Джон Конъли
Жената от леса (89)

89

Гилър седеше на кухненската маса и гледаше входната врата. Грег Мълис лежеше наполовина в коридора, наполовина в дневната, така че Гилър виждаше само краката му, единият от които още потрепваше. Таня се беше свлякла до стената, а краката й бяха опънати пред тялото. Куршумът я беше уцелил в гърдите и я беше убил на място.

Палида Морс стоеше над тялото й, сякаш озадачена от преображението на смъртта — блед призрак с нова къща, в която да витае. Синята найлонова шапчица, под която беше скрита цялата й коса, й придаваше още по-странен вид. В отпуснатата си ръка държеше пистолет със заглушител, който още димеше. Гилър никога не беше чувал изстрел от оръжие със заглушител. Изненада се колко тихо прозвуча: не чак като покашляне, но като гневно излайване.

Морс коленичи и сложи ръка върху корема на Таня.

— Усещам как рита — каза тя, като се обърна към Гилър.

Той не отговори. Беше слязъл в пъкъла и сега един от адските демони му говореше на език, който не желаеше да разбира. Той запуши ушите си и затвори очите си, но въпреки това чу следващите думи на Морс:

— Вече спря.

Чу приближаващи се стъпки и усети миризмата на Морс, отчетлива въпреки дима, кръвта и миризмата на умиращите. Тя беше нейната квинтесенция, проявлението на нейната загадка. Тя беше нейното име. Тя беше самата Смърт. Гилър осъзна, че всеки миг от неговото битие, от сливането на сперматозоида и яйцеклетката, през болките и радостите на любовта и загубата, до последното прояснение на това бедно място, с всичките разцепени дърва и вмирисана храна, е водел насам, така че той се определяше от това, което бе предизвикал тук, и малкото добрини, които бе сторил през живота си, щяха да се разпилеят като пепел от последното припламване на съществуването му.

— Погледни ме — каза Морс.

Той отвори очи и чу името си от дулото на пистолета.