Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in the Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Жената от леса

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Излязла от печат: 05.02.2019

Редактор: Анета Пантелеева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Мила Блечева

ISBN: 978-954-733-000-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12309

История

  1. — Добавяне

38

Паркър шофираше към Скарбъро в тишина. Не изпитваше нито желание, нито потребност да се разсейва с радиото. Навън се здрачаваше, гробът оставаше нейде зад гърба му. Жената беше заровена от някой местен. Пътеката не беше такава, по която би тръгнал човек, непознаващ терена. Като начало, беше прекалено трудна: втората част, водеща до гроба, беше скрита от надвиснали дървета и не беше лесно да се проследи даже през деня. Освен това човек „отдалеч“ не можеше да бъде сигурен, че не стига до някое бунгало или лагер или че не пресича територия, през която често преминават ловци или туристи, или че не се наблюдава от горските. А и самата почва: мека, лесна за копаене. Корените на смърчовете не бяха дълбоки и беглият оглед би дал възможност на човек с известни познания за гората да намери сравнително чисто място.

И накрая, за тази работа трябваше и малко здрав разум. Дори най-хладнокръвният индивид би се притеснявал да шофира с труп в багажника. Целта му би била да се отърве от тялото възможно най-бързо, което означаваше, че никой, който не познава околността, не би избрал да зарови останките на жената точно тук. Мястото не беше просто откъснато, то беше прекалено откъснато. Не, само местен би преценил, че е подходящо за таен гроб.

Ами детето? Ако не беше заровено близо до майката — а Паркър бе все по-склонен да приеме версията на Алън и Хъбъл, че липсата му в гроба на майката вдъхва известни надежди, че е оживяло, — то този, който беше изкопал ямата, или още държеше детето, или поне знаеше къде е. Това не беше непременно нещо положително: имаше мъже — впрочем и жени, но по-рядко, — чиято низост се подхранваше от бебета. Така или иначе, загадката вероятно щеше да намери своето решение в същия район. Някой от Пискатакуа или близката околност знаеше каква е съдбата на детето.

Не беше изключено да се появи нова информация след пресконференцията на следващия ден, която местните телевизионни канали щяха да предадат на националните. Бебето беше кукичката на въдицата. Труп, намерен в гората, не беше достатъчна новина, за да привлече внимание извън границите на щата, но ако се добавеше, че тя не е просто никому неизвестна жена, намерила твърде рано смъртта си (фактът, че това само по себе си не заслужаваше вниманието на обществеността, не говореше добре за човечеството, помисли си Паркър), а млада майка на изчезнало дете, щеше да се получи интригуваща мистерия.

Едно от сравнително сигурните неща бе, че безименната жена не е от Мейн. В щата към момента за изчезнали се водеха по-малко от трийсет души, повечето мъже, и нито един от случаите на жени не отговаряше на времевия отрязък и възрастовия профил на намереното тяло.

Когато на хоризонта изгряха светлините на Портланд, Паркър вече си беше съставил план за действие, но знаеше, че на всяка крачка ще бъде или една стъпка зад, или една стъпка пред щатската полиция, защото те щяха да следват същия процес. За пръв път Паркър не се надпреварваше със силите на закона и не работеше за клиент, чиито интереси бяха да стои встрани от официалното разследване. В същото време не му беше съвсем комфортно да вземе парите на Мокси Кастин за нещо, което полицията можеше да свърши не по-зле от него, а може би и по-добре.

Той се обади на Мокси и го осведоми какво е научил до момента, а то не беше никак много. Сподели и убеждението си, че човекът, заровил жената в гората, е местен от Пискатакуа, макар това да не значеше, че той или тя — или детето, ако още беше живо — са останали и след това в района и дори в щата.

— Да не би да долавям нотка на недоволство? — попита Мокси.

— Наречи го пристъп на съвест.

— За какво?

— Имам чувството, че полицията се е захванала сериозно с въпроса, което означава, че не ми е приятно да вземам пари, за да правя същото като тях.

— С такива терзания от теб адвокат няма да излезе.

— Ще се опитам да преглътна болката, която ми причиняват думите ти. Но мисля, че трябва да видим какво ще излезе от утрешната пресконференция. Ако полицията получи само ехо, ще говорим отново. Имам някои идеи как да процедираме, в случай че търсим живо дете, но ще отнеме време и няма да бъде приятно.

Паркър се беше обадил на Уолш по пътя. Според детектива следователите вероятно щяха да изчакат да приключи издирването и да се потвърди наличието или липсата на други останки, преди да преминат към следващата стъпка — установяване на контакт с медицинските лица и по-конкретно с педиатрите в щата, за да потърсят информация за необичайни консултации на новородени около времето на смъртта на неизвестната жена. Възможно бе така да изскочат някои улики, но крайният резултат щеше да бъде точно такъв, какъвто Паркър бе казал.

— Защото никой не иска непознат да потропа на вратата му и да попита дали детето му е негова плът и кръв? — предположи Мокси.

— Именно.

— Оценявам честността ти, ако ще да си умреш беден заради нея. Плащам ти не само да разследваш случая, но и да бъдеш сянка на полицията. Пиши си по няколко часа на ден за моя сметка, поне засега. Предпочитам да държиш нещата под контрол.

— Има още нещо.

— Давай.

— Навести ме Боби Оушън.

— Упорит човек.

— Не само. Останал е с впечатлението, че нося някаква отговорност за пикапа на сина му. Освен това те нарече „семит“ с тон, който ме накара да си мисля, че не е имал сериозно намерение да работи с теб. Потърсил те е заради мен. А, и не харесва черни и хомосексуални, въпреки че се изрази с по-различни думи. Заръча да предам на „моите негра и педали“, че „иде нов ред между хората“.

— Твоите негра и педали? Е, поне трябва да звъннеш само един телефон. Да, разбрахме от кого се е учил Били.

— Може да съм споменал нещо в този дух.

— Бас ловя, че е обърнал сериозно внимание. За щастие, напълно греши за участието ти в палежа.

Когато говореше по телефона, Мокси никога не забравяше, че може да чуе запис на репликите си в съдебната зала.

— Така е, но не съм сигурен, че успях да го убедя в това.

— Тогава го остави да си мисли каквото си ще. Боби Оушън не е престъпник. Ако реши да търси отмъщение, то по всяка вероятност ще бъде със законни средства. Може да е тесногръд фанатик, но не е глупак.

— За разлика от сина си.

— Което ни навежда на въпроса: защо не дойде самият Били да търси възмездие?

— Съмнявам се, че баща му е споделил с него заблудените си подозрения.

— Защото в противен случай Били може да реагира със завидна глупост.

— И това ще го вкара в затвора, в болницата или нещо по-лошо.

— А човек, който е в състояние да взриви пикап заради украсата му, вероятно няма да понесе добре среща с възмутения му собственик — отбеляза Мокси.

Паркър се замисли за възможния изход от евентуален сблъсък между Луис и Били Оушън.

— Всъщност — каза той, — защо пък не?