Джон Конъли
Жената от леса (81)

81

Телефонът на Били иззвъня, докато почистваше боклука пред „Сънлайт Хейвън“ в Южен Портланд. Комплексът с дванайсет апартамента беше най-доходният имот на Стоунхърст с добре поддържана градина отзад и светли стаи с високи тавани. Жилищата в него се отдаваха само на представители на бялата раса, независимо от всички препоръки, които представяха останалите. Един от апартаментите на най-горния етаж в момента беше свободен и Били имаше насрочен оглед след час, но някой беше изхвърлил торби със смет отвисоко в неуспешен опит да уцели контейнера и боклуците се бяха пръснали из целия двор. Затова сега Били се надпреварваше с вятъра за хартиени опаковки, събираше изгнили огризки от плодове и си мислеше, че животът определено се е изсрал в обувките му.

Погледна екрана на телефона, но номерът беше скрит. Мразеше, когато хората правеха така, и обикновено оставяше разговорите да се прехвърлят към гласовата поща. Този път обаче вдигна, в случай че се обаждат евентуалните наематели и им се е наложило да заемат чужд телефон.

Гласът отсреща звучеше досущ като на онези актьори в тъпите класически филми, които оповестяваха, че вечерята е сервирана. Майка му обичаше да ги гледа.

— С господин Стоунхърст ли разговарям?

— Същият.

— Господин Уилям Стоунхърст?

Били не помнеше откога не са го наричали така, освен когато майка му беше ядосана.

— Аха. Кой е?

— Името ми е Куейл. Мисля, че знам кой е запалил пикапа ви.