Джон Конъли
Жената от леса (91)

91

Оуен Уийвър седеше с внука си на дивана в дневната и гледаше анимация, създадена специално за да продава играчки на децата и така да докара максимална печалба с минимални усилия.

Даниел беше изкарал тежка нощ и се беше събудил с писъци от кошмар, което беше необичайно за него. Съответно Холи също бе имала тежка нощ, защото той бе настоял да спи в леглото й, макар че и след това почти не беше спал. Друг път Холи би го оставила у дома да си почине, но Оуен имаше час при лекар, за който чакаше от седмици, а семейство Бара бяха на погребение в Бангор, така че нямаше кой да го гледа. По тази причина Даниел — унил и с натежали клепачи, беше принуден да изкара един нещастен ден в „Сейбър Хил“.

Очите на детето гледаха в екрана, но си личеше, че не вижда почти нищо. Оуен се опита да го убеди да си легне и поспи, но Даниел настоя да остане, а колчем притвореше очи, се размърдваше, като че ли нарочно искаше да стои буден.

— Ей — каза Оуен.

Даниел го погледна.

— Не се страхувай да заспиш. Аз съм тук и няма да те оставя. Ако искаш, ще седя на дивана до сутринта, освен когато трябва да ида да се изпишкам, защото не искаме да седим на напикан диван, нали?

Даниел дори не се усмихна. Обикновено се заливаше от смях, когато някой друг споменеше за тоалетните си нужди. Челото му се сбърчи още по-дълбоко.

— Защо не приличам на мама?

Оуен се постара лицето му да заеме възможно най-непроницаемо изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Защо не приличам на мама? Нейната коса е съвсем светла, а моята е тъмна.

Оуен знаеше, че не е само това. Детето просто още нямаше нужния речник, за да изрази сложните си чувства.

— Защото двамата сте различни хора. Може би си взел повече от баща си.

— Ти си казвал, че никога не си виждал татко.

— Гадая. Просто така стоят нещата. Аз винаги съм приличал повече на баща си, отколкото на майка си. Ако бях взел повече от нея, щях да съм по-хубав.

Даниел отново не се усмихна.

— Защо мама никога не говори за татко?

Откъде идваше всичко това?

— Защото се натъжава.

— Защо?

— Просто се натъжава.

— Защото е умрял ли?

— Да. Защото е умрял.

Погледът на Даниел се плъзна към прозореца и гората отвъд.

— Може ли някой да има две майки?

Мили боже.

— Хм… сигурно. Приятелката ти в училище, Дина, има две майки. Баща й се е оженил повторно и Дина ходи при него и новата му жена два пъти в месеца. И се разбират чудесно, нали?

Даниел кимна.

— Това ли имаше предвид?

Момчето поклати отрицателно глава.

— Ами ако майка ти умре? И ти отидеш при друга майка?

Оуен усети стягане в гърдите. Ако ей сега лявата му ръка се схванеше и получеше инфаркт, изобщо нямаше да се изненада.

— Да, и?

— Мъртвата майка още ли ще ти бъде майка?

Оуен бродеше изгубен в непозната територия. Тук нямаше правилни отговори. Можеше да бъде само честен.

— Да — каза той, — още ще ти бъде майка.

Брадичката на Даниел потрепери и Оуен го притисна в прегръдките си.

— Но коя е истинската? — изхлипа Даниел. — Коя е истинската?