ли да я взема? — предложи той.

— Мисля, че да. Достатъчно дълго спазвах обещанието си към Карис. — Тя прехапа устни. — Съжалявам, че животът й е свършил така, сам-сама в гората.

— Не е била сама. Някой е бил с нея — и то човек, който е имал добрината да я погребе и да се погрижи за детето й.

— И смяташ, че е родила момченце?

— Така предполагаме.

— Може би ще бъде по-добре да не го намерите.

— Не съм сигурен, че това е вариант, предвид всичко, което се случва. Има опасност детето да стане поредната жертва на търсенето на тази книга. Надяваме се само, че ще го открием преди другите — например Върней.

— Върней не търси нито детето, нито книгата.

— Откъде си толкова сигурна?

— Върней е мъртъв.

— Защото си го прочела във форумите?

— Не само. Карис се надяваше да го убият, задето е изгубил книгата. Каза, че ако никой не дойде да пита за нея, мога да приема, че Върней е мъртъв. И точно така стана.

— До неотдавна.

— Всъщност да.

— Опазила си добре тайната й.

— Нямах голям избор, но Доби е мъртъв заради това. Какво ще правиш с книгата?

— Още не знам. Едно е сигурно: няма да я държа у дома.

— Звучи разумно. Има ли още нещо, което искаш да знаеш?

— Разкажи ми за вечерта, в която загина Доби.